Вечер е. Уличните лампи осветяваха улиците, които бяха затихнали. Запътих се към близкото заведение. Тази вечер е моя и нищо нямаше да я провали...освен пустите спомени, които бушуваха в главата ми. Изскачаха постоянно, биеха се в ума ми и не ми позволяваха да мисля трезво. Не че някога съм била трезвомислеща. Влязох в задимения бар. Момченца на около 16-17 години ме заоглеждаха, мъжете пък все едно бяха прегладнели вълци. В очите им се четеше желание за нещо бързо, авантюристично, без задръжки...и без знанието на жена им. Присъстващите няколко дами дори не ме удостоиха с поглед. Бяха вглъбени в айфоните си, хилеха се на някакви снимки от социалната мрежа и се опитваха да привлекат вниманието на мъжете, стоящи до тяхната маса. Седнах на бара с гръб към всички. Нямах желание точно тази вечер да гледам, който и да било. Барманът ме погледна въпросително и чакаше да поръчам. Изстрелях, че искам текили. Текили? Последният път, когато пих текили, вечерта приключи в спешното. Явно и тази веч ...