Сега, когато ви пиша, отново сме с Бозов в Еленския балкан, Бай Ангел е жив, машината му за разкъсване на континууми е прибрана на сухо с переспектива, а аз знам неща, които вие не предполагате, но тогава не ги знаех.

Тоя свят, хора, нищо не може да ни даде. Това съм проумял за своите трийсе и три години. Може само да ни вземе. Първо ни взема косата. Бавно, косъм по косъм. Някои оплешивяват красиво. Отпред назад и постепенно. Други отзад напред, което е по-кофти. После животът почва да ни взема зъбите. От мен да знаете, когато се прецакат шестите зъби, работата отива на поразия. После животът почва да ни взема силата за пиене. Като младеж пиеш и сутрин си кукукряк, като минеш трийсе и сутрин си като пребит. Накрая животът ни почва да взема тия, които обичаме. Най-страшното е да останеш сам. Тогава, кажете ми, какъв ще е смисълът да правиш въобще нещо? Да станеш сутрин, да си измиеш зъбите, да вземеш душ, да се избръснеш и т.н.? Няма смисъл!

Както и да е, нагласих си раниците. С Бозката тръгвахме за Созопол. Най сетне изкочи работа. Аз го имах тоя Созопол за курортен град. Какъв наивник съм бил само! Наивник и то от класа. Проверихме разписанието на автобусите, аз се огледах се в огледалото и без малко да се обръсна. Легнах си. Мислех си в просъница какво ли ще правя в тоя Созопол с тоя пияндурник Бозов, но накрая сънят ме надви. Нищо не сънувах и слава Богу. Станах рано и отидох на гарата. Там гледам една малка маршрутка и шофьорът като Джеймс Бонд зализан с очила, цигарка. Отвори багажника, отзад багажното колкото за две раници. А ние сме бая народ. Дигна един куфар, дигна втория и вика:

- Кво носите толкоз, хладилници ли?

Пълен простак. Седнахме, няква мадама дойде закъсняла, оня я гледа и пита:

- Ще спиш ли? - Тя отговори

- Не.

- Ела отпред тогава.

Тя се качи при него и потеглихме. Шофьорът повече нея гледаше отколкото пътя, щяхме да се затрием на няколко пъти. Пушеше, говореше, тя си разказа живота, той своя, ако имаше повече време, щяха даже да се сношат. Но пътят е има-няма четири часа. За толкоз време можеш само да подготвиш почвата. Тоя добре я подготви, оставаше само да посее, ама стигнахме, аз слязох и си тръгнах към Харманите, където беше барът. Беше началото на май, а градчето бе цялото разкопано. Сменяха тръбите. Навсякъде зееха едни огромни ями, трапове и вътре канари, скали и стари тръби от канализацията.

Свикнал съм с простаци. Толкоз съм свикнал, че и аз съм замязал на такъв. Вътрешно знам, че не съм, де, но външно не можеш позна. Та като видях екипа, разбрах, че ще е тежка седмица. Двама здравеняци с татуси седяха пред мен, после един дребен пич, Бозов, а и шефът Кюшев.

- Здрасти, Анатоли се казвам/ това ми бе фалшивото име/  - и подадох ръка на всеки.

- Тия здравите се казваха Петър и Наско, Жоро, тоя ниския.

- Еби му меча, каза тоя Петър - кани се да вали пак

Другите се чудеха къде да седнат или подпрат, както в казармата, че и аз тъй.

Тръгнахме към квартирата. Малка къща, с балконче. Аз бях в стая, естествено, с двамата татуирани Жоро и Бозов, бяха в малката стая, а Кюшев спеше отзад в отделна стая с отделен вход.

Беше три следобед. Отидохме до плажа, където трябваше да се работи и направихме кратка оперативка. Кюшев разгъна някви чертежи, демек заведението отгоре поглед. И взе да обяснява коя стена какво, коя падала, коя оставала, къде ще удължаваме покрива и т.н. После разтоварихме едно камионче с греди и тръгнахме с Жорката и Бозов към едно капанче да сме ядяли, както тоя Жоро каза, шкембе чорба, ама истинска. Верно беше истинска. Пихме и по няколко бири. Запознахме се със сервитьорката, имаше някакъв говорен дефект и успя да ни се похвали набърже, че била на осемнайсет и имала два аборта?! Отщя ми се трета бира и станах да си ходя. Другите останаха, явно решиха, че щом толкоз харесва абортите, ще ù ударят едно рамо за още някой. Отидох да се мотая из стария град. И там всичко беше в разкопки.

- Еби му меча, чух в тъмното и оттам се появиха двамата татуирани, с които делях една стая - Наско, говореше Петър, никога не се жени, брат, за жена по-дърта от тебе. Мойта я зех с десет години по-голяма. Сега съм на трийсе и четири, тя на четирисе и четири, прай сметка...

- Наско пушеше и мълчеше. Може би правеше сметка, или де да знам, но като ме видяха, се зарадваха сякаш.

- А, Тонка къде, бе?

- Здрасти, ами пихме по бира с другите и се разхождам - казах.

- И ние тъй, каза Петър, по приказливият - търсим нещо за ебане, ма сезонът не е почнал още. Я, ако мърда, го ебем! Мърда ли, баце, ебем го.

