Бях пиян седемнадесет дни, но плъховете ми бяха истински. Имах си ги в излишък. Храних си ги понякога за да ми пазят къщата докато разгонен бродих навън.Не, че имаше какво да се открадне, но мразих чужда миризма и чужди презервативи, а веднъж бях намерил. Но най- омерзен и омърсен се почувствах когато в моя плейър намерих чужд диск и то с музика, от тази дето се чува по всички кръчми, докато текнат сополи от ушите на феновете й и й мине модата. Почувствах се все едно жена ми, ако имах такава, ми е сложила рога с мургав каруцар.

Напоследък никаква музика не слушах. Плъховете ми бяха изгризали кабелите, а и да не бяха щяха да ми изключат тока. Не бях го плащал, аз само пиех.

Имам поръчка за дърворезба. Трябва да направя в реален човешки ръст някой античен плейбой: Аполон, Аякс, Ахил, пълна свобода, по мой избор.

Размишлявам и стигам до заключението, че клиента има някаква сексуална дезориентация. Ако е обратен да си намери някой Аполон от анабол, не от дърво, ако не е да си поръча Венера или по-добре Памела Андерсън. Кой го знае, може да обича изкуството! Дрън – дрън. Не, че трябва да ме вълнува. Трябва да изпълня поръчката и да реша за месец – пет проблемите и да се обръсна. Срокът в който са разрешени зависи от глътката ми, а аз мога и да не пия. Наистина. Не, че много хора ми вярват, но и аз загубих вяра на много хора. Даже може да се каже, че изгубих вяра в хората. Да съм мизантроп, не съм. Не мога да се нарека никак, чудя се що за мишка съм. То изобщо не ми трябва чудене, а да се хващам за работа. Два пъти ударих с чука по длетото и се почувствах уморен като Господ след шестият ден. Седнах на вътрешният перваз и гледам, доколкото може да се гледа от полепналото в прах и размазани мухи стъкло, навън. Въздишам и съжалявам, че не е поръчал Венера. Щях да помоля онова чернокосо чудо на природата което по три или пет пъти минава пред прозореца ми всеки ден. Тя е млада, твърде млада, но няма да се възползвам от повече. Само ще ми позира. Нищо друго. Може да чуя и гласа й. Да. И мислите й. Да прочета част от тях в движенията й, а другата която изрази с обърканият си младежки речник да тълкувам с течение на времето. Прекрасна е. Дали ще стане жена или социален полуфабрикат с женски форми. Не знам и цвета на очите й. Този трябваше да ми поръча Венера.

Пак подмина.

Защо пък съм и недоволен. Имам си поръчка. Чакал съм с месеци. На безценица съм продавал неща върху които съм работил с години. И неща за които не съм работил, а са ми останали от родителите. Само задника дето не съм си продал. Не мога да отрека обаче, че имам късмет. Все като стигне ножа до кокала се намира някой ексцентрик който се явява като в приказка. Дава ми стабилна поръчка и нещата влизат в релси. Ето и сега, а аз капризнича, че поръчката не е тази която желая. Накрая на човека ще му писне и ще ми бие дузпата, а аз ще си скляпам от стъклото и ще гледам богоподобни нимфетки. Нямам сили обаче. Никакви. За секунди усещам трепет сякаш ще избухне свръхнова, облива ме топлина. Отрезнявам и друго опиянение ме обзема, но преди да съм стигнал до първото си действие всичко е изчезнало.

