Небето беше сиво. Бели снежинки танцуваха във въздуха и се сипеха като звезден прах над града. Бяха натрупали пухкави преспи, които приличаха на одеяло, повило като бебе улиците, къщите и дърветата. Децата си играеха навън, правиха снежни човеци, замеряха се със снежни топки, пързаляха се с шейните си. Отвсякъде се чуваше смеха им и веселите викове. Бяха безгрижни и се наслаждаха на зимната си ваканция.
Едно бледо лице с големи сини очи се виждаше зад прозореца на една от къщите. Дъхът запотяваше стъклото, но не успяваше да скрие усмивката, изписана върху устните на малката Лея. Тя наблюдаваше с блясък в очите си гледката навън. Радваше се на децата, които потъваха в снега, на игрите им и веселата глъчка, която се носеше. Гледаше ги безмълвна, замечтана. Ах, как ѝ се искаше и тя бъде като тях. Искаше ѝ се да прави снежни топки, с които да се замерят с приятелите си, да се гонят и пързалят с шейните.
- Мамо, може ли и аз да изляза навън? - попита тя, без да отлепя погледа си от гледката ...