Наско мълчеше. И аз мълчах и гледах много да не мърдам. Подпряхме се на един парапет и се загледахме в морето. В тъмното вълните бучаха и въобще беше си що-годе приятно. Не че нещо кой знае кво, животът като цяло си е неприятен. Разни пишат стихове за морето, за небето, цветята и т.н. а животът си е една гнус. Яж, пий и си носи новите дрехи, де се вика, че утре умиргаш. При нас дрехите не са нови, де, а секънд хенд, но пак ги имаме за нови. Аз си носих един такъв суитчер от кило и като го облякох, някак по-ведро ми стана. Па и като ударя една-две бири, или питиенца и така някак животът става по-поносим. Тия мойте двамата явно бяха яки пиянки и женкари, щото за нищо друго не говореха. Покрай тях мълчах, щото нямахме допирни точки. Аз понякога искам да си говоря с някой за Микеланджело, за Шекспир, за Александър Македонски, ей тъй да убием времето. И те са живяли някога някъде, вършили са много велики дела, а и сигурно не толкоз велики, но историята говори само за великите, но какво да обяснявам на Наско и тоя Пешо. Нямаше смисъл. Малко на животни мязаха. А когато човек стане като животните, то с него трябва да говориш като с животно. С моркова и тоягата. Аз нямах ни морков, ни тояга, та мълчах. По едно време покрай нас мина онази сервитьорка с абортите, явно живееше наблизо.

- Еййй, чшш, кукло, викна Петър. Я ела тука.

А тя, простата, взе, че свърна и дойде. Сигурно ме позна, нали ми сервира шкембе, и реши, че е безопасно, или кой знае. Но дойде и почна да кокетничи.

- Как сте? - попита тя - аз съм сревитьорка тука, долу на капанчето. Осиновена съм, ако искате да знаете

- Не щем да знаем, искаме друго да знаем - ухили се Петър, а Наско мълчеше. Тоя тип все мълчеше, което за мен беше лош знак.

- И кво искате да знаете, взе да се фръцка тя, направи балонче с дъвка и го пукна.

- Ами искаме да знаем имаш ли под тая пола гащи, ели нямаш - закиска се Петър.

- Еее, много искате пък да знаете, продължи да се фръцкоти тая пикла, явно ù стана приятно, не знай защо и взе, че изтърси:

- Аз пък имам вече два аборта, ако искате да знаете.

- Охооо, каза Петър и ми смигна, аз пък колко аборта имам, ако знаеш. Ти, Насе, колко имаш?

- Четири, продума Наско - и като видя детенце, винаги го милвам така по главицата. Никога не знаеш, мое пък да си е твое...

Петър се закиска, закиска се и сервитьорката, въобще станахме си близки, нали разбирате.

- Ей, ма, ти моеш ли да намериш малко джойнт, попита Наско. За малко пàри, че неаме още лев. Ся почваме долу на харманите бара, и още не сме заработили.

- Мога за пет, десет и петнайсе кинта да намеря, рече фръцлата.

- Давай за пет да е. За колко човека стига?

- За трима макс.

- Е таман, каза Наско.

-Аз не пуша, рече Петър. Гонят ме огромни зайци, като пуша, и става ми едно психо...

Фръцлата се заля от смях.

- И аз не ща, рекох, аз само пия.

- Е аз искам пък, дай за пет лева намери, поръча ù Наско.

- Добре, утре вечерта ще донеса тука.

После си тръгна и ние си тръгнахме към квартирата.

Тия пиха до три през нощта. Най-сетне легнаха, но телевизорът остана пуснат, щото тоя Наско не можел да спи, ако не работи телевизор. Смахнат тип! Сутринта отиваме на обекта и се почна. Рязане, къртене на стари дъски с кози крак, винтене на нови греди, абе яко бачкане. По едно време придърпвам една греда и ще я нося да я пришием към старата конструкция и стъпвайки назад, стъпих на една стара дъска. А на нея пирон. Заби ми се брутално в средата на ходилото. За миг замръзнах от болка. Сетне изревах, вдигнах си крака и с него дъската и измъкнах цялата си обувка. Пиронът бе пробил подметката и влязъл до половината крак. Направо се изпотих, а една кръв като рукна. Кюшев се разтича, извади бинтове, овързах го и айде в здравния пункт за тетанус. После имах свободен ден и взех да се разхождам из Созопол, куцукайки. И вървя до сами разкопките на тия канали. Те дълбоки и стените в скали. Миналата година пак тука копали, намерили някъв вампир и затворили града направо. Сега преди сезона само тва липсваше, да намерят още някой. Минавам покрай онова капанче и гледам отвътре оная фръцлата, седи и пуши, а клиенти няма. Видя ме, взе да маха, излезе насреща ми и в ръката държи оня джойнт и ми го вре в лицето

- Ей, дай го на оня, вика, довечера съм заета, няма да мога да мина, както се уговорихме

-Ти луда ли си, бе - креснах - скривай го тва, една година затвор приеха за притежаване само.

Оная се сепна, скри го бързо и млъкна като посрана. После скришно ми го подаде, като се оглеждаше смешно насам-натам, аз го взех, пъхнах го в джоба и се наканих да си ходя.

- Ейй, а петте лева кой ще ми ги даде?

- Ми оня пустиняк, него като го видиш, си ги искай, аз ще му дам тревата, казах и си продължих.

Фръцлата се фръцна троснато, като ми викна на изпроводяк:

- И ако искаш да знаеш, си много тъп, а пък аз заминавам за Слънчев бряг другата седмица и изчезна към капанчето.

Каква проста кранта само, мислех си аз и куцуках към стария град. Исках да видя уличката със сергийките, но като стигнах там, нямаше жив човек, още беше средата на май... Затова пък на една пейка седеше облегнат един странен субект, видимо почерпен, с нахлупена на очите шапка и с кирка. Беше бос и краката бяха целите в полепнал пясък, все едно току-що излизаше от морето.

Аз, както ви рекох одеве, външно мязам на простак, но вътрешно не съм. Тъй де, разбрах, че да си простак е някак си хем отблъскващо, хем измамно. Пък и натоварващо. Понеже простаците се надушват през девет баира и се събират да поркат. А от много поркане се фърля топа. Но да не се отплесвам, като видях този с кирката, и ми стана едно такова особено. Се едно смъртта бях видял. Не мога да ви го опиша това усещане. Не беше с коса, с кирка беше, но усещането бе неприятно.

