Нощес сънувах един от поредните си кошмари. Незнайно как се бях озовал на планета, всички жители на която, с изключение на мен, бяха жени. Аз пък, кой знае защо се оказах тесен специалист с две специалности - ендокринолог и гинеколог. То покрай коронавируса нали все с ръкавици трябва да ходим, ала в случая - особено втората ми специалност не ми оставяше богат избор. Но много странен беше този сън - всички жени - жителки на тази планета - всички, без изключение, бяха свръхпълни. Абе направо - fat women. За миг ме обзе предателската мисъл да си сменя пола. Но после я отхвърлих ужасен. А, не - аз не бих искал да стана дебелана за нищо на света. Винаги съм изпитвал суеверен ужас от дебеланите. Може би защото в детството ми една моя братовчедка бе яко надебеляла. Обичаше на закуска да изяжда наведнъж по 10 сварени яйца и две бурканчета сладко от бели череши, а после шумно да се уригне. Тази ярка картина ме преследва вече цял живот. Нещастната дама. Какво ли не опита, за да отслабне. Но не би. Накрая достигна дотам, че се внедри във фамозния институт Пърхон в Букурещ и стана доверено лице на Питидж. Уви, дори най-последните ендокринологични нововъведения на този институт се оказаха безсилни пред могъщите й телеса. С напредването на възрастта тя заприличваше все повече и повече на огромен боен индийски слон, за който махараджа така и не се намери. Та представете си, значи, в каква ненормална ситуация бях изпаднал и изпитайте съжаление към скромната ми личност. Отвсякъде обграден от тези могъщи слоници /или бизоници, ако предпочитате/. Кроях планове да стана доброволец за космическо пътешествие само и само да се измъкна от ужасната планета, на която дори и порнофилмите бяха все с дебелани. Пълна отврат! Но, уви, космическата техника беше слабо застъпена и никак не можех да разчитам на подобна възможност. А тези /трудно ми е да изрека божии/ създания се тълпяха пред кабинета ми все едно бях Кашпировски и разчитаха да ги превърна в стройни фиданки. Да си призная съвсем честно и аз си мечтаех за същото и дори си представях как го постигам и съм обграден от изящни и грациозни женски тела, като някаква джунгла, които се увиват около мен като лиани и нежно ме галят. Ех, мечти! Но постепенно дебеланите ставаха все по-гневни от моето безсилие да ги превърна в същества с нормални килограми. А изпробвах какво ли не. Най-модерната химия! На моменти се чувствах като алхимик, търсещ философския камък на отслабването. Ала все безуспешно.

      Сутрин работех от ранни зори - като ендокринолог, а следобяд - до късна доба, като гинеколог. Работех до пълна изнемога. Сън не ми се полагаше, защото сигурно помните, че аз сънувах всичко това. Работата ми като гинеколог беше свръхизтощителна и физически. Дебеланите настояваха да бъркам в гениталиите им, уж, за да ги изследвам по-детайлно, а всъщност, поради липсата на мъже, това сякаш им заместваше сексуалното удовлетворение. Работех винаги с тампони от оропакс в ушите, за да не чувам сластните им стенания, от които ми се повдигаше. Та казано честно, това си беше истинско робство, на което краят не му се виждаше. Докато вършех добросъвестно гинекологичните си задължения, някои от дебеланите рецитираха стихове. Представяте ли си - между тях имаше дори и поетеси. Това вече бе пряко силите ми. Трескаво търсех спасителен план, защото смътно долавях, че сякаш бях наказан да не се събудя никога. И тогава за сетен път реших да се положа на интелекта си. Спомних си, че покойният ми баща, който беше онколог, експериментираше противоракови лекарства върху малки бели мишлета. В негова памет и като хоби, аз си развъждах вкъщи по мъничко бели мишоци. Те бяха добри и сърдечни животинчета. От благодарност, че се грижа за тях често лазеха по мен и бях сигурен, че ме обичат. Та през един уикенд казах на дебеланите, че процедурата по отслабването им включва излет на открито. Те ме послушаха и аз, като Хамелинския свирач, ги поведох към едно огромно съоръжение. Приличаше на поле обградено от висока бетонна ограда. Строих ги вътре все едно бях Наполеон, а те моята армия. И започнах преглед на редиците. Славех се с добра памет и ги виках поименно, а те се кефеха, че толкова добре съм ги запомнил. Когато най-накрая констатирах пълната им наличност, извадих от джоба си няколко бели мишлета и ги хвърлих сред тях, а после бързо излязох от съоръжението и заключих единствената яка порта, която водеше към него. Качих се на едно високо място и започнах да гледам спектакъла, на който самият аз бях сценарист и режисьор. Дебеланите-слоници, при вида на малките бели мишлета, които защъкаха между тях, обезумяха от страх /явно се включи слонският им инстинкт/. Започнаха да се блъскат и тъпчат помежду си, но нямаше къде да избягат. Стоях безмълвен и наблюдавах този апокалиптичен спектакъл, докато не останаха само няколко щастливо оцелели дебелани. Но мишлетата запълзяха към тях и в ужаса си тези слоници сърдечно колабираха. Може би от нечовешките им викове се събудих и установих, че няма по-голямо щастие от това да си на планета с нормални жени. Реших също, че бог ме е предпазил от професии като ендокринолог и гинеколог и мислено му благодарих за това. Благодарих и на моя покоен баща, че ми остави тези спасителни бели мишлета, без които едва ли щях да се събудя. Започваше един нормален ден на планета, намираща за щастие далече от планетата на дебеланите.