Пианото и токчетата

Кофти е да живееш до пианист. По неволя ставаш слушател на музика, която в най-общия случай не ти е любима. Дори и да си ценител на класическата музика вероятността да попаднеш на добър пианист е изключително малка, а дори и да ти се случи щастието да попаднеш на такъв се налага да изтърпиш всичките му опити в научаването или на разработването на дадено произведение докато стане гениален. Уви, когато това се случи ти вече не можеш да оцениш този млад творец, защото от известно време имаш странното усещане, че знаеш произведението по-добре от самия него. Да живееш с пианист също не е кой знае колко приятно. Истината е, че ние сме доста странни птици, които разбират света по различин начин, а той от своя страна отвръща с неразбиране и пренебрежение. Често сме мълчаливи и видимо спокойни хора, които се оказват затворени в себе си невротици, които тихо се душат в емоция  и тайно мечтаят за светлината оглеждаща се в пианото и тишината, която с трепет слуша неговата песен, готова да взриви неогряната част от залата с аплодисменти. Колкото и неталантлив пианист  да си, ако дори веднъж усетиш магия докато пръстите ти елегантно слизат от клавиша, докато дробовете ти са пълни със застоялия въздух на прашната сцена и стоят неподвишно, аха да не издадат и най-малък стон и да нарушат съвършенството на туй що се извисява с цялата си мощ и се слива с въздуха, със залата, с хората и времето и ги задвижва в една хармония, простичка, сякаш естествена, и все пак неповторима, то ти си обречен. Рано или късно звука на пианото те покорява и ти търсиш само него, и му се радваш в тотално вглъбение, докато той се ражда под ръцете ти. Ставаш мълчалив, защото тембърът на гласа ти не те очарова, постепенно спираш да слушаш друга музика, освен своята и прекарваш деня си, свирейки...

 Така се случи с мен и с онези пианисти, които познавам. Живея в стара четериетажна кооперация, в която, като бях дете, живееха и други семейства. Живея сам - нашите отидоха в моето жилище и откакто съм тук моята кооперация започна постепенно да опустява. На третия етаж съм и макар да не се гордея особено с това, успях със свиренето си да изпъдя няколко фирми, които наемаха апартаментите над и под моя за свой офис. Сега на 2-рия етаж има някаква фирма, чиито персонал се появява от дъжд на вятър и на който, предполагам, моето пиано не пречи. Над мен се изнесоха миналата седмица. Все ми е едно - който и да дойде ще трябва да ме изтърпи - пианото е всичко за мен...

Не вярвах, че някога ще го кажа, но я мразя, мразя нея - съвременната жена, която по необясними причини издължава така или иначе красивата си фигура с токчета. Няма да издържа - сега знам какво е по-ужасно от това да живееш до пианист - да живееш под офис, чийто управител ходи на високи метални токчета. Просто не знам защо трябва да се разхожда толкова, няма ли да пише писма, да работи на компютъра или просто спокойно да пие кафе. И как съществува фирмата й след като по цял ден тя се разхожда в стаята... с онези токчета. Пречи ми да свиря, тракането и надтраква метронома ми... обърква такта ми, разваля музиката ми, прекъсва пианото ми.  Всяка утрин я виждам как слиза от колата си точно в 9:00. Чувам я как се качва по стълбите.  Гледам меката и коса през шпионката и после отивам до пианото. Преглеждам си нотите, пия кафе, отивам на балкона и я чувам как говори по телефона - делово и на „ви". В 10 ч , спазвайки всички норми, започвам да свиря и само след малко тя започва да се разхожда и да трака с проклетите си токчета, сякаш го прави нарочно, за да унищожи ритмичността на мелодията ми.

