- До тук сме - погледна я, очакващ реакцията ú.

Беше спрял пред модерна около шест етажна кооперация с бяла разчупена фасада и големи трапецовидни тераси. Огромните синкави стъкла на прозорците приличаха на огледала, в които се отразяваше навъсеното небе и поразкъсаните дъждовни облаци.

Сградата приличаше на ято накацали бели лебеди, вдигнали криле и готови всеки момент да полетят. Около нея имаше не много висок бял тухлен зид, а в двора през масивната желязна порта се виждаше широка зелена градина с прекрасни цветни лехи, оградена с ниски и добре подрязани храсти. От двете страни на единствения вход пълзяха клоните на розови храсти, пълни с цветове и сякаш свиваха венец от бели и червени рози около него. От парапетите на повечето тераси надничаха цветовете на почти едни и същи летни цветя и придаваха на сградата някакъв топъл уют и приветливост. Беше чисто и подредено... даже прекалено подредено.

Не беше очаквала да срещне толкова много красота и лукс още от първия момент и някаква тревога от видяното се сви в стомаха ú. Защо и тя не знаеше. Не беше свикнала с толкова натрапчива показност на стил, богатство и просперитет и определено изпитваше дискомфорт от това, което видя, макар и да не го показа. Лицето ú остана безизразно, но тревогата ú постепенно се засилваше.

Андрей вкара колата в алеята за автомобили и спря близо до входа.

- Ами да слизаме тогава - предложи Анна, опитвайки се да не издаде с нищо чувствата, които я вълнуваха при видяното, но гласът ú беше станал глух и напрегнат.

- Притеснява ли те нещо? - изгледа я недоумяващо Андрей.

Беше забелязал напрежението, което се настани в погледа ú. Очакваше да види всичко друго, само не и притеснение от сградата, в която живее. Наистина реакциите ú бяха непредсказуеми, но никоя жена до сега не беше замръзвала при вида на прекрасното архитектурно творение. Повечето открито показваха възхищението и доволството си от великолепната гледка и за пръв път му се случваше някой, като че ли, да се плаши от нея.

- Не видях колата на Николай, нали бяха тръгнали след нас? - измъкна се ловко от ситуацията Анна.

- Сигурно са се отбили някъде. Ще дойдат, не се притеснявай! - опита се да я успокои, макар и да знаеше, че не това е причината за притеснението ú.

...Бяха влезли да пазаруват заедно в огромния магазин, но по-късно преди да се разделят, се уговориха да се срещнат направо в дома на Андрей. В Николай имаше резервни ключове от дома на приятеля му и не беше проблем да не се изчакват. Анна беше напазарувала по предложение на Андрей всичко онова, което ú беше необходимо за приготвянето на вечерята - от елементарните подправки, до различните месни и млечни продукти, и брашна. Беше я предупредил да не се съобразява с това, дали нещо може да е купено и да го има в кухнята му, за това не се спираше на всяка крачка да го разпитва, а само поставяше в пазарната количка необходимите ú неща. Негова грижа бяха напитките и в това дори не се намеси, докато Андрей зареждаше с цели стекове от безалкохолно, бира и сокове, както и с различни видове алкохол. Единствено, когато посегна към цял стек от любимото ú бяло вино, повдигна въпросително вежди и попита, дали не се поувлича малко, но той успокояващо ú отговори: "Да има! Нещо стига само тогава, когато от него артиса[1]." Повече не се обади и сравнително бързо напазаруваха хранителните продукти. Предложи ú да разгледат и останалите щандове и изложени неща, може би, ако иска да види нещо при дрехите или нещо друго, но тя категорично отказа. Времето беше доста напреднало, а и не искаше да се чувства неловко - не обичаше друг да плаща нейните лични покупки. Изглежда нещо в реакцията ú му бе подсказало точно какво мисли и след като я погледна под вежди се закани, че ще трябва да си поговорят по този въпрос. И друг път беше чувала такива думи, но нищо съществено не се бе променило в пазарното ú поведение, така че заканата му изобщо не ú направи впечатление и тя я пропусна покрай ушите си...

А сега бе стегната и уплашена. "Как ли изглежда отвътре, щом отвън е толкова претенциозно!" - сърчицето ú се свиваше, този път се чувстваше още повече не на място. "Я не се панирай!" - каза си, но едно е да си кажеш нещо, друго е да успееш да го направиш.

- Какво, уплаши ли се?

- Да съм се уплашила ли? - изненада се, но не толкова от думите му, колкото от това, че беше познал и се чудеше как да се измъкне от неловкото положение. - Не - засмя се насила. - Пък и от какво да се плаша?

- Зная ли? Откакто спрях колата, лицето ти изглежда така, сякаш си видяла "Летящият холандец"[2].

- Ако го бях видяла, - посегна тя и откопча предпазния колан. - отдавна да съм се изпарила! - Отвори вратата на колата и слезе без да изчака Андрей да ú отговори.

Андрей слезе от колата, взе колкото можа от пакетите с покупките и тръгна към входа.

- А аз?

- Какво ти? - спря се той като я изучаваше. Почака я да тръгне след него, но тя продължи да стои до автомобила.

- Аз с празни ръце ли да вървя? - Анна питащо обърна към него празните си длани.

- След малко ще ти потрябват за друго, а и не мисля, че е редно да носиш тежко... Аз и без това ще трябва да се върна за да вкарам колата в гаража...

- Няма да тръгна да нося стековете с бутилките, но поне с това, което е за готвене, мога да се справя. - Измърмори тя и вече настигнала го по пътечката към входа, протегна ръка да вземе нещо. - Дай поне тази с млякото и подправките - тя не тежи! - Но след като той продължи да върви мълчаливо без да обръща внимание на мърморенето ú, млъкна.

Пред входа Андрей остави чантите до вратата и отключи особената ключалка на входната врата. Анна реши да се пошегува с това:

- Да няма и скрита камера?...

- Има - простичко отвърна той.

- Моля? - изгледа го тя невярващо. - Шегуваш се?...

- Ни най-малко. - Изкачи пъргаво мраморните стъпала до първата площадка и посочи с глава към асансьорната врата. - Ела, ще се качим с него, но първо да проверя пощата.

Сви към остъклена стаичка точно срещу асансьора, която не бе забелязала в първия момент. Усмихнатото лице на побелял господин, облечен в тъмносиня униформа се появи и мило ги поздрави. Подаде на Андрей няколко плика и купчинка вестници и списания и им пожела приятна вечер. Анна успя само да се усмихне притеснено и кимна с глава в отговор на пожеланието.

Когато се спряха срещу асансьора, вратата се отвори сама - явно работеше с фотоклетка. Асансьорната кабина бе доста широка, с две срещуположни врати, тапицирана с бледо-жълта дамаска или нещо подобно и осветена от приглушена светлина, излизаща от ъглите на таванната плоскост. Беше ефектно и ненатрапчиво, но Анна усети отново оня особен аромат на лукс, който бе вдишала заедно с дълбоко поетия въздух при вида на сградата. "Липсва само пиколото!" - помисли си тя, но не каза нищо на глас. Страхуваше се, че ако го каже, може да изникне веднага от някъде, нищо че вратите на асансьора вече се бяха затворили. Андрей натисна копчето на лъснатото до блясък табло за четвъртия етаж и тя внимателно го погледна.

На таблото освен нормалните етажни номера имаше и такива под партерното копче като в хотелите. Направи ú впечатление, че копчетата бяха повече, отколкото етажите на сградата, които бе видяла от вън. Андрей проследи погледа ú и забелязал моментното недоумение, плъзнало по лицето ú, попита:

- Нещо те учудва ли?

- Да. Чудех се защо има толкова копчета, след като етажите, гледани отвън не са повече от пет-шест.

- Някъде са и по средата, а асансьорът има връзка и с гаражите, и с мазетата... Нищо особено, просто надолу, под партерния етаж има още две нива... - съвсем простичко ú каза Андрей. Помълча няколко секунди и добави. - Номерата върху таблото не са за точно определен етаж в буквалния смисъл на думата, а за нивото на точно определени апартаменти или помещения... Сградата е развита повече на площ, отколкото на височина и във вътрешния двор има дори басейн. Вярно, не много голям, но за живущите е напълно достатъчен. Този асансьор е за югоизточното крило, а в другия край на партера има още един за северозападното... - докато казваше това, асансьорът спря и вратите се отвориха.

Анна съвсем бе сащисана от чутото, но по замръзналата ú физиономия не можеше да се разбере дали думите му я бяха развълнували. Беше ú ясно, че е попаднала на доста заможен човек щом има средства да си позволи жилище в такава сграда. Ама и тя ги бе наговорила едни, докато бяха в ресторанта! Мислено се укори, но след това се взе в ръце. Какво пък, трябваше ли да се съобразява с всеки, когато казва какво мисли? И защо трябваше тя да се чувства неудобно от думите си. Повечето обикновени хора мислеха като нея. А на когото не му харесва, да не контактува с нея. Тя не се беше натрапила никому. Пък и утре сигурно вече щеше да е много далеч оттук, така че, каквото каза, каза. Е, поне като гостенка ще гледа да избягва темите от разговора днес, зарече се тя.

Андрей я поведе по широкия коридор и спря пред една двойна, изработена от масивно дърво врата или поне на такова приличаше. Вместо да отключи, позвъни на звънеца до вратата. Някъде отвътре се чу тих и мелодичен звън и след малко ключалката на вратата леко изщрака. През леко открехнатата врата надникна лицето на дребна пълничка женица на около шестдесет години, която след като ги видя, отвори широко. Анна се посмути - Андрей не я беше предупредил, че в дома му има някой, а и защо ли трябваше да го прави - това си беше неговия дом и не дължеше обяснение никому. Жената се отдръпна и с широка усмивка им направи път.

