На покрива на къщата сложиха петле. Едно такова особенно петле - ветропоказател. Метално, оцветено в красиви цветове. Все се въртеше - ту наляво, ту надясно. Изобщо, въртеше се. На всички посоки се въртеше.

Долу в двора живееше семейство от петел, кокошка и малки пиленца. От известно време кокошката гледаше все нагоре. Край нея заставаха пиленцата и тя им говореше:

- Какъв петел. Слънце го пече, дъжд го вали, не се крие... Все се върти и гледа. Надалеч вижда. Железен характер. Това се казва петел. Не като татко ви.

Един ден петелът, бащата на пиленцата, бил наблизо и чул всичко. Възмутен казал на кокошчицата:

- Железен характер, а? Железен ще е, защото и той самият е железен. Щом е по- добър от мен, нека той да ви намира храната. Нека той да ви води... Кукуригу-у, намери гу-у...

- О, не ни оставяй, миличък. Не ни оставяй - засрамена извикала кокошчицата. Не знаех, че е метален. Не ми харесва и това негово постоянно въртене. Води ни, води ни към зрънцата.

- Кукуригу-у-у. Намери гу-у - повтарял петелът. А кокшчицата бързала след него и викала. Викала силно, силно, че и металният петел да я чуе:

- Кут-кудяк, теб намерих пак и пак...

- Кут-кудяк, теб обичам пак и пак...