Плъховете са навсякъде около мен. Гледат ме любопитно. Някои имат човешки изражения. Наричам ги с имена на хора от миналото ми. Плъховете имат физиономии като хората. Достатъчно е да поживееш малко с тях за да го разбереш. Гаднички същества са и разнасят болести, но са много интелигентни. Оказа се, че могат да бъдат и приятели. Досега да са ме изяли стотици пъти. Толкова пъти съм заспивал като труп, намирал съм сгушени под мишницата ми. Мушнали опашки в ноздрите ми и в ушите ми. В скута, в пазвата до главата. Гризат всичко, но веднъж не са ме ухапали. На няколко пъти съм се опитвал да ги дресирам. Не се получава. Не подлежат на дресура, но разбират от добросъседство. С мълчаливото ми съгласие изгризаха раклата, тапетите, част от стената, непродадените шахматни фигури – първата ми работа от юношеството. Щях да им се разсърдя, но като се замислих. За тях това е борба за живот. Животът е по-скъп от сантиментите. А и като виждах фигурките. Вече не бяха същите. Не че се бяха променили, но погледа ми. Тогава строените войници ми обещаваха славно бъдеще. Преди да бъдат изядени разпръснати, без шахматна дъска, приличаха на шайка мародери. Плъховете се оказаха по-мъдри от мен. Показаха ми нагледно, че миналото е изконсумирано. Не бива да се връщаме при измамите му. А с мънички очички да шарим напред и да търсим изходи. Понякога ме е страх да не ме заразят, но не мога да ги изгоня. И да искам не мога. Те са племе, огромно племе. Трябва да се примиря със съжителството. Убия ли едни ще дойдат други. Плъховете са като проблемите и като депресията която ме е налегнала. Гониш с метлата, тровиш, залагаш капани. Играеш на надхитряне с природата и канализационните шахти. Победа няма. Само разпиляна мощ която използвана рационално може да донесе полза. Ето сега тя така ми липсва. Лежа. Подмятам се от ъгъл на ъгъл. Мисля за непознатата – позната по улицата, за странностите на клиента ми, за плъхове и за шахматни фигури. Авансът е почти на изпиване. Вече не ми се пие. Плъховете са сменили цветовете си. Това е защото съм пиян или защото мъчително отрезнявам. Видях един със сини очи и сбръчкано замислено чело. Гледа ме любопитно и размишлява върху живота ми. Иде ми да го прасна с нещо, но нищо не ми е направил. Ядосва ме, че не прилича на мен.

Набирам последни сили. Грабвам длетото, хвърлям го. Отивам до денонощния и си купувам толкова бутилки колкото пари са ми останали. Едва мъкна чантата. Не, че много тежи. Засядам в кухнята. Не искам да преча на плъховете. Да изядат материала. Нищо няма да направя. Отказвам се. Отварям бутилката и започвам да пия. Чувам ги как лакомо гризат. Стружка няма да оставят. А можеше от този материал да излезе Аполон. Вместо това ще бъде изяден от плъховете. Както става често в живота.

Хайде, без обобщения, пий и весели се душо, че времето е вече близо…

И пих, пих, пих. Денят и нощта се сменяха. Не означаваха нищо. Чувах само плъховете.

Понякога идваха, пълзяха по мен, влизаха в чашите. В чинията и си хапвахме заедно салата. На няколко пъти ме ухапаха. Не беше се случвало. Не ми хареса, но наздраве.

Накрая се затропа силно по външната врата. Клиента. Едва се движа. Каня го в ателието колкото да му кажа, че няма да стане.

И като влизаме…

Дърворезбата е готова. Слаб е като юноша, но не е. Не само лицето. Мускулатурата е на възрастен. Не може да се получи от трескави тренировки, а дългогодишно развитие. Стилът не е мой. Не е пропусната ни една анатомична подробност и особеност. Лека гънка в корема показва, че е стаил дъх. Като при опит да задържи смях или при внезапна възбуда, при силна възхита. Подобна на тази която сам изпитвах докато го гледах. И също като него бях стаил дъх, а той имаше моето лице. Съвършено тяло, но моето лице. Макар и идеализирано. Устните бяха по-плътни. Нежни женствени скули с мъжествен израз. Умопомрачителна усмивка. Изписана от страст и влюбеност.

-Нарцис!-възкликна клиента ми – Не очаквах! Вдъхновено си работил. Излял си се целият. Бил си той когато си го създавал, а не си използвал себе си като модел.

Направи няколко крачки. Не забеляза двата плъха в ъгъла. Стори ми се, че ми смигнаха преди да изчезнат.

-Добра работа…Трябва да ти кажа обаче, че в този вид който имаш не приличаш много на творбата си. Стегни се, а като дойдеш на себе си…-засмя се.- Имам много планове за теб. Доволен съм. Много.

Едва издържаше да каже: „възхитен съм”, но го разбирах. И той разбираше, че го разбирах. И така искаше. И щеше да има много поръчки.

-Сигурно нямаш банкова сметка. Ще ти дам парите кеш, но открий си. След обед ще взема Нарцис.

Остави ме сам със съвършеният ми двойник.

Взирах се в него. В един момент ме омагьоса и не можех да откъсна поглед.

-Ти си дървена глава! И плъховете ми те направиха…

Излязох. Купих отрова за плъхове. Върнах се в къщи. И я изпих.