- Добър ден, Петра - поздрави той.

- Добър ден, господин Явнеил... дайте да Ви помогна...

- Защо днес всички сте хукнали да ми помагате?... - Андрей се разсърди на шега без да адресира забележката си определено към някого.

Анна се постъписа малко като чу фамилното му име - не беше имала повод да го разбере досега. Определено не беше българско, но едва ли моментът беше подходящ да попита. "Да си питала, когато трябва, сега си затваряй устата!" - сопна се сама на себе си. Днес правеше гаф след гаф и този път стисна здраво устни.

- ...Пък и колко пъти съм ти казвал да не ме наричаш господин, че и Явнеил на всичкото отгоре... - обърна се той към дребната женица. - Запознай се с една моя приятелка... Анна - посочи той червенокосата жена влязла с него. - А това е Петра. От около три години се грижи за дома ми... - Андрей се запъти към кухненското помещение в дясно от входа.

Анна беше замаяна от огромното помещение, в което беше попаднала още след входната врата и едва успя да раздвижи краката си след мъжа. Апартаментът беше на два етажа - успя, въпреки смущението си, да забележи дървените стълби към втори етаж, в чупката зад входната врата и изнесената над колоните лоджия[3]. Всъщност, това, което помисли за входно помещение се оказа част от огромния хол, разделен от двете колони, завършващи в тавана като арки. Имаше чувството, че е голям, колкото собствения ú апартамент. По-късно разбра, че почти бе познала.

"По-лошо е, отколкото си мислех!" - Анна стъпваше като "в панички" по излъскания до блясък паркет, подреден в едри красиви фигури. Вървеше внимателно и почти невдигайки поглед от краката си. Дали не беше мярнала и аквариум между колоните или така ú се бе сторило? Определено беше забелязала само малката стъклена масичка и фотьойлите с модерен дизайн около нея, но не смееше да се огледа. Чувстваше се като "хваната от гората", в този огромен и прекалено луксозен за нея апартамент. "Че аз съм си от гората, - сепна се тя - е, все някак ще я преживея тази вечер!" Не усети как "спусна бариерата" - така наричаше онази дистанция, която поставяше между себе си и другите, когато смяташе, че не са от "една кръвна група". Андрей я беше нарекъл стена, но сега бе по-различно. Не се затвори в себе си, а се отдръпна в мислите си с няколко крачки назад, сякаш си казваше: "До тук!" Гледаше да не направи и крачка напред, особено когато смяташе, че човекът отсреща не е подходящ за да допусне, каквото и да било увлечение по него.

Андрей остави пакетите на бар-плота и продължи да говори:

- ... да се премести при мен, но тя предпочита да идва два-три пъти в седмицата или когато я повикам, както днес...

"Сигурно ú е предложил да се премести" - уточни за себе си Анна, след като не беше чула думите, изречени от него, докато се опитваше да се окопити или по-скоро вътрешно да се поотдалечи от него.

- ... за зимата, обаче, най-сетне ще трябва да се споразумеем... - говореше весело, но изведнъж млъкна, забелязал замръзналото изражение по лицето на Анна.

Стоеше като залепнала за релсата на плъзгащите се портални врати към кухненското помещение, сякаш беше направена от магнит и натежалите ú като желязо крака не можеха да се отлепят от нея. И това помещение беше огромно, нищо че едната му част бе позапълнена с кухненското обзавеждане. "Защо ли се учудвам!" - каза си тя, но така и не помръдна. Беше красиво и модерно обзаведено - личеше, че всичко вътре е специална изработка. Почти всички уреди бяха вградени в кухненския масив. Имаше огромен двукрилен хладилник с фризер и Анна с интерес и известно стъписване наблюдаваше как Андрей поставя някои от продуктите в него.

- Защо стоиш като наказана - реши да се пошегува със смущението ú той и да ú даде време да свикне с обстановката. - Ела, запознай се с кухнята - подкани я той и тя пристъпи малко по-смело. - Нали след малко ще домакинстваш тук?... - Каза го така, сякаш имаше предвид точно това - да бъде домакинята на вечерта, а не само да приготви вечеря за четирима, като си остане един от гостите.

- Ти нали няма да забегнеш на някъде, докато готвя? Защо трябва да се запознавам чак толкова подробно с кухнята ти, а и Юлия обеща да ми помага... - опита се да се измъкне от неудобството си Анна, като не даде пряк отговор на въпроса за домакинстването.

- Колкото до Юлия, не разчитай много на нейната помощ, а аз не само няма да забегна, но и ще следя изкъсо какво правиш!

Анна вдигна въпросително вежди и тъкмо се канеше да каже нещо относно следенето изкъсо, когато Петра се появи на вратата. Бяха я забравили.

- Мога ли вече да тръгвам? - попита. Беше се приготвила да си върви. - Свърших всичко, което ми бяхте поръчали... - допълни тя.

- Разбира се, Петра - усмихна ú се Андрей. - Ще ти се обадя в следващите дни кога да дойдеш пак... Изчакай ме тук - обърна се той към Анна. - Сега се връщам. Ще я изпратя и ще донеса някои други неща от колата. Когато пристигнат Николай и Юлия ще приберем колите в гаража...

"За колко ли коли е гаражът, като гледам апартамента? - запита се иронично Анна, но кимна с глава мълчаливо и си взе довиждане с жената.

- Ако искаш, можеш да разгледаш жилището...

- А, не - прекъсна го тя иронично. - за сега ще се въздържа от широки запознанства... сега ще опознавам кухнята...

Андрей вдигна рамене, сякаш казваше "Както искаш!" и излезе, придружавайки Петра.

Анна приседна на високата табуретка пред бар-плота и се захвана да разглежда обстановката около себе си. Обърна се бавно. Зад гърба ú имаше оформена трапезария с площ около двадесетина квадратни метра. Голямата елипсовидна маса бе изработена от тъмно матирано дърво, с гладка, шлифована повърхност или поне така ú се струваше от мястото където седеше, а в средата ú бе поставена красива керамична ваза със свежи цветя. Около нея бяха подредени шест елегантни тапицирани стола, изработени от същото дърво. Всичко това се осветяваше от рехавите лъчи на залязващото слънце, накъсани от дъждовните облаци, надничащи през широкия прозорец и вратата водеща към терасата. От тавана, над самата маса, висеше красив полюлей, приличащ на букет от разцъфнали бледо-жълти кремове. Във вътрешния ъгъл на тази част от помещението бе разперил крила висок кухненски шкаф от същото тъмно матирано дърво. По подредените в него сервизи, изработени от фин порцелан, бяха изписани различни картини и фигурки, излезли сякаш от китайска приказка.

Стана и прокара длан по термоустойчивия плот над шкафчетата. Беше подбран мек светло-карамелен цвят, който идеално контрастираше с металния тъмно-кафяв блясък на вградените електроуреди и на дървените шкафчетата от тъмен орех, обкантени с тънички златисти лайсни. На цялата стената между горните и долни шкафчета беше поставено специално стенно покритие, наподобяващо мрамор, но с няколко нюанса по-светло от цвета на пода. Самият под, около цялата кухненска линия, бе покрит с плоскости, имитиращи естествения цвят на кафяв мрамор с красива плетеница от различни по-светли жилчици, приличащи на паяжина. Останалото помещение, там където беше оформена трапезарията, бе разделена от кухненската част със златиста лайсна и пода бе покрит с подобни, но едноцветни плоскости в бежово-кафяв цвят - от това помещението сякаш беше разделено на две. Илюзията за две помещения се подсилваше и от окачения таван над цялата кухненска линия и бар-плота. Забеляза вграденото неоново осветление над тъмно-карамелената, полимер-мраморна мивка и изведнъж се сепна.

"Така, до тук добре, но е крайно време да спра да се оглеждам и да се захващам за работа... останалото ще го проуча в движение." Доближи до мивката и завъртя крана последователно в двете посоки - искаше да провери дали има топла вода. Имаше. "Това да не ти е в къщи, дето проверяваш дали има и студена вода!" - присмя се тя на собственото си недоверие. Почуди се с кое да се захване първо и се огледа да провери кои от продуктите не бяха прибрани. Зеленчуците все още си бяха отгоре.

"Зелето, - сети се тя. - трябва да го сложа да се вари." Започна да отваря напосоки по-големите кухненски шкафове - предполагаше, че там може да намери някаква тенджера, която да ú свърши работа. В първия не намери това, което търсеше, но във втория забеляза необходимата ú тенджера. Всъщност, бяха цял комплект, но тя се спря на най-подходящата по големина. Бяха блестящо-огледални и когато забеляза изписаната на тях фирма, я втресе.

"Ето ти възможност да провериш как се готви в тенджери "Цептнер"[4], а не само да ги гледаш в разни каталози!" - включи се закачливо вътрешното ú гласче...

Не му обърна внимание. Бързаше да започне поне с приготвянето на продуктите.

"Сега пък къде ли прибра оцета... ама, че е пъргав!" - отново започна да отваря шкафчетата едно, по едно...

Беше се навела, когато гласът на Андрей изгърмя над нея и тя подскочи - не беше го чула да влиза.

"Как ли пък ще го чуеш, като си говориш сама!" - пак се обади гласчето. "Сама, ама на ум!" - каза му тя и малко виновно от диалога, който водеше със себе си, се усмихна на Андрей.

- Какво търсиш? - попита я той.

- Оцет и сол... а, и един по-голям нож.

Андрей бързо извади исканите неща и захващайки се със зелката, уточни.

- Ножовете обикновено стоят отгоре, но Петра днес е прибирала - тя винаги ги скатава в шкафа. - Беше извадил цял комплект ножове подредени в дървена поставка.

- Чакай! - Спря го Анна. - Няма да я режа... Дай малко ножа... ето така, само тук се нацепва... - обясняваше тя, като сряза дълбоко кочана на четири части.

