П И С Т О Л Е Т
След оперативката шефът извика един от инспекторите си.
- Радо, ти ли отговаряш по криминална за седми район – Студентски град?
- Да, началник! - Радон малко се поучуди на въпроса.
Е знаеше, че Пенев него харчеше напоследък.
- Има една жалба на лейтенант от Вътрешни войски. Забравил си хюмнетката в автобус 280. В нея, по негови думи, бил пистолетът му, служебната карта и петдесет лева.
- Пиян ли е бил, или заспал? - попита Радон.
- Пише, че бил задрямал. На слизане се разбудил и рязко скочил от автобуса, за да не пропусне спирката си.
Инспекторът взе жалбата и се зачете.
- Началник, тази творба е във военната полиция цяла седмица. Защо чак сега ми я даваш?
- Е, какво от това. Поработи една-две седмици и я пращай на прокуратурата. Този случай няма изкарване. Автобус, пътници – върволица от хора. Пълен абсурд.
Пенев запали цигара и жадно я засмука, като бебе биберона.
- Хайде, изчезвай и действай!
Радон мълчеше и усещаше как някой току-що му преля половин банка адреналин в душата и тялото. Тресна вратата и се прибра в канцеларията си.
Що за глупости са това? Изяде ми срока за бачкане и накрая ми вика, че случаят е нерешим – мислеше си гневно Радон.
Ще си скъсам задника, но ще му докажа обратното.
Прочете внимателно пет-шест пъти жалбата, но нещо не се връзваше.
Спал в автобуса, рязко скачане. Тоя може да е тренирал троен скок. Лъже нещо. Или го е изгубил на друго място, да го е ползвал срещу някого, или са му го откраднали някъде. Издигаше версия след версия Радон. След като направи необходимите справки, се обади на колегата си от ВКР.
- Пич, хайде да се видим на кафенце, да говорим за онова учебно помагало – лейтенанта! – така им викаше на най-младите офицери.
- Разбраха се да се видят след час. Векерето веднага даде оценка за тъжителя.
- Радо , този е манекен на Винпрома, просто е пълно алкохолно петно. Кой знае къде е смукал до зори?
- Тогава ще трябва да го разпитам отново и по-обстоятелствено.
- Радо, ако искаш да сме заедно, ела с мен, поне аз съм с кола, а ти си пешак – загрижи се векерето.
- О.К., отиваме и го вземаме от поделението.
Когато ги видя, лейтенантът избеля като креда и му изпръхнаха устните.
– Г-н капитан, да не е станало нещо?
– То е станало вече, но ти ни лъжеш, човече! – изримува Радон. Но във Военна полиция ще обясниш.
Радон го разпита подробно за всички събития около него два дена назад. Оказа се, че ленчокът си е забравил чантето някъде другаде, но не и в автобуса.
Радон, колегата и двама полицаи по криминална от 7 РУП, като хрътки проверяваха последната версия на „Забравата”. Обиколиха много заведения, разпитаха много компании, даже и силоваци - тип мутри от Студентски град. В едно от заведенията охранител си спомни, че нашият човек водел хорото в края на програмата.
- Абе, пичага, като водеше хорото, имаше ли нещо в ръката, я пешкир, я кърпа, или нещо друго? - изненадващо му заби въпрос Радон.
- А, да – спомням си, че мяташе една хюмнетка – учуди се на въпроса човекът.
- Ясно, продължаваме нататък.
Накрая стигнаха до едно открито бистро ”Бананата” срещу зала”Христо Ботев”. До него имаше голям циментов плац и плод-зеленчук. Радон си мислеше – Напиваш се и след това започваш да маршируваш или обратното. Ефектът май е еднакъв. Бистрото беше с три-четири бели масички и жълти столчета, като маргаритки. Нямаше клиенти и ставаше идеално за експеримент. Радон разположи около масите ”последната компания” на лейтенанта - барабар с него. Обясни им да се настанят удобно и им поръча кафе.
- Колега, къде каза, че си бил седнал тогава?
- Ей тук, на втората маса.
- Покажи ми къде остави хюмнетката?
- Лейтенантът обясни, че я оставил зад гърба си на стола.
- Е, тогава сега си сложи шапката на стола зад теб, вместо нея.
- Ей, компанията, говорете си 10-15 мин.. Няма да ви сервирам бира, както казахте, че сте пили тогава. Но като ви кажа - Ставайте и изчезвайте – се омитайте бързо. Аз после ще ви намеря.
