Мъжът се обърна. Беше в черен униформен костюм с нашивки на първи пилот. Беше хубав и стегнат. Часът беше 12:44, 1991 г. София.
Тръгна. Не погледна зад него нито летището, нито пистите за излитане, нито строените самолети, нито слънцето, което се отразяваше в малките им прозорчета, нито небето, нито си взе с някого довиждане. Не усети дори миризмата на напечената писта и затопления керосин. Нищо, просто тръгна. Краката му крачеха сами, те знаеха пътя, толкова години крачеше все по тоя път... все по тоя път. Униформената шапка висеше в едната му ръка. Над главата му забръмча самолет. Той не вдигна глава и така ги познаваше всички мотори и марки, стари и нови. Само за секунди затвори очи. Таблото и стрелките се забиха в мозъка му. Двете му слепоочия запулсираха силно и главата на секундата му се разцепи. Зави му се свят и небето изчезна. Едно врабче прелетя покрай него със страшна скорост. Изключи. Точно така, както хиляди, хиляди, хиляди пъти беше изключвал мощните двигатели на... на са ...