- Но ти сряза и зелето отгоре около него...

- Не отгоре, а отдолу, - засмя се Анна. - Кочанът е отдолу, а листата около него се срязват само 3-4 сантиметра и то, защото ножът трябва да влезе, колкото се може по-надълбоко...

Взе избраната тенджера и я напълни с вода. Сложи две-три супени лъжици сол и толкова шепи оцет и мушна зелката вътре. Доля вода така, че цялата да е покрита и постави съда върху единия от котлоните на керамичния плот на печката.

- Нека ври... сега да се захванем с другото...

- Няма ли първо да се преоблечеш? - погледна дрехите ú Андрей. - Може да се напръскаш с нещо...

- В какво? Бях си взела някои неща, но останаха в колата на Николай... - Дрехите, с които се беше натъкмила за ходенето по магазините, не бяха подходящи за домакинстване.

Беше се облякла в тъмносин сукман от копринен крепон, който прилепваше на талията ú, а след това падаше свободно до глезените ú. С него нямаше проблеми, но светлата блуза, която плътно бе обвила горната част на тялото ú, сякаш я дърпаше от всякъде и спираше свободното движение на ръцете ú. Като капак на всичко, шапката с широка периферия все така си стоеше върху главата ú. "Сигурно приличам на кокона! Кокона - в кухня!" - посегна мълчаливо тя към нея и я свали.

- Ето в това. - Андрей извади някакъв шарен пакет от една от чантите, които носеше.

Когато Анна го взе, забеляза, че не пакетът е шарен, а това, което се намираше в него. Обикновеното полиетиленово пликче си беше прозрачно толкова, колкото повечето негови събратя. Любопитството я накара да го отвори и да разгърне това, което беше поставено в него. Приличаше на индийска роба с шарки, подобни на кашмирските. Меката материя се плъзна леко между пръстите на ръцете ú. Макар и многоцветна, ярко-червения, основен фон на робата се открояваше от другите цветове и се набиваше на очи. Хареса я от пръв поглед, а и обичаше свободните домашни дрехи, но не знаеше как да реагира - бе рано, прекалено рано за подаръци...

- Надявах се да ти хареса, пък и сметнах, че ще е много подходяща за горещите вечери... - някак извинително рече Андрей. Явно се притесняваше от евентуалната ú реакция - може би беше забелязал колебанието и неудобството ú от ранния подарък.

- Кога успя да я купиш? - Анна плъзгаше ръка по меката тъкан и сякаш я галеше. Беше толкова ефирна и тъничка, че се чудеше дали няма да може да я събере в шепи цялата, нищо че робата беше дълга, колкото сукманът ú.

- Сутринта, когато чаках във фоайето на хотела гостите си за срещата, я забелязах в едно от магазинчетата. Представих си я върху теб и реших на всяка цена да я купя. Магазинчето, обаче, тогава беше затворено... След като свършихме с преговорите и ги закарахме с асистента ми обратно, успях да я купя и я прибрах в колата... - Андрей се усмихна предразполагащо. - Преди малко слязох повече заради нея, отколкото заради останалите покупки...

- Благодаря... прекрасна е! - Анна беше истински възхитена от жеста му, макар че се чувстваше неловко.

- Искаш ли да я облечеш?

- Разбира се, но преди това бих искала да се мушна за малко под душа. Днес беше невероятно горещо и все още не мога да се отърся от желанието си да се облея с хладка вода.

- Няма проблем. Ела, - хвана я за ръка той. - тъкмо ще видиш и горния етаж.

- Ако питаш мен, аз не съм виждала и долния, но не защото не съм любопитна... - разсмя се тя и замълча.

- А защо?

- Защото не обичам да надничам сама тук или там... за това...

Андрей само се поусмихна, хвана я за ръката и я поведе по стълбите към втория етаж. Подмина първата врата и сви в дясно по лоджията.

- Това там е баня, - посочи той вратата в дъното. - а това бяха детските стаи - малко трудно каза той. - Сега са просто стаи... Наскоро ги преобзаведох.

Анна мълчеше, пък и какво ли можеше да му каже?

Андрей отвори и двете врати. Личеше, че стаите бяха ремонтирани наново и в тях никой не бе живял. По мебелите нямаше и драскотинка, а мокетът изглеждаше, сякаш току-що сложен. Специфичният аромат на нови мебели и на всички ония миризми, придружаващи всеки ремонт, висяха все още във въздуха.

Стаята в дъното бе обзаведена със светли мебели, в лака на които сякаш някой бе изсипал искрящо бяло шампанско за да ги развесели. Цветовете на мокета, стените и пердетата бяха някак ярки и слънчеви. Дори за щорите на прозореца бе избран същия бледо-жълт цвят, като този на по-едрите цветя в сатенената покривка върху леглото. Имаше нещо весело и момичешко в тази стая. До широкото легло, точно срещу прозореца, бе поставена тоалетка с почти огромно тройно огледало. На стената до самата врата, начупената във височина почти триметрова секция завършваше с голям гардероб. Рафтчетата и витрините на секцията бяха празни, както беше празна и тоалетката.

"Празно като в хотелска стая!" - помисли си Анна и стисна зъби за да не изтърве това, което си помисли.

В тази стая, както и в другата, времето сякаш беше спряло за да изчака собствениците им да се завърнат. Съседната бе обзаведена в по-тъмни и по-пастелни тонове. Имаше разлика и във вида на подбраните мебели, макар и изработени от също такова масивно дърво. Леглото бе със същата големина, но тук някой бе предпочел специфичния цвят на черешовото дърво. Бе застлано с плътна и доста по-тъмна от другата, покривка. Преобладаващите цветове в стаята бяха бежовото, английско-червеното и тревисто зеленото, за разлика от предишната, където жълтото, портокаловото и светло зеленото се открояваха на фона на другите цветове. Мокетът и в двете стаи бе дебел, мек и едноцветен, но докато едната стая наподобяваше цветна поляна, огряна от слънцето, то другата бе изпълнена с атмосферата на нещо далеч по-семпло и мъжко.   

- Докато децата бяха тук, между двете стаи имаше врата и едната се ползваше за тяхна спалня, а другата бе нещо като стая за игри, за гимнастика, за различни занимания... Тук, даже, бях монтирал малка шведска стена - посочи той външната западна стена на последната стая...

- Колко годишни са децата ти? - попита Анна, подозирайки, че не са много големи, след като самата сграда не беше на повече от пет-шест години, ако не и на по-малко.

- Синът ми е на девет, а дъщеричката - на шест...

Анна се обърка от чутото - не беше очаквала да има толкова малки деца.

- ...Бяха на шест и на три годинки, - продължи да говори Андрей. - когато се разделихме с майка им и тя ги взе със себе си. - Чувствата, които нахлуваха в него при вида на стаите и на спомените за това какво са били преди, се изписаха по лицето му. Заговори за децата си, но думите му се отронваха като едри дъждовни капки в тишината на огромното жилище и предвещаваха порой от неизлята до сега болка. - Синът ми бе на три годинки, когато се преместихме да живеем тук... Беше малко преди да се роди дъщеричката ни...

Анна го гледаше мълчаливо и се стараеше да не прави каквито и да било движения - страхуваше се неволно да не прекъсне отприщилия се поток от думи и мисли, върнали го назад във времето. Дори не си помисли да задава въпроси.

- ... Ожених се малко късничко... Работех като луд и нямах време за какъвто и да било личен живот... или поне аз така си бях въобразил... Времето беше вълче и като вълк единак се опитвах да оцелявам и да постигна нещо...

"Това, което си постигнал, ще стигне май за оцеляването на няколко поколения!" - мислено го апострофира Анна, но не каза нищо на глас, дори мускулче не трепна по лицето ú.

- ...Бях на тридесет и шест години, когато се роди първото ни дете... Съпругата ми беше с около дванадесет години по-млада от мен... - Мислите му бягаха разпокъсани от един факт на друг. - Работех няколко години в чужбина и при едно от връщанията си, се запознах с нея...

- Къде си работил? - любопитството на Анна не издържа. Беше се облегнала на касата на вратата, докато Андрей без да се усети, беше приседнал на някакво декоративно ниско шкафче, поставено до вратата във втората стая.

- Къде ли не... но най-дълго се задържах по френската Ривиера... Владея няколко езика и не беше проблем да си намеря работа извън страната... Работех по 15-16 часа в денонощието, - Не спомена какво точно бе работил. - живеех достатъчно пестеливо и скромно и успях да понатрупам доста пари... Завързах много полезни познанства и връзки и бях решил един ден, когато се върна в България да ги използвам... След като я срещнах, - заговори той отново за бившата си съпруга. - започнах да се замислям и за семейство - изглежда се бях влюбил като първия глупак...

- Всички се влюбваме така! - прекъсна го внимателно Анна. Придвижи се до леглото и леко приседна. Разговорът явно се очертаваше да бъде дълъг. - Не си прави самокритика... още повече, че в това няма нищо лошо.

Андрей вдигна рамене така, сякаш се чудеше дали да вярва на думите ú. Придърпа близкия стол и седна приведен. Отпусна ръце между коленете си и продължи да разказва. Очите му не се задържаха дълго на едно място, сякаш търсеше следите от спомените си, някъде дълбоко в себе си.

- Една година се срещахме къде в България, къде във Франция - тя учеше там нещо, свързано с изкуствата... докато на края не решихме да се оженим... Беше последната ú година и след нея се върнахме в Бургас. - Андрей се замисли. - ... На това място, където е построена тази сграда, родителите ми имаха голяма стара наследствена къща, останала от бащата на майка ми... Някога бил много богат, но и доста саможив човек. Живеел нашироко, но предпочитал да не е в близък контакт с много хора и построил семейната си къща в тогавашните покрайнини на града...

