Плесницата,
отзвучава в душите ни докато сме живи! Особено, когато е несправедлива, тя безжалостно се врязва в съзнанието ни и остава там да тлее! И по никакъв начин не можем да я изтръгнем, да я изтрием и избягаме… от себе си!
Времето сутрин най не достига! Татко се насапунисва и точи бръснача, мама премита двора, дядо - на саите с овцете, а баба пържи в тигана дебели колачета…
Двамата със сестра ми, сколенени до синията, пред калйдисаната черна тава, чакаме баба да подаде следващо колаче…
Закуска с колаче, петмез и бърканица, е блаженство - нюанс от усещания! След всяка друга закуска към единайсет часа започва да ми притъмнява от глад, но хапна ли колаче, издържам до вечерта…
- Следващо колаче е за мене! – внезапно каза сестра ми.
- Ама, нали аз съм наред! – напомням учуден.
- Мой ред е, ти току изяде твоето…
- Не съм, ти изяде последното, мой ред е…
- Не е твой, мой е! - крещи сестра ми…
- Ама как, като е мой! – крещя аз…
Дойде баща ми: ...