* * *

Кофти е да си жена, която се занимава с бизнес в един много мъжки свят. Още на „ало" и усещаш снисхождението на силния пол, на бизнес среща ти правят отврътителни намеци. Сключваш сделка и се чувстваш велика - надлъгала си него, мъжа, и отиваш да празнуваш, но с кого? Отдавна работата ти е изпълнила целия ти живот. Няколко разочарования и постепенно тя се превръща в лек за всички болки, докато не станеш толкова добра, колкото съм аз. И понеже няма с кого, победата над мъжа се отпразнува със колегите, повечето от които са също мъже. Отивате в някоя дискотека, и в тъмнината, в яркостта на неона, в задушливия дим, когато едвам различавате лицата си - усещате колко непознати сте всъщност и как единственото, което ви свързва, е една сключена сделка, едно фирмено лого и един апартамент, чиито стаи сте превърнали на лични офиси. Сутрин пиете кафе, и преглъщате отегчеността си един от друг, а после всеки остава сам, сам с бюрото, с тишината на компютъра, и с подтисната мисъл, че днес отново ще се срещне с безброй непознати, после ще обядва с непознатите от офиса, и после ще продължи с работата си, и вероятно в края на седмицата ще излезе с непознатите от офиса, за да отпразнуват нова сделка.

 Глезените ме болят ужасно много, но от десет години не съм обувала ниски обувки. Токовете ми дават увереност и чувство за сила, напомнят ми за положението ми, за профисионализма ми. Нервно ми е, скоро офиса се премести в една стара кооперация. От какъв зор ми беше да искам най-южната стая. Отдолу живее един пианист. Но най-лошото е, че този свири под моята стая... свири денонощно. Музиката му ме изнервя. Някак е толкова невписваща се с динамиката на моя офис. Започнах да пуша повече от обикновено. Започне ли да свири - не мога да го изтърпя. Колкoто и да ме болят глезените ставам и паля цигара. Токовете отново ме спасяват: „Ти си професионалист, Маргарита, не можеш да се влияеш от някакъв изперкал комшия." Комшия... как изглеждаше този комшия. Сякаш веднъж помогна на Жоро - един колега, когато колата му не искаше да запали. Не го свързвам с физиономия, а с тази меланхолия, тази монотонност, която щедро ми предоставя всеки божи ден. Ето, пак започна, ставам, а левия крак сякаш ме боли повече. Следващата седмица заминавам на договаряне и ще отсъствам 3 дни. Най-после ще си почина от това пиано. Заминавам в събота, за да разгледам Лондон, договарянето е в понеделник и вторник. Прибирам се в сряда на обяд и вероятно ще се съберем с колегите за да отпразнуваме успеха.

Петък е. Отново съм сама. Останах в офиса да работя. Часът минава 22. Преди малко пианистът спря да свири. Нервно ми е. Не успях да се подготвя добре. Част от документацията не е прегледана. Днес трябва да приключа с всичко. Очите ме щипят и болят. Защо винаги когато ми и трудно оставам сама? Колегите ми вероятно сега си почиват. Даже няма кой да се обади и попита докъде съм стигнала, дали искам нещо за пиене или просто дали съм добре. Токовете вече не ми вдъхват куража, както правеха преди. Сега само ми напомнят колко е сам звука им в тишината. И какво като са толкова здрави и самоуверени, ритмични  и кънтящи, щом няма кой да ги чуе и кой да застане редом до тях и да отброява стъпките им. Токове в тишината, каква безмислица!

Много е тихо, явно цялата кооперация спи.

Часът е 00 05. Eдинственият буден на планетата съм. Още малко, почти съм готова. Е, да, пак ще ида сама - човек, въпреки всички измислици, е сам. В такива моменти се чувствам особено слаба, сякаш изоставена и незначителна. Долавям музика, танго е, „компарсита". Идва от пианиста, но не свири той. Явно и той е буден и не съм съвсем сама. Каква ирония - живея с непознати и сама, и когато имам най-голяма нужда от някого, просто споделем самотата си с друг непознат. Не знам защо, но винаги, когато чуя това танго си представям токове, но два чифта, които се носят ритмично и се допълват в своя звук, и танцуват, и живеят за и чрез звука на другите обувки. Просто музика, и внушение; моите токове не звучат така, не биха могли да звучат така, но поне мога да си го представя. Да си представя, че до моите има още един чифт обувки, който огледално се радва на движенията на глезените ми, знае всяка моя следваща стъпка и потраква в такт с мен. Или дори и да не е чифт обувки, нека да са две очи, може и да не са сини, може да са обикновени, традиционни, но обичащи, които да ме гледат и да очакват следващото мое движение или просто да са две уши, които да ме разпознават, и да знаят как се чувствам само по звука на моите обувки; ех, темпераментно танго в тишината на спящата уличка в оживения град... нека да са две ръце, които да тактуват мелодията на токовете ми, или които просто да я изсвирят... Представям си го и е почти истинско, вълнуващо обнадеждаващо. Ето, ставам, краката ме болят, но токовете отново ми вдъхват кураж. Представям си, че не са сами  и че има и още един чифт, чрез който музиката ме понася. Готова съм, знам го, и всяка стъпка ми го казва, трябва да си тръгна преди да се е върнала тишината - излизам с музиката, с обувките си...