Майка ми получила изключително добро за времето си образование, но израсла като единствено и самотно дете... Знаеше няколко езика и благодарение на нея, и на упоритостта ú, и аз ги зная... За нея нямаше такава думичка като "не мога" или "не искам" - беше невероятна жена!... - Усмихна се с топла обич той при спомена за нея. - Но говорех за дядо ми... В началото се занимавал с какво ли не, но основно се разгърнал като строителен предприемач и успял да си осигури доста недвижима собственост на различни места из града, включително и на центъра. По-късно се оттеглил като предприемач и се отдал на търговия, но и отдавал под наем различните сгради и помещение, които имал... Някъде през войната, когато започнали гоненията на евреите в България, една нощ на път за в къщи просто изчезнал... Какво е станало с него, баба ми така и не разбрала... Майка ми била тогава 16 -17 годишно момиче и въпреки че не била малка, много тежко претърпяла загубата му...

- Не сте ли проверили по-късно какво може да се е случило?

- Майка ми не позволяваше... предпочиташе до последния ден от живота си да мисли, че е жив накъде... Знаех колко са безсмислени илюзиите ú ... и че ако беше така, сигурно е щял да намери начин да ú се обади...

- А ти? Не си ли проверил?

- Волята на майка ми в това отношение беше закон за мен и се съобразявах с нея. А сега вече няма значение, дори и да разбера... - не довърши и помълча няколко секунди. - Някой ден, може и да се поразровя, но това едва ли има смисъл... Всъщност, тогава те самите имали доста проблеми и трябвало да се погрижат за себе си.

Тук в града дядо ми имал много близък приятел, богат българин, на когото изключително вярвал и с когото заедно разгърнали в началото предприемаческата си дейност. След това и двамата се оттеглили от този бизнес. Ако съдя по думите на майка ми и той не бил от най-общителните хора, но изглежда с дядо ми се разбирали отлично. Та още по време на приемането на Закона за защита на нацията[5], който третирал "особеното" отношение към евреите в страната, дядо бил пренесъл почти цялата си библиотека и по-ценна покъщнина в чифлика му, който бил някъде там в Странджа. Чифликът бил доста изолиран и той накарал жена си и майка ми да обещаят, че ако нещо се случи с него ще се преместят да живеят там за по-сигурно.

След присъединяването на България към тристранния пакт и под натиска на почти разорителните данъци, след някакви машинации дядо преотстъпил голяма част от имотите си на този човек. Оставил за себе си единствено къщата, която била на това място и магазинчето, в което вършел търговията си. Малко след това прехвърляне дядо просто не се прибира една вечер. Няколко дни след изчезването му този човек дошъл и ги прибрал в чифлика...

Как са извършили прехвърлянията на имотите, не зная, но когато започва изземването на еврейските имущества и искали да конфискуват имотите им, този човек доказал, че и те му принадлежат...

- Не са ли се усъмнили в него? - запита Анна, подозирайки, че именно точно това прехвърляне може да е било причина за неизясненото изчезване на дядо му.

- Ни най-малко. Да не говорим пък, когато малко след края на войната, този човек им върнал всички имоти. Повече от ясно е, че двамата са имали уговорка за това и дядо ми безрезервно му се е доверявал, след като дори му е поверил живота на жена си и дъщеря си. Точно това разбирателство между двамата и организацията, която бяха направили да спасят имуществото на дядо, беше може би най-силния довод за майка ми, че той е бил планирал изчезването си. Никой, обаче, така и не разбра дали това е така...

- И кой е бил този човек? - полюбопитства Анна. Беше ú интересно да научи повече за човека, който беше постъпил така за семейството на приятеля си.

- Дядото на Николай... - спокойно отговори Андрей и леко усмихнат проследи реакцията ú.

Анна ахна. Не беше очаквала това. Чак сега си даде сметка за действителната близост между двамата и от кога на практика датира тя. Не знаеше какво да каже, просто бе занемяла от това, което чу. В ума ú проблесна разговорът, който бяха водили на партито в хотела на Николай и въпросът за богатството му.  

- Учудена ли си? - запита Андрей и когато тя кимна мълчаливо, продължи да разказва. - Нашите семейства винаги са били близки. Израснахме заедно от деца като братя. Родителите ни държаха на тази близост и още от малки знаехме какво се крие зад нея. Дори когато бях зад граница, Николай се грижеше и наглеждаше майка ми заедно с Юлия...

Та дядо му имал голямо семейство с много деца и прикривайки ги като техни гувернантки, дочакали края на войната на сигурно място. След национализацията, обаче, за дядо му започнали далеч по-тежки дни, отколкото тези, които изкарали майка и баба от четиридесет и втора до четиридесет и пета година. Благодарение на него през този период почти нищо не им липсвало, като изключим болката и мъката от изчезването на дядо... Естествено, при същата тази национализация - продължи разказа си той. - всички имоти, които дядото на Николай им върнал, били отнети в полза на народа, макар че им се наложило да продадат някои още преди нея...

- Защо?

- Майка ми не обичаше да разказва за този период, а баба си така и не помня - бил съм съвсем малък, когато е починала... Оставили им само един от собствените им апартаменти в една от бившите кооперации на дядо и то благодарение на татко, който се влюбил в майка ми...

- Любовта винаги е била по-силна от политиката - поусмихна се Анна на думите му. Не ú бяха нужни много обяснения за да прозре от коя страна на "барикадата" е бил баща му.

- Но платил за нея няколко години по-късно, през време на гоненията в собствената му партия... - не довърши. Замълча за това какво точно се бе случило тогава. Продължи да говори за годините след войната. - От останалите вещи позволили на баба ми да задържи само книгите, старинния роял, които сега са долу в кабинета ми... както и някои други мебели, които майка ми продаде след време за да ме изучи...

Преди да се омъжи за баща ми, благодарение на доброто си образование и на връзките му, си намерила работа и така издържала и себе си, и баба... По-късно всичко това се обърнало срещу него...

Погледна я. Видя интереса в погледа ú и се досети какво я интересува. По лицето ú бе плъзнало изражение, което му подсказа, че е започнала да прави връзка между разказаното сега и някои от реакциите му днес при разговора в ресторанта, но Андрей махна примирено с ръка.

- За всичко това ще ти разкажа друг път... - опита се да тушира любопитството ú. - Оженили се в края на четиридесет и осма година... и аз съм единственото им дете. Появил съм се след като чакали близо девет години да имат деца и вече били загубили надежда... А и изобщо имали съмнения, че ще имат след случилото се с баща ми... Бях само на дванадесет години, когато почина и майка ми остана сама. Работеше вече като преводач и макар че имаше възможност да се омъжи повторно, не го направи... Беше изключително силна жена... - По лицето му плъзна сянка.

"Дали е от мъката му по нея или от това, че бе останала сама цял живот? - зачуди се Анна. - И защо за всяка жена, останала сама след такава или подобна загуба, казват, че е силна? Нима се иска само сила?" - замисли се тя. Дали и нейните деца след време щяха да говорят така, че е била силна, ако останеше сама? А беше ли силна или се страхуваше да не сгреши отново? И колко сила можеше да се скрие зад един страх?...

- ... Та при реституцията ни върнаха старата къща с прилежащите към нея земи - чу тя гласа на Андрей и се откъсна от мислите си. - Тя много държеше на нея, както и част от имотите, които бяха национализирани, други просто вече не съществуваха... Реших да последвам примера на дядо, като се захвана първо със строителство - беше ми хрумнала идеята за тази кооперация. Намерих архитекти; имах известна част от парите, но за това, което видя отвън те бяха твърде малко; уредих си кредити; свързах се с вече позамогнали се бизнесмени и за около три години издигнахме сградата такава, каквато я виждаш.

Бяхме общо пет човека, които вложихме огромни средства в построяването ú. В нея има общо петдесет и четири апартамента, с различна големина и разположение, мазета, подземни гаражи, ателиета, дори нещо като магазинни помещения... Всеки от нас си избра по един-два апартамента, а останалите продадохме още в недовършено строителство...

Съпругата ми беше вече бременна с първото ни дете, когато започнах да тичам да реализирам идеята си... Тогава живеехме в апартамента на майка ми, която все още беше жива. Почина две години след раждането на дъщеря ми и няколко месеца преди да започне разводът ни... Не зная дали това не беше по-добре за нея... Дори да беше жива, едва ли щеше да преживее това, което се случи по-късно със семейството ми!... Поне успя да види и внучката си, която носи нейното име ... - уточни той след като си пое дълбоко въздух.

Андрей говореше, а в главата на Анна се рояха уточняващи въпроси, които се бяха скупчили на върха на езика ú - въпроси за всичко, което чуваше, но знаеше, че сега не е най-подходящия момент да пита.

- ... Съпругата ми още в началото беше против тази идея за строителството... но като разбра какви ще бъдат резултатите от продажбата на жилищата и другите помещения, се поукроти за известно време.

Горе-долу по същото време започнах и бизнеса с внос на плодове... Търгувах предимно с Гърция, Испания, Португалия и Франция. Използвах връзките, които си бях създал през годините, в които работех извън страната и лека-полека нещата потръгнаха. По-късно намерих и по-евтини пазари, но си запазих и европейските. Това му е хубавото на Бургас, че ползвайки водния транспорт, някои неща стават по-лесно, отколкото през сушата...

Но говорех за съпругата си. Често я взимах с мен при пътуванията си и макар че живеехме повече от охолно, все нещо не ú достигаше... Непрекъснато настояваше да се махнем от България и да се върнем във Франция... Беше си харесала южна Франция и непрекъснато говореше за това да се установим там... Явно беше мислила, че ще успее да ме склони да емигрираме.

