Малкият Мартин ревеше вече втори час. Гласът му прегракна. От време на време замлъкваше, за да напомни отново за себе си след минута с безпомощно хълцане.
Пешеходеца седеше в креслото срещу прозореца, правеше се че зяпа навън и стискаше зъби. Отлично знаеше за какво плаче синът му. Проклетото списание излизаше всеки месец и струваше четири лева. Беше пълно с цветни рисунки на анимационни герои от телевизионни сериали. Пълен боклук. Веднъж Пешеходеца бе разлистил един брой – в цялото списание имаше едва осем изречения.
Малкият отново писна. Не плачеше като глезените деца – пискливо и натрапчиво, а с някакво дълбоко отчаяние. Ревът му идеше отвътре. Бе се свил на дивана, прегърнал възглавницата като удавник, а тялото му потръпваше конвулсивно.
Пешеходеца отново изви поглед навън. Нямаше смисъл да бърка в джоба, три пъти бе броил парите – точно осем лева и тринайсет стотинки. Беше петък, помощта за безработни от бюрото по труда щеше да вземе чак в понеделник. Разполагаше с по два лева и т ...