Има такива хора. Още ги има. С очите си ги видях. Със сърцето си ги почувствах. В душата си ги приех, както и те мен в тяхната компанийка. За някои те са атракция, за други – притурка към обстановката, за трети – просто развлечение. За мен обаче, в оная вечер, те бяха зарядът, с който ме допълниха, безотказното лекарство против негативизма в нашето съвремие, скулптори, които от разпилени парчета живот създаваха надежди, настроения, желания. Самите те въобще не подозират и до днес, че притежават такива съзидателни и лечебни умения. Те просто живеят своя живот, следват своята съдба, запалват се и горят всяка вечер с толкова животворни пламъци, че в студените зимни вечери едва ли бих си представил по-уютно и топло огнище. Толкова земни, толкова обикновени и в същото време – изумително фантастични, когато започнеха да правят това, което можеха най-добре, което съдбата им бе отредила да ги съпътства през целия им живот. Те бяха прегърнали здраво съдбата си, бяха страхотен тандем със своята ...