Мислех да го подмина и да си куцукам по-нататък, но той ми подвикна:

- Ей, ти, инвалида! Ела насам. Искам нещо важно да ти кажа.

Аз си продължих напред, все едно не бях чул.

- Чу ли бе, ела насам, нещо искам да ти дам.

Спрях се и се обърнах. Какво пък толкоз. Пиян с кирка. Лошото е, че бе с кирка, де, а с човек с кирка не се спори, та свърнах към него. Приближих се, но на разстояние.

- Ето, че отби, рече той - чувал ли си историята за горящата къпина?

- Не - казах

- Добре, ще ти я разпрявя- подсмихна се той и започна- Моисей беше на 80 години, дрът, окривен, като стара чамова дъска, и пасеше овцете на Йотор. Както ги пасеше, мина покрай една планина и там някъде на един хълм видя горяща къпина. - Какво странно явление, рече си Моисей, я да свърна и да видя какво е това. И отиде той при къпината и оттам му проговори Божият ангел. По-нататък историята е позната. Моисей изведе израелтяните от робството в Египет и ги въведе в обетованата земя. Не ги въведе без бой, разбира се, сума ти време Нил изхвърляше дървени щитове по брега с нарисуваното око на Ра, но сред пот, кърви и златни телета, потомството им влезе в земята. Но борбата продължава, винаги, както се казва, можеш да намериш отнякъде един глупак, който да свърши мръсната работа.

- Кви са тия неща, дето ми ги дрънкаш, бе, изсумтях, бая си пийнал май?

- Е, малко съм пийнал, но то колко е часът, отива към десет. Чуй сега, продължи тоя тип с кирката - Мисълта ми е следната, само любопитните хора на този свят живеят смислено, пълноценно и движат нещата напред. Моисей беше любопитен. Представяш ли си да беше се изплюл и продължил напред? Историята щеше да бъде друга. Но историята е именно такава каквато е, поради нашите решения във всеки един момент. Който не взема решения, е кажи-речи умрял.

- Мдаа - рекох - верно е, и си мислех, сега наистина ако взема, че реша да изпафкам тоя джойнт в джоба ми, как ще се промени историята на днешния ден, но не го извадих, а и не беше мой.

- Човекът с кирката се попипа по джобовете и извади малка къса луличка. Натъпка я с тютюн от пликче, на което бе нарисувана жена, възседнала бик, подпали я и запуши, като правеше тънки колелца дим и те излитаха по посока кея, минавайки покрай светещата улична лампа.

- Ето, ти например, заговори той - ти куцаш. Аз не знам защо точно куцаш, но мога да предположа. Вероятно си изкълчил крака си, когато си слизал по скалите, може да си пребил палеца си на футбол, или да си се порязал на някоя мида, а може и да си си роден така, куц. Но не! Ти си си забил пирон в крака, нали?

- Откъде знаеш? - попитах учудено

- Ето сега ти се заинтересува, усмихна се човекът с кирката. Изведнъж светът ти се стори крайно странен и вечерта ти стана интересна, а не безумно скучна и досадна. И то защо? Понеже аз знам нещо, което ти не си ми казвал. Това крайно те изуми. Ти си просто любопитен човек.

Непознатият извади от джоба си плоско шишенце и го надигна. После пак запуши и заговори:

- Любопитните хора, търсещите хора, те намират и откриват, че светът е крайно интересен и необичаен. Та откъде знам, че си се набил на пирон ли? Ами просто ей така, знам. Разбрах го днес. Но ти си мислиш, сега в ума си, препускат ти едни мисли - тоя е някой гадател и т.н., но истината е, че не съм. Да предположим, че просто съм пил едно със доктора от пункта и той ми е разправил как някакъв днес си забил пирон в крака по най-глупашкия начин. Виждаш ли колко е просто, разбира се, ако е вярно. Но не това е важното. Важното е, че ти си любопитен. И сега, когато вече почнах да ти ставам почти безинтересен, е време да ти кажа най-важното.

- Айде казвай, че трябва да тръгвам вече! - наистина ми бе станал безинтересен...

- Ще ти кажа едно стихотворение. Съвсем кратко е. От старогръцки го преведох, а за това ми послужи и тази кирка.

- Поет със кирка! - какво ли още ще видя в тоя Созопол!?

- Слушай внимателно!

Мъртвите си пазят паметта,

викнеш ли ги, те излизат,

но щом отмине си деня,

отново в Хадес тъжни слизат...

- Искаш ли - подаде ми той шишенцето си, което надигаше сегиз-тогиз.

- Не, мерси, тръгвам си.

- Защо бързаш - попита той - не те ли интересува какво се крие зад това стихотворение?

- Добре, какво се крие? Тоя тип нещо искаше, но не можех да разбера какво точно.

- Най сетне, усмихна се той - Ето, дойде дългоочакваният момент да се изправим срещу най-големите верски лъжи, трупани в продължение на хилядолетия, и като забием копието, или кирката, в главата на змея, пазейки се с щита от адския огън на зиналата му паст, да замахнем с меча и да го посечем.

- Доста си фиркан май, а? - рекох

- Достатъчно, да, доволно! Та на въпроса. Виж какво нещо е животът. Ако не беше си забучил крака на пирон, сега нямаше да си говорим. По простата причина, че ти нямаше да си тук и да се размотаваш, а щеше да бъдеш нейде другаде. Но ти си го заби. Това е, така да се каже, знайно във всемира още от самото му създаване. Че някога, някъде, някой, ще стъпи на дъска с пирон и ще срещне именно мен.

