Посвещавам с най-топла обич на баща си

Здравей тате!

Не искам с нищо да те натъжавам, но знаеш, между нас никога е нямало тайни. Липсваш ми. Много. Никой не можа да запълни твоето място в сърцето ми. Може би затова толкова често гостуваш в съня ми. Присядаш до леглото, погалваш косите ми и в онази кристална ваза, подарък от теб за един мой рожден ден, слагаш букет тъмночервени рози. Не си забравил колко ги обичам... И шоколад ми носиш - аеро. Господи! Още ли помниш?! Колко отдавна беше, а сякаш вчера...

Всяка вечер, когато се прибираше от работа, тичах да те посрещна. Като изкусен магьосник бъркаше в джоба си и изваждаше любимата ми шоколадова плочка. Аз крещях от възторг, а ти - доволно усмихнат, разтваряше широко ръце за прегръдка. Тази твоя топла прегръдка ми липсва, тате... и не само...

Помниш ли с какво търпение ме учеше да изписвам красиво буквите? А после - да сричам от буквара първите си стихчета... Най-напред ми го прочиташе изразително,  аз - като папагалче се стараех да те изимитирам - с интонацията, с жестовете. Но ти не искаше това и ми обясняваше, че трябва да го направя, както аз го чувствам. Градеше в мен характер и личност. Много по-късно го осъзнах. Никога не повиши тон, когато непрекъснато ти задавах какви ли не въпроси. Сядаше, вземаше ме на ръце и ми обясняваше с най-прости думички така, че да стигнат до детското ми съзнание, да разбера, да осмисля нещата. Колко обичливо и търпеливо беше твоето бащино сърце!

С умиление сега си спомням и нашите първи уроци по риболов. Мама реагира, че искаш да ме направиш рибар. "Момиче е, не ù е мястото по язовирите!" - казваше строго тя. А аз те гледах с умоляващи очи, да не би да отстъпиш пред нея. От всичко трябва да разбира! - отсичаше ти - тя ми е момчето! И ми смигваше... Всичко беше за мен тогава толкова ново и интересно. Каква стръв кълве рибката, как да я слагам на кукичката, как да хвърлям пръта. Беше ми купил един малък бамбуков прът. Много си го обичам. И досега си го пазя. Сърце не ми даде да го подаря на някой от внуците...

А помниш ли като ме водеше на мачове, горе на Ямача. Отначало не разбирах нищо от футбола, но ми стигаше, че съм с теб. Купуваше слънчогледови семки и то не една, а 3-4 фунийки. Чоплехме и крещяхме при всяко приближаване на наш играч с топката до противниковата врата. Връщахме се с продрани гласове и мама пак мърмореше, а ние двамата се споглеждахме съучастнически и прихвахме в смях... За да умилостивим мама, обещавахме да измием чиниите и да я заведем на лятното кино. Тя и досега ревнува тази моя обич и привързаност към теб. "Смеехте се с татко си за нищо!" - все повтаря. Но аз си знам- не беше за нищо. Ти ме научи да се радвам на малките неща в живота, на всеки хубав миг. На теб дължа и любовта си към книгите, поезията, музиката, танците. Как хубаво танцувахте с мама... Новите години ги посрещахме в ДНА. Засвирваше ли валс или танго, вие ставахте и се сливахте с ритъма. Всички ви се възхищаваха, а аз- се гордеех и си обещавах да се науча точно като вас да танцувам...

Помниш ли, как на всеки празник ме молеше да ти рецитирам"Дни на проверка" на Пеньо Пенев, един от любимите ти поети. Заради теб я научих наизуст тази поема, за да те радвам всеки път, когато искаш да я чуеш...

А Коледите ни помниш ли? Трескаво се подготвяхме, купувахме подаръци и заминавахме за село, при баба и дядо, чинка и чичо. Те ни чакаха за коленето на прасето-ритуал, който беше само за възрастните. Не ни разрешавахте да гледаме. "За вас е сурвакането и яденето на пресни пържени мръвки!"- казваше ти, усмихвайки се и ни прибираше на топло до бумтящата печка. Колко ми липсва онова време и ти - в него, тате...

Пак наближава Нова година...Само че вече десети път ще я посрещнем без теб. Казват, че времето лекувало раните. Може би раните, но не и болката от тях...

Натъжавам се като си помисля, че успя да видиш само първия си правнук, а вече имаш 4, тате и две от тях- момчета. Ти така си и остана с мерак за мъжко чедо.Бог те бе орисал с момичета, но ти никога не говореше на тази тема. Гордееше се с нас и ни помагаше във всичко. За теб ние със сестричката ми бяхме твоите мъжки момичета.

Много още имам да ти пиша, тате, но сълзите ме давят и затова ще ти кажа засега само: Благодаря на съдбата, че те бе избрала за мой баща. Хубаво е, че никога не се поскъпих да показвам обичта си към теб. Знаеше го, чувстваше го! А аз, отдавна вече съм разбрала колко важно е за едно дете да има такъв родител!

Винаги ще се връщам към детството си, защото твоят образ там е най-ярък. До последния си дъх ще те обичам, защото ти ме научи да обичам така, тате...