Там, където две слънца се срещат, едното винаги умира.



От малкия параклис се чуваше тихата молитва на местния свещеник. Софи, с вече леко прошарена коса и постепенно залязваща красота, стоеше свита пред Божия образ и се молеше за спасението на съпруга си. Алфред не искаше да се молят пред него, не желаеше изповеди пред свещеник - по цял ден пишеше писма и насърчаваше прислужницата да ги изпраща по пощата. Лекарят каза, че му остават от две до три седмици, зависи от това доколко е способен да се бори с болестта. В последните няколко месеца Софи не можеше да познае мъжа, лежащ на смъртния одър - това беше всеки друг, но не и нейният съпруг. Онзи тих и вечно замислен мъж, пушещ дългата лула и от време на време коментиращ новините в сутрешния вестник, бе изчезнал. Сега Алфред привикваше съпругата си и й говореше - разказваше й за онези дълги и опасни пътешествия, изпълнени с емоции, страх, адреналин и рядко силна носталгия по домът. Говореше за живота си преди да я срещне в слънчевата Франция - Софи го слушаше онемяла. Не можеше да повярва на историите му за опасните пътувания през Арабия за петгодишния му престой в Индия и за обикалянето му из Индокитай. Лекарят й казваше, че всичките тези истории са плод на неговата собствена фантазия, предизвикана от болестта. Затова Софи стоеше до него и с часове слушаше красивите му разкази. Почувства се като малко дете, на което четат приказките от 1001 нощи и макар да не вярваше и на дума от това, което й разказваше Алфред, нямаше как да не си признае, че не й бе приятно да слуша за красивите авантюри, за които той й говореше с тих и отмалял глас.
  Софи бе забелязала, че всеки ден прислужницата им притичва до местната поща и бе поискала да прочете писмата, които съпругът й изпраща. След множество караници и скандали, господарката на дома успя да се докопа до писмата и всеки ден започна да ги чете.
  - Моля ви, госпожо, моля ви! - молеше й се тихо прислужницата. - Това е предсмъртното желание на сър Арден, нека пратя писмата! Дори да са лъжа, дори да са измислица, моля ви!
   В края на краищата Софи склони и позволи писмата да бъдат изпратени, независимо от това, кой ще ги получи. Щом това бе волята на умиращия й съпруг – така да бъде.
   Вечерта тя седна в кабинетът на Алфред и пое поредното писмо, което още сутринта щеше да бъде изпратено. Отвори го и се зачете:


Драги ми Хасад,

години минаха, нали? Може би повече отколкото можем да понесем, но както ми каза в онзи слънчев юлски ден, докато гледахме как слънцето изгрява над Истанбул – животът е като изгрева и залеза - една игра на нишките бяло и черно. Аз вече едвам ги различавам... а ти?
  И сега на смъртното си легло прелиствам животът си като стара книга, приятелю. Овехтяла книга е моят живот, събрала прахта на времето и мъдростта на годините. Тежи.
  Уви, приятелю, и този ден идва. Денят, в който ще се отърся от този товар, денят, когато пламъкът на моят живот ще угасне в топящият се восък. Идва... виждам го с очите си всяка секунда. Усещам го със сетивата си... сънувам за него. И знаеш ли какво, драги ми Хасаде...прав беше. Нищо страшно няма в този ден. Мъдри бяха твоите думи тогава, мъдри. А спомените ми ме връхлитат без покана и не мога спокойно да умра без последно сбогом. Цял живот събирах светове Хасаде, цял живот – ти си моят първи досег до Ориента. Събрана е в тебе онази магия на тъй любимия ми Изток... моят истински дом.
   С това писмо, приятелю, аз те моля да дойдеш до Италия. Гледам слънчогледите на Тоскана през прозореца си и чувам песента на птиците – не искам да умра така. Искам да си припомня... да, Хасаде, да си спомня музиката на Истанбул, молитвата ти в джамията, ароматът на силен тютюн и студеният турски чай. В Изтока не ще умра... но в спомените си за него поне бих могъл, нали?

Едвам различавам нишките, Хасад... бялата и черната.

Твой далечен приятел и умиращ пътешественик,
Алфред Арден



--------

Идеята има продължение в още няколко разказчета.