- Е, то със всичко е така, отговорих - аз просто исках да си говоря с някого, но нямаше с кого, започнах да търся различни начини да потребисвам свободното си време. Реших да бродя насам-натам из Созопол, да снимам различни интересни сгради, да посещавам различни интересни места, магазини за гоблени, миля, картини, шоколад и ей го стигнах накрая и до човека с кирката. Надявам се тази вечер, освен теб, да не срещна никой, понеже може и главата ми да експлодира...

- Знаеш ли, че през ковчега мъртвият вижда накрая именно човек с кирка или с лопатата, зависи от почвата, разбира се. И този човек, най-често е чер, почти без зъби и вонящ на вино. Но ето, ти имаш късмет. С мен де. Аз съвсем на нищо не воня, дори мириша на скъп тютюн и пия истински абсент.

- Не схващах, да си призная, накъде изплющя разговорът. Този за какво говореше и кой въобще, мамка му, беше той. Наканих се за трети път да си ходя, но той ме спря този път доста властно:

- Спри, стой тук, минавам по същество. Аз съм този, който бях. Ако ме разбереш - разбереш. Дойдох тук по една-единствена причина. Да ти дам тази кирка. Ето, дръж!

Той ми я подметна и тя тупна досами краката ми.

- Вземи кирката и след точно 333 отляво и 333 отдясно, както и лека промяна в надморската ти височина, ще разбереш защо ти е притрябвала.

После седна на пейката, която беше точно зад него, спря да ми обръща внимание и със задоволство продължи да пуска колелца дим към лампата. Аз въобще не се наведох за кирката. Изплюх се, казах чао, и вече наистина си тръгнах, като си мислех - 333 отляво и отдясно, ама че перко... Вървях доста нагоре по улицата, после взех да търся мостче над прокопания канал, който бе по средата. Най-сетне видях няколко строителни талпи, преметнати през канала и преминах. Нагоре пътят свършваше до една чешмичка, после почваше алеята на крайбрежната уличка, но ме домързя, завих и пак тръгнах надолу, но този път оттатък канала. Вървях известно време и забелязах, че съм стигнал пак до мястото, където говорихме с онзи с кирката. Тя стоеше там, където я бях метнал от другата страна, пейката, обаче, бе празна. Босият мъж го нямаше. Рекох да си подмина, но се замислих, че всъщност тази кирка си я биваше, нито бе строшена нито нищо, даже май бе кована, от тези старите. Та реших да се пресегна и да я придърпам. И без това човекът вече си бе тръгнал и някой друг щеше да я прибере. Закуцах към ръба на канала и се пресегнах към дръжката, тя стърчеше от другата страна и стигаше до половината на трапа, който бе прокопан. Лампата хвърляше лека светлина и отдолу нищо не се виждаше в ямата. Пресегнах се още, и без да искам, стъпах рязко на ранения си крак. Изохках силно, отместих си бързо крака, но загубих равновесие, почвата под другия ми крак се срина и се свлякох право в рова, със все кирката, която провлачих с другата ръка, мъчейки се да се хвана за нещо. Лежах по гръб и ме напуши смях, не стига, че съм с разпробит крак, че и в ров, като в гроб, и отгоре ми кирка... По-голяма тъпота от това здраве... Не беше много дълбоко. Около два метра и половина. Размърдах се, кракът доста ме болеше, изправих се на колене, отдолу беше кал. Беше и пълна тъмница. Светлината от лампата тук стигаше във вид на малки отблясъци и пълзеше по стената на рова, трепкайки, сигурно от сенките, мятани от листенцата на върбата отгоре. Стената на трапа беше камениста, направо като канара, беше там, как ли са го копали, се чудех, и изведнъж забелязах от тия рехави светлинки, идещи отгоре, как на стената ме гледа едно око. Едно чудесно оформено в скалата каменно око. С пръсти почнах да човъркам и си светнах с телефона да огледам. Имах силно фенерче и пред мен се откри в самата скала една добре оформена каменна глава с много красив шлем. Беше нещо като релеф. Но доста странен, все едно влизащ навътре. Взех да го почиствам с ръце и се открои в самата скала напълно оформена фигура на старинен воин. С шлем, щит и меч. Направо бях поразен от това откритие, дори забравих, че ме болеше кракът, а възнамерявах да ходя да си купувам от аптеката аналгин. Седнах пред тази фигура в скалата и насочих фенерчето към нея. Доста я съзерцавах. Беше наистина красива наглед. Двете ръце на воина стояха сведени долу пред корема и стискаха забит до краката величествен каменен меч.

- Еби му меча! - чух изведнъж отгоре. Точно сега тия навлеци най-малко ми бяха притрябвали. Двамата от мойта стая. Явно се мотаеха да си търсят оная с джойнта и са скивали светлината в трапа.

- Насе, викна Петър - ела, баце, ела виж, доле, кво стаа, някъв пич от камик, брат ми! Тва сигурно е от времето на Цезар първи, баси...

Цезар първи?! Какъв тъпак...

А Наско тупна при мен долу и с цигара в уста се приближи на педя от лицето на фигурата. Проучваше я мълчаливо. После духна дим в лицето ù и каза:

- Ей, пичове, ще къртиме май.

- Моля? - казах възмутено - кое ще къртиш? Това е национално богатство, как ще къртиш, бе? Пък и аз го намерих...

Наско ме изгледа като полезно изкопаемо.

- Ти да си чувал, че тоя, дето намери нещо си и го предаде, получава потупване по рамото? Нищо не получава. Отделно тука може да има някво злато отзаде. Виж, че ръбът на тва е като капак на нещо. И наистина, като се загледах по-внимателно, там, където каменната фигура се докосваше до самата канара, имаше нещо като жлеб, красиво инкрустиран, сякаш е верно ръб на капак, или нещо подобно. Като гледах внимателно, забелязах и още нещо. На гърдите на тоя каменен воин имаше някаква книга, също от камък. В средата на книгата имаше гравирано нещо написано на някакъв, доста приличащ на гръцки, език. Гръцките букви са ми познати що-годе на външен вид. Извадих си другия телефон с камерата и щракнах надписа.