Предполагах, че отношението ú към тази държава се дължи преди всичко на носталгията по студентските ú години и мислех, че рано или късно ще отмине... но съм се заблуждавал... Беше започнала да говори за това още през време на бременността с дъщеричката ни... и изглежда бе решила да ме принуди след като децата поотраснат...

- Защо не се съгласи? В крайна сметка, на човек дома му е там, където се чувства най-добре, а и ти си живял доста години там.

- Защото тук се чувствам най-добре... Вярно, там бях постигнал доста неща, но тук бяха приятелите ми, домът ми, работата ми и куп други неща, които там нямах... Тук беше майка ми, която се нуждаеше от мен - беше на такава възраст, в която някой трябваше да се грижи за нея. Дължах ú го - тя ме беше направила такъв, какъвто съм сега и какъвто съм бил през целия си съзнателен живот... А пък тя не даваше и дума да се изговори за напускане на България от нейна страна. Винаги ми обясняваше, че тук са гробовете на близките ú и не би искала нейният да е на други място, освен до тях...

- Но след като е починала?

- След като почина, нещата при мен и жена ми бяха вече непоправимо влошени. Раздорите между нас бяха започнали отдавна заради това напускане на България, но поне от нея ги криехме. Бях прекалено зает с работата си и все си мислех, че майчинството и напрегнатото ми ежедневие се отразяват на жена ми толкова изнервящо. Стараех се по някакъв начин да разнообразявам ежедневието ú и гледах да не я лишавам дори от пътувания, нищо че децата бяха мънички, а дъщеря ни дори бебе. Няколко пъти даже я пратих да се види с приятелите си и изглежда при едно от тези пътувания се бе случило това, което най-малко съм допускал - връзката ú с друг мъж. И през ум не ми беше минало, обаче, че в отчуждаването ни може да е имало такава намеса...

Имаше пълна свобода и разполагаше с достатъчно свободно време, защото за децата се грижеше основно детегледачка. За домакинството пък се грижеше домашна помощница, защото тя не обичаше да се занимава с тези неща, но въпреки всичко, ставаше все по-нервна и все по-недоволна. Имаше моменти, в които буквално изумявах от недоволството и скандалите, които правеше по повод и без повод. Толкова често се споменаваше нейната Франция в тях, че чак ми бе опротивяла. Понякога не ми се прибираше в къщи и ако не бяха децата, не бих го правил. Но пък и тя пътуваше почти непрекъснато и не се задържаше в къщи, нищо че дъщеричката ни нямаше и две годинки. Освен собствените ú воаяжи, я взимах и почти навсякъде с мен. Само при излизанията ни от страната спираше за малко да говори за емигриране. Впускаше се в маратон по магазините и единствено тогава се държеше с мен изключително мило, разчитайки явно на щедростта ми...

- На щедростта ти ли? Защо трябва да разчита на щедростта ти, след като ти е била съпруга? - погледна го изумено Анна.

- Защото разходите ú бяха винаги по-големи от това, което ú давах, а вярвай ми, то не беше никак малко. Ако ти кажа, сигурно ще ти се завие свят. С джобните ú, навярно можеха да се изхранват няколко четиричленни семейства... Но пък и на мен никога не ми се е свидело да харча за нея, защото бях щастлив, когато и тя е доволна и щастлива, да не говорим пък, когато ставаше дума за някакви си пари...

- Защото си ги имал, ако ги нямаше, не би разсъждавал така - подхвърли Анна усмихнато, но след това съвсем сериозно попита: - Извинявай за въпроса, но след като си бил загрижен толкова за щастието ú, защо не се съгласи да се махнете от България. Все пак това, като че ли, е било най-важното ú искане и условие за да бъде щастлива?

- В началото, когато се оженихме, плановете ни бяха свързани само с България. Тя знаеше, че имам намерение да се установя тук за постоянно. Всичко бе нормално почти около три години след женитбата ни. Е, беше подхвърляла като идея връщането ни във Франция, но не и като сериозен план за бъдещето ни... Приемах го по-скоро като някакъв временен неин каприз. Не мислех, че е чак такава фикс идея, още повече, когато с широка ръка харчеше в чужбина парите, изкарани в България - каза с някакъв стаен гняв Андрей. - Започна да припира за махане, чак когато трябваше да се преместим в това жилище. Искаше да продадем и него и да останем при майка ми, нищо че сама се оплакваше от недостатъчното място там...

Не бях съгласен. Бях построил този дом за нас и исках да живеем в него, като се надявах и майка ми да ни последва. За жалост тя предпочете да си остане в старото жилище. Обясни ми, че с него са свързани почти всичките ú спомени и не искаше да го напуска. Може би се страхуваше и да не ни притеснява. Беше горда и държелива жена и внезапната ú смърт ни учуди, защото почти никога не се оплакваше от каквото и да било, макар и на такава възраст. Просто една вечер сърцето ú бе спряло да бие - съвсем глухо каза Андрей и в очите му се разстла болката по жената, която не само го бе родила, но и по думите му, го бе направила това, което е. ─ След смъртта ú, нещата у дома съвсем се влошиха.

Съпругата ми вече не се съобразяваше с нищо и веднага замина за Франция. Когато се върна, започна открито да говори за френската си връзка. Бях ú вярвал толкова много, че това направо ме шокира. Първите месеци, след като обяви намеренията си за развода и за съществуването на тази връзка, почти не се виждахме. Дори и да се съгласях да замина, вече беше твърде късно, а и не исках да отстъпвам. Чувствах се използван и предаден. Фактът, че докато аз се борех да ú дам достатъчно сигурен и охолен живот, тя е си е развявала байрака с друг и основно за моя сметка, ме извади от равновесие...

И съвсем естествено разводът ни беше неизбежен и кратък. Нещата бяха изтървани от контрол. Тя не ме обичаше, дори бих могъл да кажа даже, че ме мразеше и открито го демонстрираше. Аз я презирах за лекомислието и егоизма ú, а след това, когато отведе децата, започнах да я ненавиждам. Гневът и яростта тогава така ме бяха заслепили, че дори не можех да я търпя около себе си, но стисках зъби и не показах с нищо пред децата това, което чувствах. Продължихме да се държим пред тях мило и внимателно и то единствено в техен интерес. Дали заради редките ú срещи с тях или просто защото им бе майка, но те я обожаваха. Връщанията ú в къщи бяха празник за тях и тогава някак много лесно се съгласих да получи родителските права. Можех и да се противопоставя на това, но не исках да нанеса на децата си такава травма, като ги откъсна от нея. Не можех да си представя как бих могъл да им кажа, че повече няма да виждат майка си, нищо че тя заслужаваше точно това - да ú ги отнемат. Не можех да ги лиша от нея. Не исках с нищо да ги наранявам. Предпочетох аз да съм нараненият...

- Но без теб те не са по-малко наранени... И бащата и майката имат своята роля за щастието на децата. Който е казал, че е необходима само майката, не е съвсем прав. Децата се нуждаят и от двамата си родители почти еднакво. Вярно, че има възраст, в която майката е много нужна на децата си, но това не се отнася за всички възрасти... Идва време, в което нуждата от двамата родители е съвсем видима...

- Сигурно си права, щом като майка го преценяваш така, но децата ни бяха в такава възраст, в която се нуждаеха повече от нея и виждах колко много им липсва при пътуванията си. Изпадаха в някакво униние, когато тя не беше дълго време с тях и дори понякога спираха да спят и се хранят нормално. Не можех да им причиня това за дълго време. Ако бях се заинатил да получа родителските права, това можеше да се окаже и завинаги...

- Не си ли мислил след развода да заминеш, поне за да бъдеш по-близо до децата си? Сигурно си имал възможност и там да се реализираш по някакъв начин?

- Не. Тогава пък още по-малко. Не можех да си представя, че трябва да обяснявам точно на децата си и то на тази възраст защо и аз съм там, но не живеем заедно. Предпочетох да остана тук. Дори и глупаво да звучи, но не исках да замина. По-лесно ми беше да им обясним, че сме разделени заради това, че живеем в различни държави, а те бяха достатъчно малки за да го приемат за чиста монета. Страхът пред болката и травмата на децата от раздялата между мен и майка им натежа, дори пред желанието ми да съм около тях и с тях...

А за реализация, такава каквато исках за себе си, едва ли имаше чак такава възможност, но и там можех да живея сравнително добре. И въпреки всичко щях да бъда малко повече от никой, а това не беше целта на живота ми - да бъда средно-статистически европейски гражданин... Сигурно и кръвта на дядо ми - предприемача, и непокорния дух на майка ми, се бяха раздвижили във вените ми... А и така бях възпитан... да се боря и да постигам целите си. С труд, с последователна упоритост, ако е необходимо и с известни жертви... Така ме възпита майка ми, така исках да възпитам и децата си... Сега, не само че не съм в състояние да го направя, но не съм сигурен, че ще успея да съхраня и нормалната бащинска близост с тях, ако не успея да си ги върна...

След заминаването им нещо се пречупи в мен и единствено работата ми ме изваждаше от вцепенението, в което бях изпаднал. Не дооцених, че след като децата ми не са тук при мен, няма да бъда вече същият. Липсваха ми и ето вече близо три години, откакто съм разделен с тях, продължават все повече и повече да ми липсват... Докато бяха все още малки, смятах за нечовешко да ги отделя от майка им, но сега, когато синът ми вече наближава десетата година, мисля, че трябва да опитам. Не знам доколко шансовете са на моя страна, но все още се надявам да си върна децата. Искам да си ги върна и да възстановя близостта си с тях, която ми бе отнета и то по съвсем безотговорен начин...

- Страхувам се, че това ще е нещо, което ще е много трудно да получиш. - В гласа на Анна имаше подчертано съчувствие. - Още повече, щом бившата ти съпруга е омъжена за французин и сигурно е получила френско гражданство.