* * *

 Може би се местят. Крайно неподходящо време за отпуски е. Или нещо се е случило. Вече е вторник, а няма никого. Нямаше никого и вчера.  Днес чух токове, но не бяха нейните, бяха на колежката й. Тя не се разхожда, или поне не я чувам. След месец мъчения от високи тракащи токчета, в края на миналата седмица се сетих за „компарсита" и за пикантността, която именно токовете са привнесли. Трудно ми беше да намеря диска... имам толкова много дискове. Намерих го чак към 10 вечерта и планувах как ще го науча и ще го изсвиря, заедно със нейните обувки в понеделник. Пуснах си го вечерта и тъкмо сядах пред пианото, когато я чух. Тя още беше там. Защо ли още беше там, няма ли си дом? Харесваше й, стъпваше леко и ритмично потракваше, точно когато трябваше, за да не наруши хармонията. Може би танцуваше. Обиколи моя хол, мина по коридора, после се върна и в такт излезе. Заключи и я чух да слиза, танцувайки, да, танцувайки на моята музика.

 Колко малко му трябва на пианиста. Защо ти е лицемерието на аплодисментите, звучащи така еднакво всеки път и при всяко произведение, и при всеки изпълнител, щом може за миг някой да ти покаже, че точно в този момент чува същото, което и ти, усеща такта както и ти и има нужда да го чува още и дори да го създава заедно със теб, с едно потракване на токове, с едно издрънчаване на ключове и с един танц на токове, танцуващи по стълби.

Искам да свиря, искам да я чуя по същия начин, но с моето пиано, искам да свиря в акомпанимента на тези токове, пък нека след това да настане тишина и да няма прожектори. Защото тази „компарсита¨ ще е само за моето пиано и нейните токчета. Дали ще се върне? Не бих могъл да свиря без нея...

* * *

Аз пак победих, аз пак успях и сега получавам заслужена доза завист и поздравления. Никой обаче не попита как и какво точно ми струваше тази победа. Да, ще се празнува, и никой не се вълнува от тактиката на моята битка с умората, с отегчението, със съмнението и със самотата. И защо да празнувам с тях, с непознатите. Прибирам се в офиса, все едно дали ще съм там или вкъщи, навсякъде ще бъда сама, само че в моя блок е по-тихо, хората там затварят живота си зад стените и не го пускат да се сподели  с нечий друг. Докато в офиса другия живот нахлува, въвлича те в себе си и те принуждава да го почувстваш, да го разбереш по свой начин, докато в един момент започне да ти липсва.

 Ще се събуя, искам да го чуя. Стъпвам едвам, а не долавям нищо. Къде си? Защо не свириш? Не вярвам, че тишината е настигнала и теб. Когато беше покорила света, ти и се опълчи, не замлъквай сега, защото ще се почувствам по-сама от всякога. Почти допрях ухото си до пода, моля те само за тон. Може би те няма или свириш другаде. Глупачка съм, да чакам музикант да свири на мен, непознатата. Хайде, Маргарита, обувай се и тръгвай.

* * *

Това е тя, чух я, тя е горе. Но какво прави...тръгна към коридора-Почакай! Започвам, моя прекрасна „компарсита", танцувай с мен, танцувай сега, танцувай с моето пиано.

* * *