- Бегайй, чух в тъмното. Говореше Петър и той явно беше скочил долу. Насочих към него телефона с фенерчето и го видях за мой ужас как се кани да замахне с кирката право към мен и към каменната фигура...

- Стой, бе - изкрещях - ти прост ли си, бе, човек, не виждаш ли, че съм ти отпреде.

- Не. Тука нищо се не види.

- Ами, като не виждаш, къде си тръгнал да блъскаш? Абе, вие ненормални ли сте, не знам вече. Спрете малко - бях се ядосал - спрете и дайте сега спокойно да обсъдим кво ще правим.

- Няма кво да обсъждаме - каза Наско - утре, като дойдат тия от канализацията, дето копат, като го видят тва, ще викнат някви журналя, ще дойде полиция и край. Тука муха няма мое припари. Таман сме тука сега, давай да къртим, да видим отзад кво става, ако няма нищо, майната му. Един живот живея, друг път, баце, такъв вампир от камък на милиони години няма да видя... Отзад може да има златна глава, като оная, де я откри преди години един тип в Родопите.

Осъзнах, че нямаше да изляза на глава с тия. Нямаше как просто. Затова реших да ги мина по хитрия начин.

- Виж, Наско, чуй ме, ако го изкъртим това сега с кирка, може да направим беля, отзад ако има нещо. Никъде иманярите не блъскат с кирка върху нещо, което са открили.

- Да, да, верно е тва - намеси се Петър - аз съм виждал по дискавъри. Как клечат отгоре на нещо и го четкат с некви четчици. Ама го четкат дни тва, брат, с дните четкат. Ама ние немаме време, утре сме на работа пак на харманите, неаме ни четки, ни нищо...

- Бе кви четки, бе, ти да не си некой скапан археолог - рече Наско - иманярите направо къртят и взривяват, не си играят, щял да четка...

- Добре, добре, ще го изкъртим - казах -. само едно нещо преди тва тряаа направим. Да идем да видим надписа какво значи в гугъл. Сега да го замажем тва с кал да не се вижда и утре през нощта ще го опаткаме.

- Не, сега трябва - настоя Наско! - Часът е сега тъкмо един посред нощ, ей Пешката има интернет на айфона, сега ще видим тука на място кво значи тва и действаме.

- Нали имаш нет, бе? Каза, че навсякъде имаш, преди...

- Епа имам.

- Добре, дай снимай тва тука и го пусни на гугъл да търси по снимка, или ако го разпознае като текст, го копирай и пробвай в транслатора.

- Е, те, дръж го ти телефона, не те разбирам, баце, кво искаш - каза Петър и го връчи на Наско.

Той порови малко и накрая прочете:

- "Умрели пазят памет, викам ли тях, излизат, но отмине ден отново в ----------- мъка отиват"

Та това беше стихчето на оня с кирката, само че нескопосано преведено от гугъл преводача. Косата ми настръхна? Какво значи това? Този човек явно бе чел написаното на каменната книга на гърдите на релефа... Недоумявах, но си замълчах. Тия нямаше нужда да знаят за него. А и аз самият нищо не знаех.

- Кви са ти я умрели, бе -попита Петър? - Не обичам кога се говори за умрели.

- И аз не обичам - съгласи се Наско и запали цигара.

- То кой обича - казах аз - и се чудех как да възпра желанието им да къртят красивия каменен воин, но нищо не ми хрумваше. Майната му - рекох си мислено - нека къртят, то цялата държава отива на поразията, ние ще пазим разни паметници, аре мани бегай...

Наско, обаче, излезе хитър, и първо пробва, наместо да троши, да пъхне кирката в процепа и да напъне. При това напъване самият релеф взе да се отделя малко по малко от стените на рова и се оказа, че е всъщност своего рода статуя, покриваща вход. Отместихме го настрани и пред нас се показа свод със каменни стени, който продължаваше навътре. Да си призная, хем ме хвана шубе, хем една такава странна тръпка ми мина през тялото.

- Абе, заговори Петър - в тия гробища няма ли некви заразни болести? Чувал съм по дискавъри, дека измрели една камара народ в пирамидата, щото пипали фараона в ковчега.

- Нема! - каза Наско. - Има злато, брат ми...

- Кой ще влезе пръв - попитах.

- Ами едно време най-дебелият винаги бе вратар, ся предлагам да влезе най-простият - захили се Наско - демек, Пешо, влазяй!

- Най-простият си ти - тросна се Петър.

Светнахме всеки с телефона си и взехме да се примъкваме навътре във помещението, което се откри. То се разширяваше и стените му блещукаха, сякаш бяха посипани с брокат. Осветихме го добре и стана ясно, че това бе всъщност кръгла стаичка с диаметър около 3 метра. Нищо особено. Нямаше вътре нищо, освен в средата каменен цилиндър с капак, също от камък. Осветихме капака и се откри плетеница от орнаменти по него. Преплетени змии една в друга го обикаляха от край до край. В средата имаше същата такава каменна книга, каквато имаше на гърдите на статуята, запречваща входа, само че доста по-голяма. Беше издялана в капака и отворена, все едно разгърната книга, но от камък и изписана с дребни букви на страниците.

- Пак пише нещо тука - нервно се обади Наско. - Бе тука само разни писаници, няма ни сандъци, ни нищо. Тия едно време големи литератори се извъдили. А де им е златото?

