Андрей стоеше от няколко минути долу на стълбите и тихо я наблюдаваше. Нямаше намерение да го прави, но когато я видя как съсредоточено работи, реши да я погледа малко отдалеч. Вършеше всичко бързо и умело, и явно много добре знаеше какво прави... Тъкмо беше решил да отиде при нея, когато я забеляза да вдига глава, а очите ú да гледат някъде в пространството пред нея. За момент ръцете ú спряха да работят и негата, която се разля по лицето ú, го разтърси. Усети как по кожата му полазиха ония мравчици, които се бяха разхождали по него онази вечер на партито, а по вените му се разля същото желание като тогава. В този миг си пожела да е този, за когото мисли - не можеше да се излъже - такова изражение се появява само тогава, когато някоя жена желае някого...
Видя я как махна с ръка, сякаш гони някаква натрапчива мисъл от главата си и след това се концентрира върху работата - толкова, че дори не го забеляза как стои в основата на стълбището и я наблюдава. Остана още малко там, като следеше бързите ú и отмерени движения. Обработваше продуктите, вадеше необходимите ú от шкафчетата, наблюдаваше нещо, което вреше на котлона - държеше се така, като че ли цял живот не е излизала от тази кухня или поне не беше влязла в нея само преди час.
Беше му и приятно, и някак странно - от три години не се беше чувствал така - сякаш току-що истински се бе завърнал у дома... Едва сега проумя, че това бе неговият дом, от когото бе бягал години наред; в когото бе съсредоточил цялата си ненавист от обидата, която му бяха нанесли; към когото бе обърнал цялата си омраза, заради болката, която бе изпитал в него. Това бе неговият дом - дом, който бе градил с любов, в който искаше да дава и да получава любов; дом, в който очакваше да живее с любов. Не беше се получило, но за всичко това нямаха вина нито стените на този дом, нито това, което беше подредено между тях... Бяха виновни хората, които живееха в него. Той можеше да им осигури подслон, но не и да ги накара да се обичат. Той можеше да ги защити от летните бури и от зимния студ, от изгарящото слънце и мокрещия дъжд, но не можеше да ги предпази от собствената им студенина и бурите между тях, от изпепеляващата ги ненавист и пороя от обиди... Той живееше за тях и чрез тях. Душата на дома бе духа на техния живот - той нямаше собствен живот, собствени чувства и собствени настроения - той излъчваше, връщаше и отразяваше като от огледало онова, което мислеха и чувстваха хората в него...
И Андрей разбра това чак сега, когато видя как домът отново бе оживял пред собствените му очи... Но в този миг и той се чувстваше жив, толкова жив, колкото не е бил през тези три години взети заедно. Сега си спомни стерилната чистота, която поддържаше в него през това време и манията да поддържа нещата такива, сякаш никой не бе го напуснал. Нали и за това направи ремонта - изгради си илюзията, че ако поднови стаите, то ще изглежда, като че ли попорасналите му деца са все още тук...
Днес, когато влезе в тях, видя колко глупави са били тези илюзии - бяха две празни стаи, които не можеха сами да пресъздадат живота, който не се живее в тях - нямаше кого да отразяват... Не му беше леко да го признае, но и не искаше повече да се заблуждава - бе спрял да живее за известно време и домът му бе замрял във времето, така както бе спряло то и в онези две стаи. Сега, когато той се бе събудил от тригодишната си летаргия и домът му сякаш се бе съживил... бе започнал да диша, да се радва, да живее...
Горе тропна врата и Андрей с мъка се изтръгна от мислите си. Тръгна към Анна, която бъркаше нещо на печката с гръб към фоайето. Вървеше тихо, но го чу, когато я приближи и обръщайки се за момент, се усмихна мило, продължавайки да разбърква сместа в тенджерата.
- Добре дошла в дома ми "Божия благодат"[1]! - прошепна той тихо на ухото ú и леко притисна гърба ú към себе си, обгръщайки я с ръце.
Анна се отпусна на него с много повече смелост, отколкото бе предполагала, че може да си позволи поне за сега, но ú беше невероятно приятно. Потръпна, когато Андрей зарови глава във врата ú и я целуна. Винаги беше обичала тази ласка, но сега в нея имаше нещо ново и по-различно. Усещаше някакъв особен трепет, който не ú се искаше да изчезне. Не беше само желание, беше по-друго - сякаш в ласката се криеше някакво обещание за нещо много повече, така както се криеше и в обръщението му преди малко към нея.
- Това е библейското значение на моето име, а на твоето какво е? - гърлено изрече тя, като продължи да се занимава с готвенето, без да се откъсва от него.
- "Силен мъж[2]"... доколкото си спомням...
- А другото? - попита малко нетактично Анна, но името не ú даваше мира още от момента, в който го бе чула.
Андрей се отдръпна леко в страни и наблюдавайки действията ú, отвърна:
- То е еврейско. Мисля че беше нещо като "Бог е създател и строител".
- И как се връзват тези две имена? Андрей с Явнеил[3]?
- Андрей е името, на което родителите ми са се спрели за да нямат проблеми, още повече, че звучи някак руско, макар че и то си е еврейско. Явнеил е името на дядо ми по майчина линия. Взех го като фамилно, когато излязох да работя зад граница. Така по свой начин исках да благодаря на майка ми за това, което беше направила за мен и от мен. Тя самата в началото беше против. Когато ú обясних защо искам да го направя, не стана по-въодушевена от това, но поне прие доводите ми. А сега още повече съм убеден, че трябваше да го направя.
- Защо?
- Защото, макар и да не съм такъв саможивец като него, поне съм толкова амбициозен. А и доста неща получих от него в наследство. Не говоря само за материалните. Той беше възпитал майка ми по такъв начин, че това възпитание по-късно даде отражение и върху моето. Аз съм такъв, какъвто той би се гордял да бъда може би. Или така поне казваше майка ми...
Ако хвърлиш един поглед в библиотеката, ще видиш колко интересни книги има там от негово време. Някои на собствените им езици. Бил е странна и противоречива личност, ако съдя по това, което е чел и от което се е интересувал. Върху тях има интересни отметки и ще се радвам да ти ги покажа. Бил е изключително образован, с много напредничаво мислене за времето и произхода си. Не съм сигурен дали и това не е оказало някакво влияние върху желанието му за усамотеност, пък аз неправилно да го наричам саможивост.
- Може и е много вероятно да е така. Понякога инакомислещите не винаги са разбирани дори от своите, да не говорим за другите... А мислиш ли, че името дава някакво отражение върху съдбата или характера на човека? - попита Анна, като продължаваше да разбърква сместа в тенджерата.
- Не зная, може и да оказва някакво влияние... Всяко име, все пак някога е имало точно значение, нищо че ние отдавна сме го забравили... Но при мен със сигурност не е така.
- Мисля, че не си прав. Името Андрей съвсем ти подхожда. Ти наистина си доста силен характер, ако съдя дори по малкото, което ми разказа за себе си. А ако под сила може да се разбира и упоритост, то не виждам по-подходящо име за теб - засмя се тя.
- Това като комплимент ли да го разбирам? - отново я сгуши в прегръдката си Андрей и зарови глава в рамото ú.
