Имаше някога... Някъде... Едно нещо, наречено изгрев... И нерядко се случваше да излезем, само ние тримата да излезем, да поемем с пълни дробове все още хладния юнски въздух... И да повярваме, че има Понеделник... Защото има дни, знаеш, когато не можеш да вярваш в нищо, най-малко пък в това, че има Понеделник, нали... Имаше някога... Някъде... Едно нещо, наречено изгрев и така го обичахме, пазехме спомена за него, усещането от него, прибирахме го на топло в пазвите си и така – до следващия път...

Питър...

Бьорн...

И Аз...

Звучеше като някаква мантра, ако повтарям имената ни едно след друго бързо, се получаваше особен ритъм, някаква мелодия... Дали бе възможно или просто си въобразявах, не знам... Но тогава, Там, вярвах...

Никога не е било лесно да се бориш със зъби нокти срещу собственото си нежелание да се събудиш. Ето защо обикновено рано сутрин Питър отиваше да събуди Бьо (Защото каквото и да си говорим и както и да заобикаляме въпроса за отговорността, от нас тримата, Питър бе най-отговорен...), а сетне те идваха и ме събуждаха... (Бьо винаги ме целуваше по челото, вместо да измрънка Добрутру, той просто идваше и ме целуваше, едва допирайки устните си до челото ми...)

- Ей сега, да...

- Honey, казах ти, че няма смисъл да го будим!

- Не мрънкай, ако трябва ще го изкарам с ритници, но ще дойде с нас!

- Да, ей сега... Само още пет минути, моля ви...

- Ти за какви ни мислиш...?!

- За ненормални, които стават по никое време?

- Я се...

- Стига де, Бьо, ще изчакаме още пет минути, докато се оправи и така...

- Ама! Той винаги казва пет минути...

Запомних всичко.

Запомних този разговор.

Запомних това усещане, защото знаех, че никога повече няма да се повтори, усещах в дъното на себе си, някъде много извътре усещах, че нещо ще се случи, нещо, което да ни раздели...

Запомних всичко.

Запомних този разговор.

Защото беше последният ни разговор.

- Може ли един сладолед да лети?

- Разбира се, че може, нали фунийката има аеродинамична форма...

- Вижте... Изгревът!

- Honey, имам очи, виждам... Естествено, че може да лети, зависи от грамажа...

- Много е красиво... Думите нямат смисъл, нали?

- Думите нямат цел освен чисто практическата...

- Тихо, разваляте ми изгрева!

Играем и се гоним един друг, един в себе си, друг – в другия, вече не е останало от какво да се страхуваме...

Какво ни остана?

Играем и недоумително се питаме докога ще трае агонията на надеждата, казват, умирала последна... Не, не е така - последни ще умрат хлебарките... Научно доказано било... Факт!

Питър...

Бьорн...

И Аз...

Питърбьорниаз...

Ние сме едно неделимо...

Едно... Неделимо... Три...

Как така бихме допуснали и как би ни хрумнала такава абсурдност?

Ние сме тризнаци, за Бога!

Как така някой ще ни отделя, кой би могъл да скъса тънката, но толкова здрава нишка, която ни свързва?

Защото изгревът не е същият и псевдо-романтичните обяснения на отчаяно влюбени един в друг хора, самотно залутали се по улиците, не са същите, нямат смисъл...

Вече няма нещо, което да има смисъл...

Преди беше само...

Питър...

Бьорн...

И Аз...

Не, не беше драматично.

Не беше и трагично.

Съвсем спокойно и някак между-другото в една от онези безбройни утрини, когато Питър отиваше да събуди Бьорн, а сетне заедно идваха да ме събудят (Бьо ме целуваше по челото, винаги правеше това, за да започвал добре деня ми, така казваше, за да се чувствам обичан и подкрепян, така казваше, да...), аз просто забравих да се събудя, а те не успяха да ме събудят никога повече...

- Сега поне ще може да спи на воля...

- Имаш убийствено чувство за хумор, Бьо.

- Да, в буквалния смисъл...