- Сигур под капака - каза Петър и си пъхна пръстите в процепа, напъвайки. Капакът наистина помръдна. Хванахме го тримата и го избутахме доста настрани. Отдолу беше тъмно. Явно, че това не бе просто каменен цилиндър с дъно, но нещо като тия нашите герани. Светнахме да видим и изненада! Само на около трийсе-четирисе сантиметра от ръба имаше вода. Това нещо беше пълно с вода. Излизаше над земята около метър и бе пълно догоре. Въртяхме се известно време, но нищо нямаше ни за вземане, ни за правене вътре, а и бе задушно.

- Отивам да пуша навън, обяви Петър.

Излязохме и тримата и таман да се изкатерим от трапа, чухме някой горе говори:

- Но това, че никой досега не може да зацепи за какво иде реч, е най-малкият проблем. Проблемът е в това, ако някой зацепи за какво става дума и тръгне да сваля всичко каквото може от "сървъра" - ако да речем "компютърът" му има твърд диск 40 гигабайта, а иска да свали 1.5 терабайта, главата му ще експлодира и ще гледаме филма на Стивън Спилбърг, в който немирната Ирина Спалко викаше в несвяст: Още, искам още!, а земляните си обираха крушите от този "извънземен" разум, докато всичко се сгромолясваше под краката им...

Някой друг се закиска и първият глас продължи:

- Виж, едно да знаеш, високият може да се сниши, но ниският трудно може да се възвиши. Оня простак от Шумен, де ти разправях за него, като заминавах за Гърция, преди пет години такава шапка ми скрои, затри цялото инфо на тоя хард... А аз бях, как да кажа, бях към него много ларж. Той е проста мижитурка, сега го разбирам тва.

- Даа, каза другият глас - човек трябва да внимава и да не се доверява лесно. Особено ако не познава хората. Ето ти пример, тия тука татуираните, дето са при Кюшев сега, новите. Не ги познаваме кви са, що са. Не можеш имаш доверие ей така.

Спогледахме се с Наско в трапа. Тия двамата бяха Жорката и Бозов, още се чудя , как не му познах гласеца. Бяха се настанили точно на пейката отгоре и си приказваха. А ние седяхме долу и се чудехме кво да правим. Сега ако излезехме, точно в тоя момент, щеше да е наложително да обясняваме кво правим долу и т.н. Ама нямаше как, трябваше да излезем, че долу бе страшна кал и влага. Та излязохме един по един. Петър им подвикна весело:

- Аре майте се оттука бе, човек не може да си иманярства на спокойствие...

Ония се втрещиха, като ни видяха да се показваме от трапа, после почнаха да се заливат от смях. Седнахме и им разправихме цялата работа.

Бозов много се оживи. Разбрах чак сега, че щял да учи археология навремето, когато бил идеалист, но после заминал за Гърция за три години. Още преди, когато не се познавахме. Та веднага скочихме пак с него долу и хлътнахме в помещението да четем надписите. За да не става тарапана, влезнахме само аз, Бозов и Наско, другите двама останаха навън да пушат. Бозката заоглежда надписите. Дълго ги зяпа, сумтейки нещо си под носа си. Накрая каза:

- Някои неща ги разбирам, някои не ги разбирам. Но основното е, че има някакви мъртви, които могат да оживеят. После пише, че поотделно не можели, дъра-бъра, после не го схващам, сетне пише, че онзи, тоест единственият като оживее и другите, нещо от сорта, че можели повече от едни ден, думата е за нещо продължително… после, викайки някакво име през нещо си, не го разбирам точно и някой излиза. Нещо такова пише...

- Нищо не разбрах - каза Наско - А нещо за злато не пише ли.

- Не! Това само пише. И има тука едно име, ето това - Бозов посочи някаква дума, написана с големи букви - Това тука е Неро, на български - Нерон. Това е римски цар, някъв турбо простак е, чувал съм за него.

- Оо, аз съм гледал филма Нерон - каза Наско - верно е някъв смахнат. Спял е с коня си. И кво, това е неговата гробница, така ли?

- Не, не е гробница това. Да виждаш ковчег? Това е нещо, не мога да разбера какво, някакъв кладенец е тва - каза Бозов.

- Е що има отпред статуя на рицар с меч, тука разни надписи за мъртви, баси кладенеца - възрази Наско и имаше право, според мен, не приличаше на кладенец.

- Не знам, хора, ама отивам да спя, че утре пак на обекта, прозя се Бозката - Ще се обадим утре в общината - и изскочи навън.

Излязохме всички. Беше вече почти два и половина посред нощ. Лампата продължаваше да свети, поседяхме на пейката, те пушиха малко и поеха надолу към квартирата. Явно загубиха всякакъв интерес към кладенеца, а и вътре нямаше нищо, само камък. Решихме утре да се обадим в кметството и да покажем поне фигурата на каменния воин, това си беше находка, още повече, че явно беше от римско време. От ума ми не излизаше на Жоро превода, че мъртвите оживявали и викайки име, те излизали. Думата излизали ме сепна. Ами ако излизат през самия кладенец? Сетих се, че ние го оставихме открехнат. А трябваше да го затворим, сега ако оттам излезеше някой мъртвец... Това доста ме стресира като мисъл, да си призная тогава. И изведнъж ме достраша да сляза сам долу и да избутам плочата. Чудех се какво да направя и по улицата видях да подтичват, нагоре към мен, два силуета. Бяха Бозов и оня Петър. Петър си забравил си цигарите на пейката и верно, кутийката стоеше на пейката точно до мен.

- Еби му меча! Не мога да зàспя без цигарка - каза той.

- Ще се подпалиш някой ден така - рекох и му подадох пакета.

Той извади една и запали, после седна, опъна крака, облегна се назад и изпусна протяжно дим от устата си, вдишвайки го отново през носа си.

- Мисля да сляза долу пак и да дръпна капака - казах - Ама тежък, пусто, ще удариш ли едно рамо?