- Това няма значение. Аз също имам двойно гражданство, и френско и българско. Получих го преди да започнат промените в България и мисля да водя делата точно като френски гражданин. Всъщност, не искам да я лишавам съвсем от децата. За тях това няма да бъде никак лесно, а и разбирам, че училищата там ще им дадат по-голяма възможност за реализация по-късно и почти навсякъде из Европа... Но не мога и да се откажа от тях в полза на сегашния ú съпруг, така както тя сега иска. Децата са мои и не искам да бъда подменен като техен баща, с когото и да било друг, само защото на нея така и се иска. Аз съм техен баща и няма да се откажа от тях, каквото и да става. Искам да не забравят, че имат и друга родина и че имат право на избор... За това ще се боря да мога да ги взимам при мен безпроблемно поне през време на ваканциите. Така няма да бъдат лишени съвсем и от двама ни.

Пък и аз не искам повече от това, което бе договорено между нас при развода и което е в сила със съдебно решение. В същото това решение условията за свижданията с децата и за взимането им при мен са ясни и категорични и независещи от това къде живее майка им с тях. Дори нещо повече, има клауза, която тя самата подписа в предварителния договор, бързайки да получи развод и която също влезе в съдебното решение. При нея, ако не изпълнява тези условия, родителските ú права над децата могат да бъдат преразгледани, което значи и отнети.

- Е, преразгледани не значи отнети, поне по българското законодателство, а предполагам, че и по доста други, но не ми е ясно как се е съгласила на такива условия, след като в България е много трудно да се отнемат децата от майката. Обикновено трябва да се докаже, че изобщо не става за майка, че е безотговорна, аморална, че тормози децата си или нещо от този род, а това не е никак лесно...

- Грешиш. Забравяш, че разходките ú зад граница бяха документирани, а възрастта на децата бе такава, че никой нямаше да я похвали за честите ú отсъствия от дома, особено пък без конкретен повод или делови ангажименти. Детегледачките и домашната помощница бяха свидетели, които не бяха за подценяване и то не в нейна полза. А за разлика от нея, аз не съм чак толкова наивен и се бях постарал да събера достатъчно доказателствен материал за извънбрачната ú връзка, след като разбрах за нея... за това как прекарва времето си във Франция и за предпочитанията ú да е с този мъж, отколкото с децата,.

Имах възможност да я изкарам абсолютно безотговорна майка, която мисли повече за себе си, отколкото за децата си. Пропускаш и това, че средствата, с които разполагам ми даваха възможност да поведа истинска война тук в дома си срещу нея, без даже да ú дам развод. Можех да направя и друго: да я изхвърля от дома, да се разведа с нея по нейна вина и да ú отнема децата доста по-лесно, отколкото даже предполагаш. Но не го направих, колкото и да бях озлобен. Да постъпя така, значеше да унижа единствено и най-вече себе си. Само ú показах всичко, с което разполагам и какво мога да направя. Тя много добре разбра за какво става въпрос, така че сама се съгласи да подпише документите такива, каквито ги бяха изготвили моите адвокати. И всички условия от предварителния ни договор влязоха в съдебното решение за развода...

Не мисля, че френските съдилища няма да се съобразят с клаузите в него или ще си позволят да променят едно влязло в сила съдебно решение, та дори и да не е издадено във Франция...

- Нямам понятие как е във Франция, но зная, че навсякъде по света тези дела са най-трудните и не винаги са в полза на родителя, който е в правото си. Изхожда се от, честно казано, някаква непонятна за мен полза за децата, в която най-често на първо място стои материалната обезпеченост, но с нея, както виждам, ти нямаш проблеми. Остава във Франция да докажеш, че все още си добър родител и да бъде даден ход на решенията на българския съд... Но защо се съгласи така лесно децата да бъдат изведени от страната, след като предполагам си си давал сметка, че може и да не ти позволят да контактуваш свободно с тях? Не може да не си допускал подобна реакция от страна на бившата ти съпруга, след като по този начин си я принудил да се съгласи на доста тежките условия за развода ви?

- Можех даже да направя нещо повече, да искам преразглеждане на делото в частта за родителските права, но това бе абсолютно безсмислено. Аз много добре знаех защо бърза толкова с развода и не случайно една от клаузите за свижданията и гостуванията на децата при мен през ваканциите бе при условия, независещи от местоживеенето ú или семейното ú положение. Бях споменал изрично, че разходите по изпълнението на тези гостувания и свижданията ми с тях ще са за моя сметка. Така блокирах възможността ú да се оправдава за нарушаване на решенията по финансови причини.

По-късно, след като сключи брак във Франция и трябваше да изведе децата от България, подписахме допълнителен договор, с който разрешавам извеждането на децата от страната. В този договор също има подобна клауза, която засяга свижданията ми с тях и пребиваването им през ваканциите при мен в България или в която и да било точка на света. Всичко това, наред със съдебното решение за развода е преведено и заверено, както във френското консулство в България, така и в българското във Франция още преди децата да бяха напуснали дома ми. Направих си този труд за това, защото още тогава предположих, че в един момент може да започне да прави проблеми. Беше доста озлобена от условията за развода и за извеждането на децата от страната, но вината си беше нейна.

Отидох и по-далеч. Независимо че новият ú съпруг е сравнително заможен, настоях в съдебното решение да се впише, че по моя инициатива месечната издръжката за децата ще бъде съобразена със стандарта на живот и приетите норми на съответната страна, в която живеят, завишени със съответен коефициент и актуализации за различна възраст. В крайна сметка аз съм техен баща и трябва да се погрижа за тях така, че нищо да не им липсва, така както не би им липсвало при мен. Бяха упоменати и конкретни суми, които не само в съда, но и в консулствата им се видяха доста високи. Това приложение прилича на подробна счетоводна справка и бе изумително и странно за всички участвали в развода ни, а и за хората, които го видяха по-късно.

В същност, това бе още един начин да играя по правилата на западната демокрация, която понякога наистина поставя материалните условия над справедливостта. Нещо повече, приех да поема и всички такси по обучението им до навършване на пълнолетие, които и да са избраните училища, колежи или университети.

Благодарение на приятелствата си и връзките, които имам във Франция, още през тези три години съм депозирал няколко солидни суми в банки и попечителски фондове, които да могат да се справят с плащанията, дори, ако нещо се случи с мен. Ако не желаят да учат пък, сумите предвидени за обучение ще останат да се натрупват и ще им бъдат предадени при навършване на пълнолетие, независимо къде се намират. За краткото време, откакто децата не живеят с мен, се постарах да се погрижа поне материално да ги обезпеча за години напред, но по такъв начин, че ако се случи нещо с мен, майка им да няма достъп до средствата, които съм им осигурил. Точно обратното, всичко е предвидено да бъде предадено на децата ми така, че тя да не може да се възползва по никакъв начин от парите ми...

- Толкова ли е важно това за теб? - Анна бе стъписана от омразата, която струеше от него, докато говореше за това. Не бе останала с впечатление, че е чак такъв материалист, но пък и нямаше понятие как реагират хората, които като него имат много. Може би това бе и начинът да си върне за предателството от страна на жена му, но чак до там... Виждаше ú се прекалено, все пак тази жена гледаше и се грижеше в момента за децата му. Не се стърпя и му го каза.

Андрей я погледна първо неразбиращо, а след това проумял какво има предвид с въпроса и думите си, махна с ръка за да я успокои.

- Не. За мен парите никога не са имали чак такова значение. Единствено и конкретно само в този случай. За нея да се грижи новият ú съпруг. Не мога да кажа, че обичам да разхищавам, но смятам, че парите са за да доставят удоволствие на човек да живее и бях повече от щедър с нея...

- Но ти си ú бил съпруг, това е нормално...

- Щеше да бъде нормално, ако тя беше нормална съпруга. Но не и тя. Считам, че не заслужава и една стотинка от това, което по право принадлежи единствено и само на мен, на децата ми или на хората, които аз определя. Но не и на нея. Тя не заслужава нищо. Всъщност, целия театър с вижданията на децата и с гостуванията им при мен, е най-вече заради парите. Бесът ú дойде оттам, че в предварителния договор за развода бе принудена да признае и подпише също така, че няма никакви права и претенции над имуществото и парите, с които разполагам, нищо че част от тях бе придобита през време на брака ни. Наложи се да замине при новия си съпруг само с богат гардероб и една купчинка бижута, което никак не е малко, но банковата ú сметка бе празна като бял лист...

А що се касае до гледането на децата, те и сега са поверени на бавачки и детегледачки, освен когато са на училище... И затова я ненавиждам толкова. Ако не беше лъгала толкова, ако не беше се интересувала само от това да ме използва и да угажда на капризите си, сигурно нямаше да реагирам така. Аз бях нормален съпруг и точно като такъв реагирам по този начин на постъпките ú ... Вече не съм сигурен дали не беше се омъжила за мен само заради възможността да обикаля Европа и любимата си Франция...

- Не ставай идиот! Коя жена ражда две деца само за да обикаля из Европа. Обикновено не иска и едно, а на теб ти е родила цели две. Що се касае до връзката ú с онзи мъж, може наистина да се е влюбила чак дотолкова, че да не е могла да остане с теб. Такива неща се случват всеки ден...

- Сега пък ти говориш глупости. Нали сама каза, че това не е нито грип, нито някакво друго заразно заболяване. Да легнеш в леглото с някого не е като да легнеш с температура...

- Добре, съгласна съм, прав си, но не мислиш ли, че материалната страна на нещата само усложнява взаимоотношенията ви и ако от това зависи възможността ти да виждаш децата, не е ли по-добре да отстъпиш?

- В какво? Да не би да искаш да ú плащам издръжка. Това и в "белите" държави не се прави след като съпругата се е омъжила за друг, а за децата си се грижа повече от достатъчно...