Времето им изтече и след подадения сигнал от Радон всички изчезнаха, освен ленчока. Той стана, тръгна надясно, без да се обърне назад, за да си вземе шапката.
- Ега си шемета. Тоя и трезвен си е залюхан – си помисли Радон.
- Спри се бе, забраван! Кой ще ти вземе шапката?- провикна се векерето.
- А, нещо съм се разсеял – смотолеви помагалото.
Военният полицай отиде при барманката на „Бананата”, която явно бомбандираше мъжете с големите си релефни, тежкотоварни бомби, но не можеше да разбие и размие неговия случай.
- Девойка, кой ви мете плаца? Сигурно някой безработен или пенсионер може би? – Радон почти беше убеден, че точно тук е започнала пиянската драма.
- Господин полицай, аз не съм осведомителна агенция, но вижте лелката в плод-зеленчука, тя всичко знае.
Посрещна го една пълничка, но стегната жена с шарещи очи.
- Какво желаете, господине – се облиза госпожата?
Радон се представи.
- Навъртат ли се тук чистачи да ви правят оборка?
- Имате късмет, полицай. Ето, там под навеса зад магазина, виждате ли - има три пияндета. Този, дето изглежда възстаричък, му давам по 5 лева на седмица да мете пред магазина и барчето.
Благодари ù. След което Радон се отправи към тях. Векерето го последва безмълвно, като тиха чакаща сянка. Тримата алкохолно-заети пиеха някаква шльокавица и стискаха чашите, като „болен ябълка” - думи от стар приятел на ченгето.
- Ти ли метеш плаца? – каза Радон и си показа служебната карта.
- Откога те чаках, бе момче! – изфъфли старият.
- Хайде ела с мен, да си поговорим!
- Старецът се изправи бавно и стегнато, като дърводелски метър. Гледаше вяло, но виновно.
- Аз съм деветнадесети набор и знам две и двеста, и затова не се обадих в полицията.
- Знам, че ако беше деветдесети набор, сигурно щеше да се замислиш - го сряза детективът.
- Вижте, бил съм на война и гледам и какво става в България. Ако бях предал пистолета в районното, как ще докажа, че не съм го ползвал. Може с оръжието да е извършено убийство. Ходи, че доказвай, че си го намерил - заобяснява клетникът.
- Няма нищо, случва се, така че ми кажи, къде си скрил пистолета? – бавно, но с чувство на внезапно облекчение попита Радо.
- Вкъщи, в апартамента в Дианабад под тюфлека съм го сложил – взе да повдига несъзнателно крачолите си ветеранът.
- Добре, отиваме до вас, с кола сме. Аз ще ти платя ракиите – не много убедително заяви Радон, защото в джоба му се скатаваха все още непотърсени стотинки. Векерето приятно и мълчаливо си отдъхна. Но в погледа му полицаят прочете
- – Свърши се. Край.
Звъннаха на входната врата на апартамента. Отвори неговата ветеранка, която ни посрещна с остър писклив полумладежки глас.
- Кои сте вие?! – и загледа обвинително семейния си съратник.
- Военен полицай съм. Моля ви да влезем у вас, ако е удобно, да не ни слушат съседите!
- Ах, ти, глупак с глупците! Аз ти казах да го предадеш в полицията, а ти йок – го захвана бабесата.
- Спокойно, не му се карай на човека! Той е доблестен гражданин на нашата държава – заадвокатства Радон.
- В чантичката не е имало пари, а само някаква карта и пистолет - продължи съпругата му.
- И да е е имало, няма значение. Това нека ви бъде подарък от Военната полиция за вашата честност – въодушеви се служителят.
След като протоколира случая, Радон звънна по станцията на Пенев.
- Началник, случаят е приключен.
- Тогава докладвай ми материалите и да заминават към прокуратурата.
- И повече не ми досаждай с този изгубен случай!
- Не, началник. Пистолета го издирихме с колегата и е в мен – заинати се Радон.
- Това е невъзможно. Ела в канцеларията ми! Ако се шегуваш, си наказан! – ядно просъска босът.
Радон за сетен път разбра, че който търси - намира, че все още има честни, но уплашени хора и такива, които им бе отредено да решават човешки съдби с лека, несигурна, плашлива ръка.
© Венцислав Todos los derechos reservados