- Зарежи го, бе, ай ходим да спиме, тука тва е някъв геран древен, да си го копат утре, да си го снимат, да си ахкат, като нема кинти в цялата работа, пука ми.

- Ти не чу ли Бозов какво преведе долу.

- Е кво?

- Ми мъртвите излизали от тоя кладенец и почвали да се размотават насам-натам - излъгах аз.

- Ай стига, бе, будалкаш ме, нали? - изглеждаше разтревожен.

- Не, не те будалкам, наистина така пишело.Нали така бе, Бозка?

-Аха- потвърди Бозов

- И кво, излизат си ей така, както си искат- кокореше се Петър. Тва като зомбита ли, дето във филмите?

- Е, така е думата, ся просто легенда явно написана на капака, ти да не мислиш, че някви зомбита наистина излизат.

- Е не мисля, много ясно - каза Петър, угаси фаса и го метна в трапа. Като отивахме към квартирата и Наско каза, че тва била на Нерон гробницата. Нали се сещаш, оня лудия, дето спял с коне...

- Пишело още - продължих аз, понеже ми стана забавно да го будалкам - пишело, че като се провикнеш през отвора на кладенеца, демек извикаш некой умрял, и оня излизал.

- Еби му меча! Абе дай да пробаме, бе... Тая проститутката, Чочолина, не умря ли - ухили се Петър, аре да ходим да я викнеме.

Напуши ме смях, какъв идиот, но така или иначе исках наистина да избутам капака, щото незнам, нещо ме дразнеше да седи така отворен.

- Аре да слезем да видим, искаш ли – едва казах и Петър вече се бе смъкнал в рова. Бозов остана горе, винаги е бил умен..

Светнахме, влязохме и се надвесихме над кладенеца.

.- Чочолина, излез, взе да крещи Петър - Чочолинкеее, айде мама, излизай, бърже излизай - взе да заповядва той - После си направи гласа много дебел и викна - Да излезе Чичолина! Веднага!

Аз се смеех като изоглавен, а онзи продължаваше - излизай ма, пача проклета! После се обърна към мен и каза - Никой не излиза, брат ми, тая май не е умрела. Сещаш ли се - попита той - за некоя женка, ама от тия известните де се е гътнала, да я викнеме.

Аз взех да мисля, през тва време тоя се обърна и кресна в отвора:

- Нерончо, дърт пръч такъв, я ела тука веднага. Нероне, излез! Сине майчин...

И изведнъж една ръка излезе от водата и се хвана за ръба на кладенеца. После още една и се появи някаква плешива глава с ярко сини очи, които се впиха в мене и в Петър. Той изкрещя и направо отгоре ми падна, двамата на заден взехме да лазим, викайки, изскочихме от рова със страшна скорост и затичахме надолу по улицата. Бозов също тичаше, но по назад, без да вдява кво става. Така, да си призная, никога не ми е тупало сърцето. Направо щеше да изскочи. Тичахме, без да говорим нищо. Влетяхме в квартирата, Петър светна лампата, отвори гардероба, без дума да продума, и взе да вади оттам дрехи и да ги тъпче в сака си. Аз също. Надве- натри обясних на Бозов тоя ужас в трапа. Повярва ми. Той знае, че никога не говоря празни приказки. Наско ни зяпаше от леглото си с отворена уста, каза, че не сме добре и се зави през глава. Петър му извика:

- Насе, ставай, да бегаме от тука, мъртвите наизлязоха, брат! Зомбитата излязоха от кладенеца!

- Аре млъкни, бе - викна ядосано Наско, виж колко е часа, четири, след малко тряаа ставаме... Зомбита... съвсем сте изпушили... а ве, батка - обърна се към мене той, като отви одеялото - нали каза, че си ми зел от оная патка тревата, да не сте я дръпнали с тоя тъпак?

- Ето ти я - нервно забърках по джобовете аз, но не можах да я намеря. - Тука беше някъде. - бърниках аз, но не я открих.

- Изпушили сте я - измърмори Наско - Ся утре ти я плащай на оная - и пак се загъна.

- Утре ме няма тука - казах - изчезваме с Петър - Ако щеш вярвай, но Нерон излезе от кладенеца.

- Баси, ква е тая трева - измърмори Наско - тряааше да оставите малко.

Зарязахме ги! Натоварихме си багажите на Пешовата кола и без да будим ни Кюшев, ни другите, отпрашихме.

Пътувахме цяла нощ. Имах чувството, че след нас търчаха цяла сюрия зомбита. Пихме кафета да седим будни, Петър имаше енфие, та смъркахме малко и така кукуряк стигнахме към девет часа в София. Времето бе мрачно. Едни огромни облаци покриваха небето и носеха усещане за студ. Повечето време мълчахме в колата, доста бяхме стресирани, но като приближихме, казах на Петър и Бозов:

- Ей, хора, ся е неделя, дай да идем в Руската църква да запалим свещ, или нещо такова.

- Да, да, супер идея. Да се помолиме тоя мъртвият пич да се прибере отде е излезнал. Да кажем на попа там нещо да направи - рече Петър.

- Е кво ша направи - попитах.

- Де да го знам, нали гонят духове нещо...

- Бе тва не беше дух бе, жив човек си беше, видя ли му очите? Още са ми в главата...

- Видях ги, баце, страшна работа, тоя Нерон е някво страшно зомби, брат - Петър зави и спряхме. Тръгнахме пеша към Руската черква. Там народ. Някви лелки, бабки се сбрали и влизат.

- Абе, де са свещите - провикна се Петър към няква бабичка на входа.

- Тихо бе, момче, тука да не си на полето - скастри го тя.