- Не. Това си е самата истина... особено по отношение на упоритостта. Успях да се запозная с нея съвсем от близо... Един момент - издърпа се Анна внимателно от ръцете му, грабнала нагорещената тенджера от котлона и я постави върху плота. - Сега ще ми трябва малко пространство... Искаш ли да седнеш от другата страна? Аз ще си приготвям манджите, а ти ще имаш възможността да ме следиш изкъсо - припомни му това, което беше казал преди да се качи горе.
- Ти на това изкъсо ли му викаш? - засмя се закачливо Андрей, а на ум допълни: "Ти още нищо не си видяла от упоритостта ми, скъпа. Тепърва ти предстои да се запознаеш с нея." - Защо да не съм до теб? - Промърмори той въпроса си все още повъртайки се около нея.
- Защото ме разсейваш и мога да объркам нещо... - отговори спокойно Анна, не подозирайки дори заканата му.
- Аз няма да се оплаквам и да объркаш нещо, стига да съм някъде по-наблизо... - изрече Андрей думите като обещание, но все пак мина от другата страна на плота. - Не искаш ли нещо да ти помогна?
- Аз май трябваше да имам друг помощник, но ще се задоволя и с теб...
- Ще се задоволиш и с мен ли? - Въпросът прозвуча многозначително. - Сигурна ли си, че искаше да кажеш точно това? - Подпря лакти на плота и положи брадичка върху дланите си, очаквайки да му отговори.
- Пак ли започваш с двусмислиците? - Смути се Анна и видяла заетата от него поза, го скастри. - Не си подпирай брадата, нали се самопредложи за помощник, захващай се с яйцата! - почти със заповеднически тон му каза тя, докато довършваше подреждането на първия пласт зелеви листа върху дъното на тавата и сипваше част от съдържанието от тенджерата върху тях.
- Да си пусна брадата и да се хвана за какво? - погледна я изумено Андрей, не чул добре какво му каза - думите ú бяха излезли приглушени и не съвсем ясни, тъй като бе навела глава надолу, внимателно придържайки тенджерата с една ръка и изсипвайки с другата от плънката в тавата.
Анна тъкмо бе започнала да разстила част от сместа, когато той изтърси въпроса. Думите му така я разсмяха, че едва не изтърва тенджерата и почти я трясна върху плота. Изгледа го и конвулсиите на смеха така я разтърсиха, че от очите ú потекоха сълзи и само дето не се задави от смях.
- Да се захванеш с яйцата, - Побутна тя към него малкия съд с охладените яйца, опитвайки се да се овладее. - а не това, което си помисли... - Отново избухна в смях, спомнила си изражението на лицето му преди малко. Имаше богато въображение и бе успяла за няколко секунди да си представи как би изглеждал в тази поза. - Смехът я разтърси отново. - Обели ги внимателно, без да нараняваш белтъка!... - добави тя, поокопитила се за момент, но разбрал грешката си, сега пък Андрей избухна в неудържим смях.
Смехът от недоразумението на талази заливаше и двамата и свърши това, което и най-убедителните думи не биха могли да направят - изтри като с магическа гумичка напрежението, което все още съществуваше между тях. Анна забрави притеснението си от сградата, жилището и атмосферата, която цареше от пръв поглед в тях; притеснението от този мъж, който едновременно я привличаше неудържимо и плашеше с напористостта си и който в този момент се смееше от все сърце срещу нея. А Андрей, за първи път от много време насам, се чувстваше така добре в собствения си дом, че му се искаше смехът ú да не спира... Реално погледнато, не се беше случило нещо кой знае какво. Бяха просто мъж и жена, които се смееха без задръжки, забравили в този момент всички болки и огорчения, поднесени им от живота до този момент и които бяха превърнали в забавление за тях едно, едва ли не, банално занимание като готвенето.
- Искам и аз да се посмея! - обади се от вратата Юлия.
Беше облякла зелената роклята, купена днес, сложила огърлицата и обиците от турмалини и надянала новите сандали. Беше невероятно красива и наистина приличаше на древна жрица... е малко поосъвременена. Косата ú бе все още влажна и падаше тежко, обрамчвайки лицето ú, а зелените ú очи проблясваха закачливо и подканящо.
- Няма ли да ми кажете за какво се смеете?
И Андрей, и Анна я гледаха с възхищение, докато приближаваше към тях. Макар и малко пълничка, имаше гъвкава походка и сякаш не ходеше, а се плъзгаше по пода. Притежаваше естествена грация и малко по-бурните ú по италиански маниери не можеха да развалят впечатлението от особеното ú аристократично излъчване. Имаше го в себе си, без да си налага да го постига.
"Какво ли от тази жена не бе харесало на Рина?" - зачуди се на ум Андрей. Бившата му приятелка винаги беше настоявала на мнението си, че Юлия е лишена от финес и изтънченост, а той отдавна не се бе вглеждал в нея - за него тя си беше милата и отзивчива приятелка, която обичаше като сестра от години. Сега, обаче, си наложи да я погледне с други очи. "Какъв късметлия е Николай!" - мислено поздрави той приятеля си, давайки си сметка, че може би, ако не беше Анна, нямаше да проумее завистта на бившата си приятелка към Юлия.
Проумя и друго, че отчасти, благодарение и на Рина, се бе отдалечил от най-верните си и истински приятели, беше преглъщал обидите по техен адрес, само и само да не влиза в конфликт с нея и бе пропуснал възможността по-рано да осмисли какво иска от жената, която търсеше за себе си. Погледът му се плъзна от Юлия към Анна и забелязал откритото възхищение в очите ú, мислено се нахока: "Ама, че съм бил глупак! Защо не съм проумявал тези неща по-рано?" - Беше забелязал липсата на всякаква завист в погледа на Анна и се почувства щастлив от подчертано приятелското ú отношение към Юлия.
- ...Така изглеждаш невероятно, - Продължи да сипе комплименти Анна към вече приседналата до Андрей Юлия. - но не ставаш много, много за помощник. - В думите ú нямаше и капчица упрек - знаеше, че може да се справи и сама. Оставаше да довърши и втория пласт от плънката и да се заеме с ордьовъра, за който беше помолила Андрей да обели яйцата.
- О, ти само кажи какво трябва да направя и аз ще се постарая да не те разочаровам... - засмя се малко виновно Юлия.
- Ще трябва да се постараеш да не се намокриш, защото основното, което остана е измиването на зеленчуците - подметна Анна. - Както и приготвянето на салатите...
- Няма проблем, това е единствената ми любима част от готвенето... - мина зад нея Юлия. - Хей, с какво си се облякла? - докосна с пръсти тя робата на Анна. - Много е красива... а и ти стои чудесно... Приличаш на индийка с нея, само дето не трябваше да си сплиташ косата...
- Ще я пусна, когато свърша с приготвянето и сервирането на вечерята, иначе има опасност да попаднете на непредвидени екстри в храната...
- От къде я имаш? - любопитна както винаги, Юлия продължи да я разпитва.
- Подарък... - усмихна се малко неловко Анна и погледна към Андрей.
Не беше необходимо да обяснява повече - другата беше разбрала какво значеше погледът ú и от кого е подаръка.
