Те са в състояние да погребат и слънцето, ако се предам; тези сиви, гладки дюни, които времето навява всеки миг върху моите спомени! Ах, ако вярвах, че от дюните ще поникне трева и току-виж - кактуси, които цъфтят, макар и веднъж на столетие! Но като питам сърцето си има ли в него надежда и хъс да изгребва с шепите сивотата, то тревожно мълчи. Как тогава да не строявам пълчищата мравки, които пъплят в ума ми, как да не ги пришпорвам с огнените езици на болката да разриват песъчинка по песъчинка и да вадят на части моите спомени - мъртви късове плът?