Юлия и Николай често ми правеха забележки през тези три години, че прекалявам с работата, но го правех от една страна за да приглуша мъката си по тях и от друга за да обезпеча онези средства, които ми трябваха за да започна войната за децата си. Не че нямах достатъчно, но исках да съм си осигурил най-добрите възможни условия за воденето ú. В този момент и двамата, без значение, че са още малки, имат осигурени средства за едни от най-скъпите и престижни колежи в Европа. Това е начинът никой да не може да ме обвини в липсата на ангажираност и загриженост за децата ми.

Пътувам почти всеки месец до Франция и се опитвам да поддържам нормални контакти с децата, нищо че майка им единствено тогава се прави на майка и все се върти около нас, дебнейки за какво и как си говорим... Винаги, когато искам да прекарам повече време с тях дори там във Франция, тя все намира разни поводи за да не го допусне. Използва парите на съпруга си и организира точно тогава някакви обиколки или гостувания на близките му, така че да не мога да се радвам повече от няколко часа на децата си. И това го прави с последователна упоритост вече почти три години. Дори е убедила новия си съпруг да подаде документи за осиновяването им, като си е навила на пръста да успее да ме накара да се откажа от бащинството си...

Омръзна ми. Понякога ми идва да я убия, толкова много омраза съм събрал към нея...

- Не говори щуротии. Загубата на самообладание никому не е помогнала - прекъсна го рязко Анна.

- Не ми се случва да губя самообладание често. Просто сега пред теб си изтървах нервите. Зная, че и най-малката грешка в отношенията ми с нея може да ме лиши от децата ми завинаги, а аз няма да го допусна, особено като знам, че това е и крайната ú цел. Просто децата са нейното отмъщение за това, че я лиших от пари, макар че разполага на воля с тези на съпруга си... Надявам се в скоро време, когато започна да ги взимам при мен, да си върна и старата близостта с тях. Но сега вече всички документи и искове за неизпълнените условия от бракоразводното дело са в съда... Първото дело ще бъде след два месеца... И доколкото ме уверява собствения ми адвокат имам всички шансове да успея...

- Ще се радвам да успееш и да не губиш надежда... - опита се да го успокои Анна. - Много семейства живеят разделени сега... даже и неразведени, но връзките между родителите и децата се запазват... Това е нещо, което не може толкова лесно да бъде унищожено или да бъде прекъснато, дори когато се поддържат елементарни контакти, да не говорим за нещо повече...

- Как, като виждам, че само това не е достатъчно?... - прекъсна я рязко Андрей и лицето му почти се сгърчи от болка. - Дъщеря ми е на път да забрави българския език и нарича новия съпруг на майка си "папа"[6], а мен се чуди как да назове, когато ме види - българската думичка "татко", с която се обръща към мен, за нея вече е загубила смисъл, така както и много други български думи! - Гласът му излезе хрипкав, сякаш се трошеше тънък лед.

Анна се чудеше какво да му отговори. Знаеше, че донякъде е прав и каквото и да се опиташе да му каже, щеше да бъде безсмислено - едва ли можеше да го утеши.

- Децата не си остават все такива малки - гласът ú беше мек като детска длан. Искаше ú се да му даде поне надежда за бъдещето. - Повярвай ми, те растат и се променят, а заедно с това започват и да разбират по-добре какво става в света на възрастните... Някой ден те ще проумеят много неща и не бива да се заблуждаваш, че езика или каквото и да било там друго ще може да застане между вас...

- Но аз ще съм пропуснал толкова много неща, докато те са порасвали, че чак ми става страшно... Наскоро бях при тях във Франция. Знаеш ли какво ми показа дъщеричката ми? - Не очакваше отговор от Анна, говореше за да излее всичката мъка, която беше стискал през тези години в себе си. - Зъбче, малко беличко зъбче... поредното, което ú беше паднало, а аз дори не съм бил там, когато това се е случило... както няма да бъда и при другите... както и при много други неща, които ще се случат в живота ú ... И в нейния... и в този на сина ми... За тях аз съм просто един гостенин, който ги посещава веднъж месечно и ако не направя по-скоро нещо за да си върна близостта с децата и да увелича времето си с тях, ще си остана точно такъв...

Забравяш, че те бяха прекалено малки, когато позволих да ги откъснат от мен, а това е изключително важно за разрушаване на близостта между нас... Когато пораснат може би ще разберат как са стояли нещата, но ще съм пропуснал страшно много неща от техния живот, а аз не искам да е така...

Щеше да каже сигурно още много неща, но силният звън долу на входната врата го прекъсна.

- Сигурно са Николай и Юлия - скочи Андрей, опитвайки се да се съвземе. Разтри с пръсти слепоочията си, сякаш го болеше глава. Звънецът отново продължително пропя. - Ела да им отключим... Видял е колата долу - имаше предвид Николай. - и ще звъни до второ пришествие, ако не му отворя, нищо че съм му дал ключ... Всъщност, - Спря се той пред първата врата след стълбите, която на идване бяха подминали и я отвори. - влез тук. В дясно, в дъното се намира банята - можеш да я ползваш. Аз ще сляза да им отворя сам. Когато си готова, просто ела долу... - усмихна ú се с някакво неудобство и забърза по стълбите, защото звънецът отново се обади.

Дали неудобството му беше от това, че я оставя да се оправя сама или от това, че беше разтворил душата си пред нея, Анна така и не разбра.

Влезе в стаята, чиято врата бе отворил Андрей. Както повечето помещения и това беше огромно с невероятно голяма почти кръгла бяла спалня, обърната с лице към терасата. Нямаше време да разглежда всичко, а и още беше разстроена от думите на Андрей и последвала указанията му, потърси банята. Дръпна първата ú попаднала пред очите врата и след като тя се плъзна в страни, попадна в дрешника - приличаше на малка стая. Затвори я бързо и потърси следващата като надникна зад изработената от красиво бяло дърво стена на дрешника. Да, там беше.

Разстла красивата роба върху огромното легло и бързо започна да се съблича - надяваше се Андрей да не се качи горе и да я завари така. Погледна към бравата, но не видя ключ и се отказа да мисли какво може да се случи, ако някой реши да влезе тук. Даде си сметка, че тук можеше да влезе само един човек, но разчиташе на тактичността му... Събу високите сандали и краката ú потънаха в дебелия и пухкав мокет. Беше в светъл сиво-синкав цвят и Анна имаше усещането, че стъпва в облачета, докато притича до банята. На вратата хлъцна от изумление. Илюзията, че все едно се е гмурнала в морето, бе почти пълна. Цветовия фон на стените беше в неопределения синкаво-зелен и сякаш прозрачен цвят на морска вода. Винаги беше смятала, че тези цветове придават студенина на помещенията, но се учуди, че подбрани в този нюанс и с постепенното изсветляване към тавана, както и с танцуващите по стените ситни вълнички, тук ефектът не беше такъв. Ваната беше във формата на нагъната раковина, подобна на тези, които събираше преди няколко дни от морето, но пораснала многократно. Беше поставена в единия ъгъл на помещението и заемаше доста голяма част от него. Отвътре седефено-бялата повърхност отразяваше светлината от малкото прозорче, а отвън проблясваше с мекия топъл блясък на тъмно-розовите перли. Цялото останало обзавеждане, както и аксесоарите към него бяха в същия перлено-розов цвят. Единствено хромираните кранчета на батериите пръскаха синкаво-зелените искри на отраженията... Колко ли време зяпаше от вратата на банята, при това без да ú направи впечатление, че стои гола и тя не можеше да каже...

"Явно тук обичат да пестят пространства с плъзгащи се врати, - помисли си тя, дръпвайки вратата за да се затвори в банята. - макар че в тази сграда не си играят на пестене!" - плъзна иронична усмивка по устните на Анна.

Пусна водата от душа и изми набързо тялото си, грабна една от големите пухкави хавлии и се уви в нея. Тъкмо излизаше от банята, когато на вратата се почука. Анна я отвори, криейки се зад нея.

В пролуката се показа лицето на Андрей.

- Донесох ти дамската чанта и багажа, който ми даде Юлия. Мислех, че може да ти потрябват... - Замълча, изчаквайки я да отговори, но тя само го наблюдаваше. - Гола ли си та се криеш зад вратата? - очите му присмехулно проблеснаха.

- Не, - Измъкна се тя иззад вратата и я отвори по-широко. - навик... особено, когато не съм си в къщи.

- Ами, чувствай се като у дома си! - продължи да я гледа Андрей със същата усмивка.

- Нали виждаш, вече го правя... - почака той да си тръгне, но след като не разбра мълчанието ú, сама му предложи. - Слез долу. Обличам се и идвам веднага след теб... Хайде!... - покани го тя, като сложи длани на гърдите му и се опита леко да го изблъска от стаята.

- Не си платила за носенето на чантата и багажа - Андрей вече се хилеше съвсем по хлапашки.

- Моля?! - погледна го възмутено Анна. - С какво трябва да си платя?...

Беше малко притеснена от думите му и от това, че хавлията ú можеше всеки момент да се смъкне - не беше я стегнала добре, когато излизаше от банята, а сега той бе хванал ръцете ú, така както ги беше опряла на гърдите му.

- Да речем с една целувка - каза той и леко затвори с крак врата зад гърба си.

Анна се повдигна на пръсти - без токчета бе чувствително по-ниска от него - целуна го почти сестрински и набързо, но от движението хавлията ú се разхлаби съвсем и тя се притисна към него за да не ú позволи да падне, като я задържа с лакти.

- Не винаги си толкова отзивчива - придърпа я още по-плътно към себе си Андрей, но много добре беше забелязал какво я накара да постъпи така. Наведе се и я целуна. Този път целувката нито беше кратка, нито беше братска. Хавлията можеше да падне всеки момент, но този път не от собственото си разхлабване...