- Винаги си имал отличен вкус, - обърна се Юлия към Андрей. - макар че напоследък бях започнала да се съмнявам в това... - Не говореше само за дрехата, имаше предвид и нещо друго, но в този момент издрънча часовникът на фурната и тя млъкна, разсеяла се от звука.
Андрей понечи да ú отговори нещо, но се спря насред дума, явно решил, че няма смисъл да отговаря на заяждането ú - беше си такава и нищо не можеше да я промени - винаги гледаше да понастъпи някой от тези, които чувстваше близки, особено, когато държеше на него и забележеше, че нещо е сбъркал.
Анна отвори вратичката, махна похлупака на гювеча и в помещението нахлу апетитния аромат на печено пиле и подправки. Сипа останалата половинка бира от бутилката върху пилето и го мушна отново да се пече за още около петнайсетина минути, но този път без капак.
- Така... трябва да се позачерви само и е готово... - Анна тихичко си говореше сама, все още приведена и загледана във вътрешността на фурната.
- Какво си мърмориш там? - запита я Юлия.
- Нищо, бáя му да стане по-вкусно - пошегува се тя и преди да се върне до тавата, включи вградената в ъгъла на кухненския масив по-ниска фурна.
Положи третия, последен пласт от зелевите листа и направи набързо множество вертикални разрези с ножа, които стигаха до дъното. Поля всичко с няколко тънки струйки олио и го заля с топла вода, покривайки зелето добре. Пъхна тавата във включената фурна и я остави да се пече.
През това време Андрей белеше съсредоточено яйцата и мълчаливо я наблюдаваше как се справя с готвенето. Обели последното яйце и посочи купчинката в дълбоката чиния пред себе си.
- А сега?
- Само за момент - придърпа тя чинията с яйцата към себе си.
Набързо изми малкия съд, в който се бяха варили яйцата, докато Юлия подреждаше вече измитите зеленчуци на плота. Разряза яйцата на ширина по средата и внимателно извади жълтъците в съда, където бяха врели.
- Сега ще намачкаш всички тези продукти заедно - подаде му тя приготвеното пакетче с масло и квадратното парче сирене. - Аз ще поразчистя плота и след като ти ги докараш до еднородна смес ще ти покажа какво ще направя с нея.
- Не може ли с миксера? - Стана пъргаво и докато тя му отговори, извади от един от шкафовете разкошен комбайн.
- Може, но не е необходимо... и вилицата ще свърши работа. Защо трябва да се цапат толкова неща?
- Да не би да ги мия аз! - възкликна Андрей. - Миялната машина за какво е? - изсипа всичко в прозрачната купа и включи уреда.
- Това е! - намеси се Юлия. - Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл! - изрецитира тя известната поговорка, докато правеше невероятно красиви фигурки от зеленчуците. Беше подбрала няколко малки ножчета и сякаш не режеше, а моделираше с тях.
- А! Аз съм бил мързелив... а къде се измъкна твоя благоверен? - погледна я първо уж разсърдено той, но след това попита съвсем сериозно. - Наистина, защо се бави Николай?
- Трябваше да проведе един-два разговора и аз използвах да се напъхам първа в банята и... Говореше доста високо за да надвие лекия шум от работещия уред и бе размахала ръце за да подсили думите си, но не успя да довърши.
- И като знаеш колко време стои тя там!... - обади се от вратата Николай, когото само Анна бе забелязала, че идва. - Вие май сте се развихрили - погледна той усмихнат двете жени. - А ти какво правиш, нали тази вечер те щяха да се проявяват? - обърна се той към приятеля си.
- Така е като ме оставяш да се справям сам с две жени. Нали знаеш, те все гледат да ни намерят някаква работа, особено когато им паднем в ръцете поединично!...
- Я чакай малко! - Сопна се Анна, но прекалено сериозният ú тон им подсказа, че не говори сериозно. - Не си ли предложи ти сам услугите?... Пък и ако мислиш, че да обелиш десетина яйца е кой знае каква помощ, много се лъжеш...
- А това тук не е ли помощ? - посочи той с глава комбайна.
- С това и баба знае - притече се на помощ Юлия на приятелката си.
- Това е то! Да си видял благодарна жена на този свят?! - Андрей прегърна Анна с едната си ръка, държейки купата в другата.
- Щях да съм ти много по-благодарна, ако беше извадил това чудо - посочи тя с глава към комбайна. - преди да се качиш горе в банята за да нарежа поне лука с него. Изтекоха ми очите...
- От него или защото ти липсвах? - Остави купата и я гушна без да се притеснява от приятелите си.
- Да бе! И петелът, когато го попитали защо изгрява слънцето, отговорил, че е за да го чуе как пее... - измъкна се от прегръдката му Анна.
Юлия и Николай се разсмяха от думите ú. Андрей се опита да остане сериозен, но не успя. Мина от другата страна на бар-плота и отново приседна на щъркелчето. Николай стоеше прав до Юлия и я наблюдаваше как майстори различните фигурки за предястията. Беше приготвила вече две не много големи плата и довършваше третото - личеше, че това е нещо, което ú доставя удоволствие да прави - работеше бързо, сръчно и увлечено.
- Защо вие двамата не се преместите на голямата маса? - предложи Юлия. - Сипете си нещо за пиене, а аз ей сега ще я подредя, само да довърша това.
И двамата се съгласиха с предложението ú.
- Вие не искате ли нещо? - запита Андрей, ставайки.
Юлия си поръча любимото питие, а Анна не пожела да пие за сега нищо - оправда се, че все още има работа. Помоли Юлия да ú приготви две-три чинийки с листа от зелена салата на дъното. Мъжете не бяха се преместили още, когато тя направи първото пиленце от сместа в купата и двамата се загледаха в ръцете ú. Анна постави две зрънца черен пипер за очички, малко триъгълно парченце морков за човчица и късче червена чушка за гребенче. Цепна връхчето на морковената човка с тъничкото ножче и пъхна в цепнатинката листенце магданоз. В този момент часовникът на фурната с печащото се пиле отново иззвъня.
- Хайде де, отивайте там! - посочи Юлия голямата маса. - Разваляте ни изненадата.
Андрей бавно се надигна от табуретката и се запъти към хола - сигурно щеше да донесе поръчаните напитки. Николай се премести на масата в трапезарийната част на помещението, а Юлия го придружи, пренасяйки платата с предястията и красивите салати.
Анна изключи фурната, извади съда с изпеченото пиле и го остави да се охлажда. Върна се и продължи да извайва пиленцата. Работата беше малко пипкава и ú отне повечко време докато направи всичко, така както искаше. За сметка на това пък, беше оформила една интересна композиция от яйчени пиленца. Останалата от сместа част моделира в малко по-едра кокошчица с разперена опашка и прибрани до тялото крила. Освен листото от зелената салата, под нея постави и няколко по-едри стръкчета магданоз - получи се нещо като трева около фигурката. В човката ú внимателно закрепи няколко листенца от магданоза - с две-три повече, отколкото при пиленцата.
Юлия беше свършила със сервирането и бързо разчисти излишните неща около нея. Някои от съдовете зареди в миялната машина, а други само изплакна и остави да се отцеждат. Андрей и Николай тихичко разговаряха и поглеждаха нетърпеливо към тях.