Купихме една камара свещи и взехме да ги палим. Петър запали и цигара, ма се усети и я угаси, преди да го бяха видели бабетата, сигур щяха да го изгонят, и с право. Наредихме ги в кръг свещите на една метална стойка, където имаше още сума ти изгорели и седим пред стойката и ги зяпаме. По едно време на подиума отпред, пред иконостаса, се появи попът с една книга, тури я на поставката, прекръсти се и отвори. Първо пя, после отвори друга книга и почна да чете.

- Да внимавааамее, чете се от книгата Откровение на Йоана Богословаа!

До нас някви бабета зашушукаха - Е как ще чете от тая книга, бе, тя нали не се чете в черква?!

- Не се чете, ма, и аз тъй знам, ма той нашичкият поп, нъл го знайш къф е, той си е такъв, новатор!

- Да внимааавамее, пак призова попът и почнахме с Петър да внимаваме някак си:

- Чете се Откровение на Йоан, глава 12, стих седеееем, изпя попът -

И стана война на небесата, излязоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея и змеят воюва заедно със своите ангели, обачееее не не се намериии вече място за тях на небетооо. И свален биде големият змеййй, оная старовременна змия, която се именува дявол и сатана, който мами цялата вселена, свален беше на земятааа, свалени бяха и ангелите му заедно с негоо... Горко на вас, земьо и море, защото дяволът слезе у вас много разярен, понеже знае, че му остава малко времеее...

Тогава Змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат вярата в Иисуса, и змеят застана на морския пясъъък.

- Еби му меча - прошепна Петър - тоа да не застанал на песъка в Созопол?

- Тихо бе, глупак - скастрих го аз - дай да чуеме човека кво казва.

Изтървахме малко от на попа четенето, но той продължаваше:

- Глава тринаййсеет, стих единаййсет – И видях друг звяр, който въззлизаше от земята и имаше два рога прилични на агнешки, а говореше като змеййй...

После попаът спря да чете и почна да говори:

Чада мои, свети Иреней казва в беседата си относно Антихриста, че ние не знаем кой ще е той, но знаейки числото на името му, можем да предположим. Има много имена безспорно, които съвпадат с това име. И ние знаем за тях. Такова например е името Титан, но има и други. Но най-силно внимание нека отделим на името Нерон. Понеже и то е именно такова, в което се съдържа това число шестотин шестдесет и шест. И ние знаем, че явявайки се тоя, безаконният, на земята ще настъпи време на смут, на гняв и на страдание, невиждано откак свят светува. И ако не се съкратяха ония дни, не би се избавило нито едно създание, но заради избраните ония дни ще се съкратят.

И както е речено - продължи попът - Тайната на беззаконието не се открива, докле не се отмахне онзи, който сега сега я възпира, и тогава ще се открие Безаконният, който Господ ще унищожи с явлението на славното си пришествие, както и блаженопочившият апостол Павел ни казва в своето послание към Солуняните…

- Еби му меча - аз се махам оттука, баце! Ние сме пуснали дзвера, загряваш ли? Оная статуя го е спирала и като я махнахме, и он избега...

- Имаме една къща, в Еленския балкан горе с Бозов. Техните я правили навремето, ако искаш идвай да бегаме там- казах на Петър. Тука става напечено.

- Не, Баце, отивам зад граница- отвърна той- Брата е в ЮАР, там ще отида. Тука ще ни изтрепе тоа Нерон.

- Добре, ние се махаме с Бозката. Бозов идваш ли?

- Аха, идвам – рече той - само дай да минем само през Била да накупиме разни провизии, човек.

Попът пак почна да чете, но ние уж вече разбрахме каквото ни трябваше и си тръгнахме.

- Егати, кви неща стават, Бозкаа, само от един настъпан гвоздей, а?

- Мани бегай- поклати глава Бозов

А аз смръкнах малко енфие, чудейки се как да навържа в главата си нещата и кой, аджеба, беше оня, босият тип с кирката в оная нощ и защо краката му бяха в пясък, но така и заспах от изтощение на седалката.

-------------------

Това е, което имах да разправя. Тука пием кафе с Бозов пак в балкана на пейката пред къщата и чакаме да се чуе нещо по радиото, но нищо се не чува все още. Това, което схванах е, че няма нито минало, нито бъдеще, има само сега, а - всичко, каквото смятаме за "минало", е сноп към настоящето. Всичко пък, което считаме за "бъдеще", е отново сноп към настоящето. Демек цялата видима вселена съществува в един миг, затова променяйки настоящето, може да се променя само фокуса, сиреч настоящето е просто оптически елемент и гледна точка, през който елемент преминава входно-изходният сигнал. Миналото и бъдещето са в нашите глави, но не и извън тях. Миналото е такова, каквото го виждаме в спомените си, доколко осмислено, доколко не, респективно бъдещето е такова, каквото излезе от главите ни. С други думи - проблемът не е нито миналото, нито бъдещето, проблемът е в нашето мислене. Загряхте ли? Ако не бях настъпал онзи пирон, то някъде някой друг щеше да го настъпи и да мине в онази нощ по главната улица на Созопол, или пък ако не бе пирон, щеше просто да се напие и сбърка пресечките и ето ти на. Човекът с кирката щеше да го чака. Така че това, което има да стане, ще стане, по един или друг начин, въпросът е ние как ще отговорим. Ще участваме ли като просто едни безмозъчни кукли в този спектакъл, или напротив, ще вземем решения, като истински живи хора, ще бъдем любопитни, ще се образоваме и ще излезем от матрицата, осъзнавайки, че светът е необичаен и страшно странен. И няма нужда да сме просто кукли на конци, а трябва да се съпротивим, да дадем отпор, когато осъзнаем срещу кого се борим. С Бозов осъзнаваме напълно кой е врага. Ще бъдем тук и ще се борим. Ще се борим срещу човека с кирката, който така хитро ме подхлъзна тогава, мислейки си, че аз ще си остана кукла в спектакъла. Но и тогава, както винаги, той се бе излъгал.