Има вечери в които човек просто не знае какво да прави със себе си. Дали да си гледа досадната мутра в огледалото. Дали да си облее черният дроб с изгаряща течност, или просто да си измие зъбите, защото така трябва. Все пак, накрая, каквото и да прави, се налага да легне в тъмното на кревата, да зяпа към тавана, и да мисли за това, колко бързо е минал и тоя ден. Понякога, дълго преди това, само седя на стола, допивам си джина и си гледам ръката. С нея съм писал, крал, рисувал, удрял, и милвал детски глави. Единственото свястно нещо, което можеш да сториш с ръката си е да милваш деца по главите. Твои , чужди, няма значение чии са. Просто да ги милваш. Където видиш детенце, просто да му разрошиш косата. Те приемат това така естествено. Ако така разрошите косата на непозната жена, ще бъде страшно изумена. Може и да ви аргаса. Дете не ме е аргасвало никога. Те не са, като нас. Техният свят е друг. В техният свят е нормално, непознат да ти се радва безкористно. Но как бързо минават децата от този свят в другия? Светкавично. И дори не разбират. Също като нас. Винаги лягам и заспивам. Колкото и да не искам. Искам да сънувам ливади, но знам, че ще сънувам плуващи с лицата надолу нули. И разбира се, засънувам, че съм в река. Знам, че ще сънувам това. Нося се бясно към водопад. Край мен хвърчи бряг. Само един. Реката е странна. С един бряг. Водата и свети в тъмното и ухае на хинин !? Наоколо ми плуват дънери, клони и хора. Всъщност не плуват, а се носят. Като дънери. И аз се нося. И съм пияна нула. Понякога някой плува. Виждам го. Размахва ръце към брега и се губи в мъглата. После зървам сянката му, как излиза, лазейки от реката, става отръсква се , обръща се и започва да крещи към реката: -Плувайте, плувайте, мамка му! А после става все по- мъничък и по- мъничък, докато съвсем изчезне. Наоколо ми казват, че той всъщност бил умрял, че бил луд. Други, че бил визионер. А трети пишат за него статии. Вдигат паметници и слагат по тях цитати, но никой не слага този цитат. Неговият вик: - Плувайте, плувайте , мамка му! В някакъв момент започвам да чувам водопада. Някакъв необясним и страшен тътен. Грохот от който настръхвам. Оглеждам се, да видя другите, но тия по назад, не чуват. Тия напред също. Чуват само тия до мен. Питам ги: - Чувате ли грохота? Те кимат утвърдително. -И какво от това?, казват.. Не е ли нормално, да има река, да се носиш по нея, и ако наближиш водопад, да чуваш неговият грохот. Нормално е. И всички приемаме това спокойно и ведро. Ведро, защото само чуваме. Но щом започваме и да виждаме проклетият водопад, от тази ведрост остава само изнасилена храброст. С която свикваме, защото иначе трябва да предприемем нещо. А никой никога не желае да предприема нещо, ако не вижда нищо в някаква проклета мъгла. Трябва да вижда. Такива сме. Идиоти. Край мен, в съня, също всички са изнасилено храбри. И макар да плуваме в една вода, млади , стари, луди, то водата не е еднаква за всички. Нито за всички водопадът е там, където е реално. И аз милвам ли милвам децата по главите. Мои, чужди.. Пея ли пея любими песни, гледам любими снимки и помня с горест всичко по тая пуста река. И хубавото и лошото. И сякаш всичко е с една цел- да не чувам грохота. Обръщам се по гръб, да не виждам напред и зяпам в тъмния таван. В съня не е таван, а е черно небе обсипано със звезди. Нощ след нощ, сънувам все този сън. И бавно осъзнавам. Да. Има щастие в тази река. Има и нещастие. И нещастието е повече. В пъти. И ми става ясно, че дори да си луд. Дори да излезеш плувайки към брега. Няма да се промени нищо. Рано , или късно, трябва пак да скочиш в реката, защото нямало път. Бесният водопад, ще те омотае в ледените си порои. Ще те завърти, ще те замае и понесе към своята бездна, от където не си видял никой да доплува. Но си чул някой да мъдрува- как всеки попаднал в нея, се разтваря до едно пълно и крайно нищо. До някакво абсолютно небитие. Не помнещ и незнаещ нито кой е, нито кой е бил, нито знаещ нещо за някаква река, или за някакъв водопад. Превръщаш се в кръгла нула. И никога повече не можеш да помислиш за себе си , като за човек. Когато чувам това мъдруване се смея , чак гълтам вода. Вкусът и е странен и съм сигурен, че това не е вода. Мъдрецът бе толкова нелепо смешен. Толкова високопарно уверен в това, че ще бъде нищо в недрата на водопада, и ще достигне до своята лелеяна нищожност и абсолютна нулевост, защото той я иска.. Копнее за нея и я желае. Винаги ми се приисква да му лепна един шамар, да се събуди, но никога не му лепвам. Зная защо иска това. Защото мрази реката. Мрази водопада. Мрази лудите, старите и младите и най- вече, най вече и преди всичко, обича себе си. До безумие! И тогава, в съня винаги започвам да плувам. С всички сили. Настрани, към брега. Водата ме влачи и дърпа. Усещам, че не само тя ме дърпа, а в мен са се впили стотици ръце които ме теглят назад. В ушите ми кънтят хиляди гласове, които шептят: - Къде си мислиш, че отиваш? Глупако..Не пилей живота си. Скоро ще си нищо.. Но аз ритам и блъскам, докато не се отскубна. И с последни сили, драпайки, се насочвам в мъглите към брега. Течението отслабва все повече. Все по - малко ръце ме дърпат, и установявам, че колкото по близо до брега съм, ръцете вече не ме теглят, ами ме бутат. Тогава се обръщам и виждам , че след мен плуват и други. Да. Далеко, но плуват. Краката ми стъпват на дъно. И започнам да крача. Никога не съм крачил. Водата става безпомощна. И тогава разбирам, че не е вода, а джин. Плувахме в река от джин. Той флуоресцираше в мъглата, влизаше в устата ни, в носовете ни и ни правеше безнадеждно пияни. Грохотът на водопада продължаваше да се чува, но вече нямаше значение. И аз излизам. Лазя по брега, защото нямам сили да ходя. Но винаги виждам някаква висока скала. Канара. Стигам до нея. Покачвам се със сетни сили и се изправям. И виждам хоризонта. Виждам, че след водопада има необятни гори, долини, и високи красиви планински върхове. Виждам, че покрай водопада има пътека. Много тясна. Но тя минава отстрани, по самият бряг и се спуска, спуска и по нея вървят хора. В тънка индианска нишка. А вътре в реката, през мъглата, виждам политащите носещи се. Разперили ръце, запушили носове, падащи в зиналата бездна. И когато вече не виждам никой в далечината. И когато неколцина други успяват да издрапат. Им се радвам. Запалваме огън. Ядем ли ядем и пием ли пием. После тръгваме бавничко по пътечката надолу. И знам че долу, до бреговете на тучните ливади, където водите са вече спокойни, те, носещите се, все пак стигат. Но като трупове. Като нули. Като нищо. Точно, както сами те искат. И тогава се затичвам към брега и крещя, като луд с всичките си останали сили към нищо и никаквите пияни нули: -Плувайте, плувайте, мамка му! Винаги след това се будя. Плувнал в пот. Ставам да пия вода и после бързам да заспя. Стискам ли стискам очи, за да видя пак тези ливади, но виждам плуващи с лицата надолу нули. И засънувам, че съм в река...