- Няма ли най-сетне да седнете при нас? - попита Андрей, когато видя, че и Анна се включи в разтребването.
- Ей сега, - отговори тя. - само да приберем излишните неща - и бързо заприбира останалите от готвенето продукти - някои в хладилника, други - в шкафовете.
Приключиха бързо и се присъединиха към мъжете, които възкликнаха при вида на приготвеното от Анна предястие.
- Липсва само петелът - обади се Андрей, но забелязал тънката усмивка на Анна се сети какво му беше казала неотдавна тази вечер. - Добре, добре, не казвай нищо, сам си го изпросих... - почти ú прошепна той, но така, че да го чуят Николай и Юлия - бяха му приятни тези закачки между тях. Имаше някаква особена близост в шегите ú с него, която много му харесваше. Знаеше, че не цели да го обиди, а само да създаде настроение и до сега винаги бе успявала да го постигне. - Какво ще пиеш?
- Бяло вино... Защо питаш, като знаеш? - усмихна му се мило Анна, сякаш се извиняваше за въпроса си.
- Реших, че може да предпочетеш нещо по-силно за начало...
- След като съм била почти цял ден на крака? Да не си решил да ме напиеш? - изгледа го подозрително тя.
- Аааа, не! - отрече категорично Андрей. - Не съм си го и помислял даже, - за момент присви очи и продължи: - но би било интересно да се види...
- По-добре гледай това, което сме направили - намеси се в разговора Юлия. - Да не кажете после, че не сме се справили добре...
- До тук добре, даже повече от добре, но не сме вкусили още от ястията, а и за десерта не сте помислили. - Николай погледна жена си малко предизвикателно.
- Ха, вие миналия път да не бяхте правили десерт?... Сама си се бях сетила и сама си го бях занесла - нападна го малко сърдито Юлия. - Сега пък иска и десерт! Това вече е малко прекалено!...
- Щеше да има, ако не се бяхме унесли да седим толкова в ресторанта... - оправда се и за двете Анна. - Продуктите са налице, но времето не ми стигна... всъщност, мога и да спретна нещичко, но ще трябва да се задоволите само със собствената си компания през следващите тридесетина минути, че и малко повече. - Наистина можеше да направи един от студените си десерти, но щеше да ú трябва време, докато се занимава с него и точно за това се бе отказала в последния момент от приготвянето му.
- А, не!... Който иска сладкиш, да си го направи! - подскочи Андрей и сетил се за нещо, добави: - Знаеш ли приятелю, че май ние им дължим десерт, след като миналия път те ни го осигуриха?
- Ти пък... какъв десерт можем да скалъпим ние и то по това време?... Пък и много добре знаеш, че в тези неща хич не ме бива - измънка Николай последното изречение.
- Ами, аз съм се погрижил - Андрей погледна заговорнически към него. - Купих два-три вида сладолед, в къщи винаги има най-разнообразни плодове, така че... мелбите са от нас - театрално завърши той.
- И това, ако не беше предварително замислено - здраве му кажи! - Изсмя се Юлия.
- Какво значение има, след като следващия път сладкишът ще е пак от вас? - Николай не скри доволството в гласа си от бързото решение на проблема и погледна с признателност приятеля си. - Благодаря ти, че и този път, както винаги мислиш бързо! Това ще ни осигури един домашен сладкиш - нещо, което не съм накусвал отдавна. Напоследък се задоволявам само с готови, а страшно обичам аромата на домашно приготвените...
- Размечта се - присмя му се Юлия. - Пък и в ресторанта нали правят, какво си се заоплаквал.
- Нееее, друго си е в домашна обстановка...
- Не е толкова трудно да стане и сега - прекъсна го Анна, сетила се за майчиния си кекс, който ставаше само за десетина минути. - Ще дойдеш ли за малко с мен до плота, - обърна се тя към Андрей. - трябва да ми подадеш само продуктите, за да не ги издирвам.
- Виждаш ли какво направи? -Юлия смъмри мъжа си.
- Не, нищо страшно не е станало - успокои я Анна. - След десетина минути съм при вас на масата, пък и нали съм в същото помещение. Ще направя нещо много бързо - обеща тя и стана. Андрей се почуди за момент, но нямаше какво да направи и се изправи.
- Какво трябва да извадя? - попита, вървейки след нея.
- Първо миксера, след това пет яйца, брашно, малко олио, захар и една ванилия, ако има такава... а, и една водна чаша газирано безалкохолно, но да не е от рода на колите... може и газирана вода - даде набързо инструкциите си тя.
Андрей бързо вадеше това, което Анна бе поискала и го поставяше до нея.
- Друго?
- Някаква кексова форма... - Направи малко виновна физиономия тя като го видя как издирва исканата от нея съдинка - май трябваше с това да започне. - Ако не можеш да намериш, остави, просто Николай няма да яде домашен сладкиш - притесни се тя от това, че го бе затруднила.
- Сигурен съм, че има - отвърна ú той и подхвана по-малките шкафчета. - Ето я - засмя се той и слънчевите бръчици отново бяха кацнали около очите му, след като съсредоточено бе надничал из целия кухненски масив. - По законите на Мърфи, е в последния възможен шкаф...
- Като имаш толкова шкафове! - облекчено въздъхна Анна. Беше започнала вече да се ядосва на себе си, че ú хрумна идеята за бързия кекс. - Ще е много ли нахално от моя страна, ако те помоля да намериш и малко какао? - лицето ú доби отново виновно изражение. Видя как усмивката му стана по-широка и някак особена. - Последно. Обещавам, че няма да те карам да търсиш нищо повече...
- Ще си платиш за това! - Прошепна тихо той, но заканата му не я стресна - само я притесни да не поиска сега да си плаща, спомнила си сцената горе в спалнята, когато ú донесе багажа.
- Само не сега - отвърна бързо тя също шепнешком, докато чупеше яйцата в ръба на купата.
- След това ще е с лихвите... - доближи опасно близо до нея Андрей.
- Ако искаш после си ги и капитализирай за всеки просрочен час, но недей сега - примоли му се и с думи, и с поглед Анна, забелязала, че Юлия и Николай гледат с интерес към тях. Отмери две чаши и половина захар и ги изсипа при яйцата, заедно с ванилията. - Включи го. Трябва да се разбият почти до пяна - уточни тя, подавайки му купата.
- А ако реша да ги капитализирам на минута? - по устните на Андрей полази малко хъшлашка усмивка, докато включваше уреда.
Анна стоеше плътно до него и наблюдаваше разбиването на яйцата.
- Ще се наложи да си ги събираш до сутринта - промълви тя така, че никой друг и да не заподозре какво бе казала.
- Готов съм да се лиша от малко сън, стига и ти да си будна - силно се разсмя се той на думите ú и отново привлече вниманието на Юлия и Николай.
- Невъзможен си - вече по-силно каза Анна. - Стига толкова - посочи тя уреда. - дай да сипя брашното и пак ще натискаш копчето - посегна тя към него, очаквайки да ú подаде чашата... - Не, не, да не си посмял да коментираш последната ми забележка! - бързо прекъсна опита му да заговори, след като видя пак онази усмивка, която предвещаваше не съвсем чисти помисли. Грабна съда от ръцете му и не на шега го заплаши. - Ако не престанеш да се държиш като гамен, ще разбереш от собствен опит как изглеждат мелничарите! - Вдигна чашата с брашно, така че да се досети какво може да последва и бавно я изсипа в сместа.
