Не съм писала писмо от 11 годишна, а днес сядам толкова уверена пред листа, че направо не знам…
Сигурна съм, че няма да успея да кажа всичко, което ми се иска, поради простата причина, че думите не са способни да го изразят.
Стане ли дума за теб, направо онемявам, знаеш ли, мислите ми сякаш изтриват значението си. А когато те гледам, не съм изпитвала по-голямо спокойствие на душата от това. Присъствието ти ми дава и напрежение, и спокойствие едновременно. С теб наистина съм дете: постоянно се чудя какво ще си помислиш, ако кажа това и това, дали няма да ти се стори глупаво или надуто. И накрая решавам да замълча… и защо, за да изляза още по-голяма глупачка. А как силно усещам твоя отговор на това, решавайки, може би от твоя страна, че съм студена, с липса на всякакво желание на разговор, а не е така. Всичко в мен говори, само гласът ми си мълчи, заглушен от чувства.
Как да ти напомня, че те обичам, като знам, че ти нищо няма да сториш, а от това още повече ще ме боли. Как да те попитам, да задам всичките си въпроси? Дали ме мразиш? Наистина ли не знаеше преди? А ти ще мълчиш, а точно тази тишина, знам, ще ме убие. Или, ако не замълчиш, ще си отидеш. Усещам го.
И сега, когато седя и мисълта за теб минава през тялото ми, изтръпвам, нещо отвътре ме яде, може би е ревност, защото знам, че никога няма да си мой, дали?!! Ще останеш много дълго в сърцето ми, защото и много дълго вече си бил в него, ще си спомням за теб всеки ден, в автобуса, преди да заспя, на сватбата си, на Коледа, когато гледам звездите, ще си мисля и ще се чудя дали някога е могло да споделя това с теб и защо не съм го сторила. И всеки път ще знам отговора...
Не мога да приема пожеланието ти да съм щастлива, да намеря любовта, не, защото до някаква степен вече съм я намерила при теб, макар ти да не ме обичаш.
Повярвай ми, живота ми е проклятие, отвсякъде погледнато всичко в него е гадост. Ако не е семейството ми и приятелите, спокойно бих казала, че мога и да не живея.
“Напред, не винаги е правилната посока.” Аз вярвам в това, но може би то ми пречи да продължа, и се връщам все към теб, а не бива, но сърцето ми не пита нито веднъж, когато започне да пише “Обичам те”, без да съм го молила.
Повярвай ми, знам, че един ден ще ме разбереш, ще усетиш същите чувства към друга, каквито аз изпитвам към теб, ще заплачеш от същата болка, намокрила очите ми сега. Тогава аз ще се моля за друго, Тя, другата да ти прости любовта и да я сподели.
Има неща, жестоки за човешкото сърце, да обича и да не може да спре. Така те обичам аз сега, бягам далече със скрита надежда да те забравя, но няма полза от това, връщаш се при мен в съня, измъчвайки реалността. Помня колко пъти съм се молила на Господ да те видя, да те прегърна, за минута поне да усетя топлината на тялото ти, без да мисля, че теб те отвращава това, може би.
Не искам да бъркам приятелството с любов, не искам при следващите мили думи, при следващата блага усмивка да ми поникват крила от щастие, които после биват скършени, защото са били просто въображение. Знам, че не трябва да те обичам и въпреки това понякога ми се иска да не спирам, да продължавам на пук на всичко, на самата мен дори, да обичам за да ме боли.
Да те опиша с думи такъв, какъвто си за мен, няма да мога: прекалено си съвършен за това. И не чак толкова… като порцеланова статуетка си. Изглеждаш страхотно, блестиш, но се чупиш толкова лесно, само един допир и се губиш. Затова и аз седя толкова далеч от теб, страхувам се да не счупя нещо. По-добре далеч, нали така, без риск да те загубя.
Искам толкова много неща и имам толкова много, а ти си просто прашинка, но си толкова скъпа. Бих се продала цялата: и сърцето, и душата, само и само да те преодолея, да те забравя, да не те желая, да не бъркам други с твоето име, да заспивам спокойна нощем.
Когато минавам през местата, където сме били заедно, си спомням моментите отпреди - и хубави, и лоши, и такива, който не искам да изплуват в съзнанието ми от болка, но ги има, и се радвам и на тях, защото те са миналото ни.
Някой ден може би ще те попитам, защо става така, защо чувствам, че ме делиш от другите и думите ни сякаш се стопяват преди да са изречени, а има и такива пъти, когато времето не ни стига да си кажем всичко… Защо става така? Кажи ми, обясни ми, моля те!
Сега в края ще ти разкажа за началото, нещо, което аз много често си спомням напоследък, а го бях забравила. Преди повече от 4 години се прибирам вкъщи, на път в един от малкото моменти, когато оставам сама, там, на автобусната спирка, замислена, в един момент се стряскам от една мисъл, разтърсила ума ми: ”Боже, аз го харесвам!”, след което ума ми започва трескаво да отрича: ”Не, това не е истина, грешиш, невъзможно е, не е мой тип, аз не си падам по такива момчета!!! Глупости.” След което просто си забраних тази мисъл да минава през ума ми. Но тя все пак живееше в мен, макар да не исках, и да не го признавах. И ето, днес те обичам толкова много, че, ако поискаш живота ми, без да те попитам за какво ти е, ще ти го дам.
В пародията си на писмо до теб днес ти разказах какво ми е, когато ме нараниш? Мълчиш. Защо, нима не знаеш колко пъти си го правил досега.
Дай ми последни минути, определи ги дори като 15, напълно ще са достатъчни да осъзнаеш силата, с която съм обичала,и силата, с която в този миг отричам , че може би още те обичам.
Сама не знам докога!
Гр. София дата: ~ ~ ~
на А.
© Мария Манчева Todos los derechos reservados