- Изчезвай - глухо рече Анна, издърпа ръцете си и придържа хавлията. Беше използвала момента на разсейването му. - Имам много работа, а ти ме бавиш...

- Нищо, готов съм да вечерям и утре сутринта... - в погледа му се четеше, че наистина може и да предпочете този вариант.

- Ти - да, но гостите ти - едва ли!... - усмихна му се тя и след като пристегна по-добре хавлията около тялото си, вече по-смело го изтласка през вратата. - Сега идвам и аз...

Затвори вратата след него и набързо облече чистото бельо, което извади от найлоновата чантичка, която донесе Андрей. Нахлузи робата, набързо сплете косата си на една плитка и освежи лекия грим. Потърси чехлите си, но след като не ги намери в торбичката, се сети, че ги е забравила. Не ú се искаше да се качва пак на високите токчета и хукна боса по стълбите на долу.

Намери само Андрей в кухнята, който беше отворил капака на тенджерата, в която се вареше зелката.

- Предположих, че трябва да е сварена и от двете страни и я обърнах - обясни той. - Долях и малко вода, така че отново да я покрие.

- Чудесно... къде са ти гостите? - попита го Анна.

- Най-важният е вече тук - доближи до нея и забелязал, че нещо не е наред с височината ú, както беше и горе в спалнята, погледна в краката ú. - Боса ли си? - Тя кимна. - Защо?

- Забравила съм си чехлите в хотела, а не искам да се катеря отново на високите токчета... пък и обичам да ходя боса.

- Ще настинеш върху голия под...

- Да настина? Посред лято? Ти добре ли си? Даже ще ми се поразхладят краката, подпалили са се от ходенето днес - и присетила се нещо, попита: - Къде са Юлия и Николай?

- Горе, в другата спалня. Юлия искаше да пробва нещо, а Николай ú занесе багажа... Сигурно ще се изкъпе и ще слезе.

- Защо не си вземеш един душ и ти за да се освежиш?

- Че аз съм си свеж! - възкликна той. Погледна я с особения си поглед, предвещаващ определени по-интимни действия и когато тръгна към нея, тя бързо се шмугна от другата страна на масата.

- Не говоря за такава свежест... - закани му се с ръка Анна. - Покажи ми къде се намират зеленчуците и другите продукти. Пак си прибрал всичко... и се дръж сериозно - скастри го на шега, видяла дяволитата усмивка отново да каца върху устните му.

Андрей ú показа къде стояха различните неща, а някои, които щяха да ú потрябват веднага ги остави върху бар-плота за приготвяне.

- Аз все пак ще се вслушам в съвета ти - ще си хърля един душ, но след петнадесетина минути ще съм тук...

- Добре, засичам време - помайтапи се тя с него, докато махаше опаковката на замразения бройлер. - Къде имаш съдове за печене, ама такива по-простички - нещо като йенско стъкло или керамичен гювеч, или нещо такова, но дълбоко?

- Там долу има разни пръстени съдове, а отгоре - някакви тенджери от йенско ли, друго ли - не знам, но май е стъкло... Има и всякаква друга посуда, долу, в големия шкаф отсреща - и той посочи шкафа в трапезарийната част.

- О, кей! Свободен си за банята - махна тя с ръка, сякаш го пъдеше, но в последния момент му прати една въздушна целувка. - Ето ти нещо за да не се чувстваш изгонен...

Андрей се отдалечи със смях, докато Анна се съсредоточи върху готвенето. Работеше бързо и умело. Опита се да махне леда от пилето, но не успя и го сложи в съд със студена вода. Извади пръстения гледжосан гювеч от шкафа и го изплакна. Ядоса се, че не беше се сетила да остави пилето да се размрази още след като дойдоха. Погледна часовника на печката - наближаваше седем, а тя доникъде не беше стигнала. Сети се за микровълновата фурна, но и тя щеше да ú отнеме не по-малко от двадесетина минути време. За пилето беше късно да я ползва, но за каймата - не и тя я пъхна да се размразява.

"Съжалявам, но нямам време да те чакам да се размразяваш по правилата!" - мислено се обърна тя към все още замразеното пиле. Изсипа студената вода и пусна силна струя гореща. Остави я да тече няколко минути в съда, като обръщаше пилето, а накрая да тече вътре в него. Месото бързо се отпусна под влияние на топлата вода. Преди следващите процедури провери за последно дали няма ледчета в пилето. Постави го в гювеча и взе първо няколко бучици масло. Постави ги вътре в пилето, а след това мушна приготвената предварително бучка сирене. Шпекова пилето с масло и го обтри със сол; смеси черен пипер, риган и кимион и го посипа с тях; накрая го пооцвети с малко червен пипер и наряза от маслото, като постави парченцата в съда под така приготвеното пиле. Преди да го захлупи с капака, изсипа половин бира в гювеча. Пъхна съда във фурната и завъртя копчето на 250 градуса.

"Така... с теб се справих лесно, да видим сега другото..." - подкани се сама Анна, но като се сети, че ú предстои да нареже кромида, ú призля. Хич не обичаше точно тази процедура в готвенето, но нямаше как - извади от кошничката с лука около 6-7 средни главички и започна да ги бели. "Юлия щеше да ми помага..." - мърмореше си наум, докато поставяше обелените глави лук в купата със студена вода. Махна вече готовата зелка от котлона, постави върху него друг по-малък съд с десетина яйца да се варят и продължи да реже лука. - "Тук някъде трябва да има и салфетки"... - Намери ги, като отваряше последователно малките чекмеджета - лукът беше сравнително лютив и от очите ú започнаха де се ронят сълзи.

"Ей сега, като ти се размаже гримът и ще заприличаш на бухал в слама!" - присмя ú се пак оня гласец, който винаги се обаждаше в най-неочаквани моменти.

"Я се скрий някъде! - сопна му се Анна, без да отрони и думичка на глас. - Откакто пристигнах на морето, не спираш да се заяждаш с мен... Виж само колко работа имам, а ти все гледаш да ме разсейваш... Ами, ако си дялна пръстите с ножа?..." - продължи да го хока тя, докато бързо режеше на ситно лютивия лук.

"Е, няма да умреш - далече е и от ума, далече е и от сърцето!" - контрира я гласчето.

"Какво искаш да кажеш?" - питаше, но много добре знаеше отговора. Нали това гласче пак си беше самата тя - оная, другата вътре в нея, която вечно ú се противопоставяше и която ту я пришпорваше да върши не много разумни неща, ту ú действаше като спирачка.

"Че в момента не точно пръстите ти са най-заплашени от нараняване!" - жегна я то.

"Аха, имаш предвид Андрей..." - спокойно му отговори тя. Разбираше много добре за какво намеква, но не искаше толкова бързо да се предаде.

"Имам предвид последиците... - поправи я лукаво. - а като гледам как се стараеш с вечерята, май съм на прав път!" - изхихика гласецът.

"Не я правя само за него" - заяде се Анна. Беше ú ясно, че не е съвсем честна със себе си, но не желаеше да си признае.

"Да бе, сигурно е точно така!..." - продължи да настъпва то, но тя спря да му обръща внимание. Продължи машинално да подготвя останалите зеленчуци... Замисли се за мъжа, с когото се бе запознала само преди три дни. Беше ú приятно с него и се върна мислено към сцената горе в спалнята. Ако трябваше да бъде честна със себе си, беше очаквала той да се появи. Не - не беше съвсем така, беше се надявала да се качи при нея. Спомни си как я целуна и отново усети онова прималяване. Топлите вълни от нахлулите в онзи момент чувства, се върнаха с пълна сила. Няколко пеперуди изпърхаха в стомаха ú. - "Оп-па! - стресна я гласчето. - Отидоха пръстите... а, ако продължаваш да мислиш за това, може да направиш и по-сериозна злополука!..."

"Изчезвай!" - Изгони го тя, като този път махна с ръка, сякаш гонеше досадна муха. Пое си дълбоко въздух, отърси се от завладелите я преди малко мисли и се върна към работата, с която се бе захванала. Действаше бързо, нямаше време да чака когото и да било. Настърга последователно 2-3 малки моркова и един червен домат във вече нарязания лук, наряза на ситничко една сладка, зелена чушка, изсипа размразената кайма и сложи в сместа две сурови яйца. Изчисти набързо две водни чаши ориз и започна да къса листата от сварената зелка. Отдели необходимите ú за застилане на тавата, а останалото от зелето наряза на дребно в сместа. След като сложи обичайните подправки от сол, щипка риган, червен и черен пипер, започна бързо да омесва продуктите - трябваше добре да ги обърка преди да ги позапържи малко на котлона...

[1] артиса (турцизъм) - остане

[2] "Летящият холандец" - според легендата, е дух на кораб, който не може да се завърне у дома и е осъден да плава навеки. Летящият Холандец обикновено е забелязван отдалеч, а понякога е и виждан, като пламтящ на светлината.

[3] Лоджия - вътрешна тераса

[4] "Цептнер" - швейцарска фирма за домакински, козметични и медицински уреди.

[5] Закон за защита на нацията - приет на 24.12.1940 год. от правителственото мнозинство; министър председател -­ проф.Богдан Филов. Законът има комплексен характер, като в първата му част е развита и преследва идеята за световния ционистки заговор. Ограничителните разпоредби забраняват на лица от еврейски произход да бъдат приемани за български поданици, да бъдат избираеми, да заемат държавни, общински и др.служби, да се откупуват от военна служба, да встъпват в брак или извънбрачно съжителство с лица от български произход, да държат българи за прислуга, дори ограничения за постъпване в учебни заведения. С този закон се въвежда и разорителен данък върху еврейското имущество.

[6] папа  -  "рара" (фр) -  татко