- Няма да посмееш... - но като видя сериозния ú поглед, уточни: - а и да го направиш ще си отвориш много работа... - този път неговия глас прозвуча както заплаха.
- И каква по-точно? - запита го тя и изсипа още чаша и половина брашно, заедно с набухвателя, все така бавно, докато разбъркваше с лъжица сместа. Сипа олиото и газираната вода, която ú беше приготвил. Хайде, включи го отново - подаде му пак купата.
Андрей я наблюдаваше мълчаливо, сякаш забравил какво го попита, но когато видя, че свърши с брашното, бързо го прибра. Анна го изгледа учудена.
- Като за начало... къпане - чак сега отговори на въпроса ú. - Щеше да се наложи да ме поизкъпеш...
- И ти се изплаши от това? - присмя му се тя, посочвайки с глава мястото, където прибра брашното.
- Не, но няма да е прилично да оставим гостите да си сервират и вечерят сами - каза съвсем тихичко.
- От кога пък взе да ти пука точно за това приличие? - драсна го тя с поглед и отиде до вградената фурна за да види ястието, което се печеше. Щеше да го ползва за гарнитура към печеното пиле. Отвори вратичката и го опита - трябваше му още малко време. Върна се, включи другата фурна и обмаза формата за кекса с мазнина. Посипа я с брашно и когато прецени, че кексовото тесто вече е добре разбито, изсипа половината във формата, а в останалото сложи 2-3 лъжици какао. Разбърка го добре до еднородно оцветяване и го изсипа на зиг-заг върху другото на тънка струйка. Пъхна формата да се пече и завъртя часовника на половин час.
- Готово - отдъхна си тя облекчено.
Не бяха минали и петнадесет минути от хрумването на идеята за кекса и Анна бе доволна, че успя да я реализира.
- Тогава да сядаме - подкани я Андрей.
- Как се яде това? - посрещна ги с въпрос Николай, сочейки пиленцата.
- Махаш очичките от черния пипер и действаш - засмя се Анна.
Николай изпълни процедурата и хапна половината от едното.
- Вкусно - похвали я той. - Изглежда обичаш да се занимаваш с такива неща? - прозвуча повече като въпрос.
- Обичам да експериментирам...
- Само с готвенето ли? - наведе се до ухото ú Андрей и само тя чу какво я попита.
Анна не се сдържа и го ритна лекичко с босия си крак под масата. Никой друг не забеляза какво направи, а тя дори не обърна очи към него за да види реакцията му.
Той само се поусмихна и нищо не каза.
- ... някога, - продължи да отговаря на Николай. - когато децата бяха малки, правех различни неща... особено сладкиши. Много обичах да готвя...
- Обичах? Това не беше ли в минало време? - включи се в разговора Юлия. - Сега не обичаш ли?
- Не толкова, колкото преди - неангажиращо рече Анна.
- И защо така? - Андрей я гледаше изпитателно из под вежди, но очите му се смееха. - Като те гледах одеве как приготвяш нещата, не останах с такова впечатление...
- Защото... - започна тя, подминавайки забележката му, но махна с ръка и замълча за няколко секунди. - ... Няма значение, дълга история... и не особено приятна... - не довърши, замисли се за причината, която я бе довела до това да не обича готвенето, така както преди.
Спомни си колко желание и творчество влагаше в готвенето в началото на брака си, особено, когато бе в майчинство, а то се проточи почти четири години, след раждането и на третото дете - разликата между сина ú и малката ú дъщеря бе едва две години. Само дето съпругът ú го приемаше като задължение. Това, че ú е отнело много време, че се е старала повече от необходимото - много важно... това си е неин проблем. Стана важно, чак когато спря да се старае толкова. Едва тогава взе да му прави впечатление, че вече не приготвя по два-три сладкиша в почивните дни, а някои специалитети почти забрави как ги правеше... И чак тогава, естествено, започна да признава умението ú да приготвя някои неща... и да говори с носталгия за тях, но беше вече късно...
Беше ú болно от това, че не уважаваше труда ú... Имаше случаи, когато цял ден се въртеше около печката и масата за да подготви някоя кулинарна изненада, а да сяда да обядва и вечеря сама с децата, защото той за пореден път бе предпочел картите в кварталното кафене... За капак, когато след поредния домашен маратон, в който влизаше не само готвенето, а и грижата за три хлапета, съпругът ú се върнеше след редовния си запой и ú заявеше, че няма повод да се оплаква от умора, ú идваше да му нахлупи тенджерите и тавите върху главата... Сега съжаляваше, че не бе събрала смелост да го направи...
- ... Предпочитам да говорим за по-приятни неща - Спомените изкривиха усмивката ú.
Приеха предложението ú - досетиха се, че наистина не ú се говори за това - и Юлия, каквато си беше приказлива, взе думата. Анна ги погледа мълчаливо известно време, а след това стана да извади ястието от фурната. Докато то се охлаждаше, тя приготви широките плоски чинии за сервиране и започна да разфасова пилето. Режеше парчетата месо и от време на време хвърляше по един поглед към седящите на масата. Андрей бе предложил да ú помогне, но тя категорично отказа. Не искаше да го вдига - беше се заговорил нещо с приятелите си и лицето му бе грейнало от веселие. Очите му се спираха за кратко на нея и тогава усмивката му я озаряваше. Нагледа печащия се кекс - бе бухнал и сякаш се готвеше да излезе от формата, но му трябваше още известно време, докато стане готов. Отвори шкафчето, където бе видяла, че Андрей прибира захарта и потърси пудрата-захар, която днес бяха купили с другите продукти - там беше. Приготви я за да ú е подръка, когато извади кекса. Печената гарнитура беше все още гореща, но нямаше как да я чака. Наряза я на продълговати парчета и сложи четири от тях в чиниите до вече поставените части от пилето. Пилешкото месо бе положила върху листа от зелена салата като го заля с малко от бирения сос, който се бе задържал в тях. Сряза един червен домат на кръгчета и постави по един резен върху гарнитурата, а отгоре ги украси с листенца магданоз. Изчака Юлия да погледне към нея и я повика с ръка.
- Готови сме - посочи ú Анна приготвените чинии, когато Юлия дойде. - Малко закъсняхме, но не става по-бързо. - Минаваше девет и половина и тя се чувстваше виновна за закъснението на вечерята. Андрей бе включил осветлението и светлината мека и приятна се разстилаше върху кухненската маса.
- Не се притеснявай... Обядвахме късно, а салатите и ордьоврите за сега ги задоволяват. - Беше се подпряла на плота с гръб към мъжете и поглеждайки през рамо към тях, тихо добави: - Знаеш ли? Отдавна не съм виждала Андрей в такова настроение... Такъв го помня в годините на уж щастливия му брак... След развода се затвори и не можеше да го накара човек да говори повече от пет минути... а и трябваше думите с ченгел да му ги дърпаш от устата... Сега - пак погледна към Андрей. - не можеш да вземеш думата от него... Имам чувството, изгледа тя сериозно Анна. - че е влюбен - толкова се промени през последните няколко дни...
Анна се почувства неудобно от прямотата на Юлия и реши да се пошегува.
- За това ли се държи като хлапак и при това... с не особено приличен език? - последните ú думи прозвучаха малко сконфузено.
- Значи нещата са много по-сериозни, отколкото предполагаш! - разсмя се Юлия.
- Хей, вие, какво се смеете там? - подвикна към тях Николай. - Да не заговорничите нещо?
- Не, не, - успокои го Юлия. - не заговорничим... Приказваме си нещо за... сладкишите... - премълча истината тя без да ú мигне окото.
Николай помърмори още малко, но Юлия въобще не се впечатли от реакцията му. Андрей отново заговори и двамата мъже спряха да им обръщат внимание, увлечени в разговор.
- Виждала съм го да се държи така само с една жена и то преди доста време - поклати невярващо глава Юлия, сякаш не можеше да допусне, че онова негово закачливо поведение се е завърнало.
- Как? Като гамен ли?
- Не се плашú! Не го прáви навсякъде и пред всички... Андрей има прекрасно възпитание, но - Юлия погледна малко особено към Анна, сякаш искаше да види каква ще бъде реакцията на следващите ú думи. Въпреки това, очите ú искряха със зелена светлина от закачлив, чисто женски смях. - обича да показва чувствата си и това е един от начините му... А от нас с Николай не бива да се притесняваш... - замълча за малко навела глава, като че търсеше някакъв отговор в пода и промълви невярващо. - Я виж ти... старият Андрей наистина се е завърнал и... май пак е загазил...
- Не говори глупости! Ние се познаваме само от четири дни...
- И какво от това?... Аз се влюбих в Николай от пръв поглед.
- И аз в бившия си съпруг, но виж до къде я докарах... - Анна разпери ръце по начин, изразяващ несъгласието ú с този начин на влюбване. - ... Пък и не вярвам вече в такива чувства - добави тя с по-твърд глас.
- В какво не вярваш? В любовта от пръв поглед или изобщо в любовта? - Юлия впери пронизващо зелени си очи в нея.
- Няма значение - съвсем тихо каза Анна. - вече е прекалено късно... хайде да сервираме вечерята - хвана тя две от чиниите. Не ú се говореше повече на тази тема и се опита да се измъкне.
- Чакай! - задържа я Юлия за ръката. - За какво е късно? - Беше разбрала много добре думите на Анна и не искаше да се предаде така лесно - не можеше да допусне разговорът да приключи така.
- За много неща, Юленце, за много неща... - въздъхна Анна, грабна двете чинии от плота и се запъти към масата. Лицето ú се изпъна от неовладяната болка, колкото и да не искаше да я показва.
Юлия я последва с останалите чинии. В очите ú имаше тревога, която не можа да скрие и Николай успя да я забележи. Погледна жена си и познавайки я много добре, усети, че нещо я бе притеснило, но така и не я попита - не задаваше излишни въпроси. Ако сметнеше за необходимо, тя щеше да му каже и без да проявява любопитство. След това погледът му се спря на Анна. Беше оставила чиниите пред Андрей и пред себе си и тъкмо сядаше. Изражението на лицето ú му се стори напрегнато и в опита ú да се овладее, изглеждаше като маска.
- Какво се случи? - разтревожен я попита Андрей, забелязал и той, че нещо не е наред. "Какво ли им става?" - запита се. Не можеше да предположи, че са се спречкали нещо, но знае ли човек?
- А, нищо - някак бързо отговори Анна. - Опарих се и Юлия се притесни за мен.
Дори не предполагаше колко точно се бе изразила. Беше се опарила - жестоко бяха я изгорили огорчението и разочарованието от това, че прекалено силно бе обичала, прекалено много бе вярвала и прекалено много я бяха предали. Толкова дълбоко бе изгарянето, че все още усещаше болката и не смееше да се докосне до каквито и да било предложени ú чувства - страхуваше се пак да не се изгори.
Погледна към Юлия - надяваше се да ú се притече на помощ в малката лъжа и не се излъга. Тя толкова красноречиво потвърди казаното от нея, че и Андрей, и Николай като че се хванаха.
- Къде се опари? - Андрей искрено се притесни.
- На тавата, къде - позасмя се Анна, отправила благодарна усмивка към Юлия.
- Не питам на какво, а къде? - уточни той.
- Аааа, малко на пръстите... - чудеше се пръстите на коя ръка да покаже, когато той протегна своята.
- Дай да видя!
- Няма ми нищо, даже няма следи - промърмори Анна, стискайки пръстите ту на едната, ту на другата си ръка. Почувства се виновна за лъжата, но не съжали - и дума не можеше да става да му каже за истинската причина, за настроението си и за разговора с Юлия. Подаде все пак едната си ръка - естествено тази откъм неговата страна.
Хвана ръката ú и се вгледа в пръстите. След това ги доближи до устните си и ги целуна без да се притеснява. Анна му се усмихна с благодарност за жеста, но погледът ú се стрелна към Юлия. Забеляза напрегнатия ú поглед и се почувства неловко. "Дали не си мисли, че си играя с Андрей!" - сепна се Анна, но часовникът на фурната, където се печеше кексът, я изтръгна от мислите ú.
Анна бързо измъкна ръката си и стана. Андрей също избута стола си назад и се изправи.
- Нека да ти помогна - предложи той.
- А, не, ти си седни! - скочи бързо Юлия. - Това е наша работа. Аз ще извадя кекса... току-виж и ти си се опарил - наблегна тя на последните си думи и Анна се досети, че правилно се бе ориентирала в подозренията ú.
- Добре го измисли - подхвърли към Анна, докато вадеше готовия кекс.
- Съжалявам, но не можех да му кажа истината. Ела, сложи формата тук - показа ú Анна мястото до мивката, така че да са с гръб към масата. - Извини ме за малката лъжа, в която те въвлякох...
- Наистина ли мислиш, че е късно за всичко? - Този въпрос живо вълнуваше Юлия - не можеше да повярва на това, не искаше да повярва. А и се страхуваше за Андрей - ами ако пак бъде наранен?
Анна я погледна бегло за момент, докато внимателно поставяше кексовата форма в тенджера със студена вода - така изпеченият кекс по-лесно щеше да се отдели от формата. Внимателно му помогна, като лекичко го отлепваше с малка дървена шпатулка от стените.
- Не мисля, че е късно за каквото и да било. По-скоро трудно мога да си позволя да отворя душата си за някого... в този смисъл казах, че е късно... - уточни тя, докато обръщаше кекса върху подноса. Взе приготвената пудра-захар и започна да го посипва с нея.
- Не мислиш ли, че не си права? Така можеш да пропуснеш нещо много хубаво в живота си, а... и да нараниш някой, който би могъл да те обикне... - Юлия определено си мислеше за Андрей и за евентуалното разочарование, което можеше да преживее отново.
Анна много добре разбра тревогата по остротата в гласа ú, но не вдигна очи от работата си, а само тихичко обясни:
- Той го знае, Юлия, не съм го подвеждала нито за момент, нито пък съм прикривала нещо... А и това не е свързано толкова с желанието ми да постъпя по един или друг начин, а по-скоро с чувството ми за самосъхранение. Знаеш, че то понякога може да бъде по-силно и от нас самите... Съжалявам искрено, ако наистина си права, че се е поувлякъл... но не съм се стремяла към това... Пък ми е и трудно да повярвам, че някой ще тръгне да се влюбва в мен на тези години... - усмихна се накрая скептично тя.
- Не помниш ли Пушкиновото "Любви всех возрасти покорны![4]" - Гласът на Юлия бе поомекнал. - И защо казваш, че съжаляваш, ако се е влюбил в теб? Не го ли харесваш?
- Ако не го харесвах, едва ли щях да съм тук - не съм си и помисляла за флиртове на морето, когато тръгнах от вкъщи... - замълча за момент, а след това се усмихна на зеленооката жена. - Напротив, харесвам го - мисля, че е прекалено привлекателен и забавен ... дотолкова, че да забравя колко съм била наранена и огорчена, и пак да се подам на силни чувства... А това ме плаши... - прозвуча като извинение, но Юлия много добре я разбра.
- И за това сама си слагаш спирачка, така ли?
- Много е болезнено, когато някой друг ти я сложи... - засмя се не особено весело Анна. - а и Андрей знае за това... Той го нарича издигане на стени и знае, че ще му се наложи да ги събаря, ако иска нещо повече от мен... - и за да успокои Юлия, допълни: - Честно казано, не мисля да му преча, ако реши да го направи, но... няма да ги събарям сама... Това все пак за мен е въпрос на оцеляване. Ако държи толкова на мен, ще се потруди, ако не - е, моите стени ще ме предпазят от нови разочарования... поне от мен самата...
- Хубаво е да си вярваш, но не мислиш ли, че не всички чувства могат да се контролират?...
- Напротив, мисля даже нещо повече - че могат да се дресират... Аз съм разумен човек и най-малкото, което мога да направя, е поне да ги направлявам и възпирам... Откакто се разведох, разбрах, че чувствата не бива да се бъркат с дребната или едрата шарка, както и с грипа, между впрочем - искаш, не искаш и те си те хващат... Дори и болестите зависят от собствената ни имунна система, да не говорим за такова нещо, което би трябвало да е подвластно на разума ни... Надявам се правилно да си ме разбрала.
- Андрей е прекрасен човек... - опита се да я убеди Юлия, но Анна я прекъсна.
- Мислиш, че не съм успяла да го забележа, защото времето, в което се познаваме е малко, но не си права...
- Ало, вие двете, няма ли най-сетне да свършвате с този кекс? - думите на Андрей ги накараха да осъзнаят, че от доста време вече си говорят. - Ние почти свършихме с вечерята, а вие още не сте започнали даже...
- Явно ви е харесала, - подметна доволна Юлия. - искате ли допълнително?
- Искаме най-сетне да седнете и да спрете да си шушукате - обади се и Николай шеговито.
- Добре де, не можем ли да си кажем пет приказки само ние двете? - Юлия се направи на сърдита.
- Да сте си ги казали днес! Имахте достатъчно време да се наговорите до обяд - заяде се съпругът ú, виждайки нетърпението на Андрей.
- Че ние си ги казахме, ама сега се сетихме за нови пет - помайтапи се Юлия. - Ей сега идваме, Анна реже кекса - обеща тя. - След като си забелязала, - върна се тя на темата, докато другата поставяше резените в чинийки. - защо се плашиш толкова?
- Не е съвсем просто да се обясни с две думи, а и не съм се зарекла, че този страх ще ме държи вечно... - Анна подаде две чинийки на приятелката си и добави малко заговорнически: - Пък и той не е мъж, когото лесно мога да подмина, особено, когато сам държи на това... - Юлия не разбра в първия момент думите ú и Анна поясни: - Успокой се, за сега много ми харесва... а другото - времето ще покаже... Хайде да сядаме, ставаме подозрителни.
- Това вече и на мен ми харесва - засмя се Юлия доволно, като нямаше предвид точно сядането.
- Ето ти домашен сладкиш - тупна тя пред съпруга си едната от чинийките с доволна и засмяна физиономия, а другата постави пред Андрей.
Не бяха свършили с вечерята и тя ги остави по-скоро пред чиниите с основното ястие, отколкото пред тях. Дали защото бяха вече доста огладнели или яденето им бе харесало, но и двамата си хапваха с подчертан апетит.
Анна хапна няколко залъка, но отново не ú се ядеше. Насили се и изяде парчето от печената гарнитура. От пилето си беше сложила малко бяло месо, но не го и вкуси, нищо че бе станало крехко и сочно. Докато се опитваше да се храни, набързо изпи две чаши вино и главата ú се позамая. Нищо чудно, днес не беше яла почти никаква сериозна храна.
- Е? - посъбрала кураж от виното, погледна въпросително към Андрей.
- Какво "е"?
- Ставам ли за готвачка? Нали това искаше да разбереш?
- Аз те наемам веднага... - Николай изпревари отговора на приятеля си.
- Ти ще почакаш! - бързо го прекъсна той.
- Защо? Идеята за готвенето беше моя... - Николай изигра възмущение от думите му.
- Защото не си търся работа... - включи се и Анна в закачката им.
- А какво?
Въпросът на Андрей не можа да я свари неподготвена. Очакваше го, беше се досетила още в момента в който изговаряше думите към Николай, че ще ú го зададе.
- Търсех си място за отдих и усамотение - погледна го Анна с присмех. - и познай какво ми се случи? - продължи тя отговора си, като въпросително вдигна вежди. - Имаш право на три опита. - Потупа го по ръката успокоително, като видя, че се прави на затруднен.
- Мога ли аз да отговоря? - Юлия се беше отърсила от тревогите и с удоволствие се присъедини към шегите между тях.
- Не му помагай! Той трябва да се справи сам - закани ú се с пръст Анна.
Очите ú блестяха от смях, а може би малко и от изпитото вино. Чувстваше се добре, беше ú приятна компанията на хората около нея, а Андрей все повече и повече ú харесваше - не беше излъгала Юлия. Привличаше я така, както само дълбоката вода може да привлича...
- Добре... нека да опитам - постара се да изглежда сериозен Андрей. - Като начало бих могъл да кажа, че не си избрала подходящо място за отдих...
Николай и Юлия бяха готови да скочат срещу думите му, но Анна ги спря с ръка и отрицателно поклати глава.
- Ъъъ, не позна... остават ти още два опита.
- Не си била достатъчно изкусна в опита си да се усамотиш? - направи се на разсеян и погледна към тавана, сякаш там можеше да намери отговор на въпроса си.
- Може би трябваше да си избера някоя пещера или манастир? - по устните на Анна разцъфна подигравателна усмивка. - Не, - пак поклати глава с несъгласие. - бях си се усамотила много добре, но ти... не позна и този път.
- Ами тогава ще кажа, че си попаднала на някой привлекателен и много чаровен мъж, който силно те е впечатлил и не си могла да му устоиш... и... си се отказала от усамотението...
- Я гледай ти колко бил скромен! - плесна с ръце Юлия.
- Нима вие двете не ме научихте, че скромността не е най-печелившата добродетел? - изгледа ги предизвикателно Андрей.
- Какъв добър ученик - пресили възхищението и похвалата си Анна. - Но дори и да съм се отказала от усамотението благодарение, както каза ти, на един привлекателен и много чаровен мъж, то защо трябва да се лишавам от удоволствието на отдиха?
- Значи, познах чак на третия път? - попита засмян той. Беше му приятно, че не отрече думите му, макар че лично той много добре знаеше какво бе очаквала да чуе. - Но кой ти е казал, че ще те лиша от отдих?
- Ами както е тръгнало... пък и онова с лихвите...
Само те двамата, обаче, разбраха за какво говори и Андрей се засмя на находчивия ú отговор. Юлия ги погледна подозрително, но си замълча.
- Не е честно! Ние не се оплаквахме на пикника - притече му се на помощ Николай.
- Ами, идеята за него си беше изцяло ваша... - контрира го Юлия.
- Както между впрочем и за тази вечер... - помогна ú в настъплението Анна.
- Да забелязваш, че те двете са се съюзили по-здраво? - Андрей се обърна към приятеля си.
Двамата мъже ги изгледаха продължително, но не можеше да се каже, че са недоволни от съюза между двете.
- И виж плода на този съюз! - Николай показа огърлицата и обеците от турмалини върху шията на Юлия. - Благодарение на него моята жена сега има още една слабост - камъните... - направи той почти отчайваща физиономия.
- Е, можеш да го преглътнеш - тя поне няма много опасни слабости, като изключим най-сериозната и най-непреодолимата... - Андрей замълча, придавайки си загадъчност, сякаш само той знаеше за тази ú слабост.
Само Анна, обаче, се хвана на думите му.
- И коя е тя?
- Не коя, а кой - поправи я той и след това посочвайки Николай, отговори: - Той.
- Да, ама не се оплаква от нея - бързо се измъкна Анна от уловката.
Николай придърпа съпругата си и я целуна.
- Права си, не се оплаквам и на фона на тази ú слабост, съм готов да преглътна всяка друга...
- Недей, любов моя. Тази ще бъде болезнена, ако трябва да я преглъщаш, пък и камъните си ги бива, нали? - погали тя тъмночервения турмалин на закопчалката и разговорът се насочи към тях.
Започнала, Юлия не пропусна нито една подробност около купуването на колието и малко, по малко разказа и това, което Анна ú бе говорила за кристалите. Настроението им бе превъзходно - пийваха по малко, хапваха и не спираха да говорят, особено Юлия - тази вечер определено бе решила да не дава за дълго думата на никого, а това идеално устройваше червенокосата ú приятелка. От кристалите Юлия заговори за рудниците, в които бе работила Анна, но тя махна с ръка и с извинителна усмивка отказа да разисква темата. Юлия се опитваше да предаде част от атмосферата на предиобедния разговор, когато изведнъж избухна в смях. В разказа ú до тук нямаше нищо смешно и всички я изгледаха учудено.
- Какво ти става? - стресна се Николай от смеха ú. - Преди малко ти нямаше нищо!
- Сетих се нещо... - обясни тя като се заливаше от смях и погледна Анна, но тя така и не се досети какво има в предвид.
Вдигна недоумяващо рамене и това още повече разсмя приятелката ú.
- Стига си се кикотила!... Няма ли да ни кажеш какво ти е толкова смешно? - побутна я мъжът ú, който вече бе започнал да се подсмива с нея - Юлия имаше невероятно заразителен смях.
- Ааааа, не мога... - задържа за миг дъха си тя. - или поне докато Анна не ми позволи да го споделя... - и я погледна в очакване.
Анна зяпна - не си спомняше да ú е казвала нещо чак толкова смешно. Андрей и Николай се спогледаха, а след това мълчаливо се обърнаха към нея, но тя само неразбиращо вдигна ръце.
- Да им кажа ли определението ти за държавата ни като институция? - запита я Юлия и отново се разсмя.
На Анна изведнъж ù просветна, но не можеше да допусне, че Юлия ще го изтърси, ей така, пред двамата мъже.
- Да не си посмяла! - погледна я тя сърдито и лека руменина плъзна по лицето ú. - Ти да не се напи? - втренчи се тя подозрително в засмяната Юлия.
- Чакай сега, ако не искаш, няма да го кажа - опита се да я успокои тя.
- Оооо, да ги нямаме такива! - направи се на обиден Андрей и Николай го подкрепи. - Ние не крием нищо от вас, защо вие трябва да имате тайни... още повече, че, както подозирам, няма да са много цензурни?... - Беше заподозрял от какво може да се е изчервила Анна.
- Може би точно поради това! - отговори тя, като се надяваше тази причина да е достатъчна за да не продължава да любопитства.
Само дето това още повече разпали желанието им да разберат какво бе казала и не спряха да настояват, докато Юлия не вдигна примирено ръце. Беше хвърлила малката бомбичка, беше разпалила въображението им и доволно се беше облегнала на стола, наслаждавайки се на гледката, за разлика от Анна, която се чувстваше неловко от ситуацията - не се притесняваше толкова от Андрей, колкото от съпруга на Юлия и не ú се искаше тя да го каже на всеослушание сега.
- Хайде да им кажем - погледът на Юлия беше умоляващ, но в същото време не успя да сдържи усмивката си. - Какво толкова страшно има?
- Аз отивам до едно място, - Анна стана от стола, разбрала, че няма да има отърване и предпочете да не присъства, когато Юлия им преразказва думите ú. - пък ти разказвай каквото искаш.
Щеше да се запъти към втория етаж, ако Андрей не ú показа малкия коридор от другата страна на фоайето. Анна не беше сърдита, само бе посмутена малко и реши да се измъкне, като даде шанс на другата да реши дали да им каже. В същото време разчиташе, че Юлия няма да събере смелост да бъде толкова цветиста в думите си, колкото беше тя преди обяд... поне не пред двамата едновременно. Не позна - още докато вървеше през фоайето чу как Юлия започна с вица, с който си бе послужила и тя, и се забърза. Не разбра защо толкова се смути, но реши, че ще се позабави - дано нямат нейното визуализиращо въображение, иначе лошо ú се пишеше. Особено пък с настроението на Андрей - в думите му цяла вечер се криеха сексуални намеци, използвайки и най-невинните ú изрази - какво ли щеше да последва след разказа на Юлия?
Намери тоалетната, като първо я беше подминала и в дъното на коридора се бе навряла в огромна баня. "Откакто съм влязла в този дом, все не попадам на правилната врата." - помисли си тя, надсмивайки се на себе си. Силният смях на останалите я блъсна в гърба - явно Юлия бе успяла да пресъздаде доста успешно разговора, който бяха водили в почивката след тичането по магазините.
Позабави се доста време, но не можеше цяла вечер да стои в тоалетната. Тогава ú хрумна да разгледа банята - така можеше да открадне още малко време и да не се появи на масата, докато смехът им попремине. Беше голямо помещение - по-голямо от това на банята към спалнята горе - но някой бе предпочел меките тонове на бледо-жълтото до бежово-кафявото, сякаш същият този някой се бе постарал да запази цветовия баланс от двете страни на фоайето по такъв начин, че да са почти в равновесие - като мерилките от двете страни на везната, само че в цветове.
Стоеше до отворената врата и чуваше смеха и коментарите на приятелите си, без да различава отделните думи.
Гледаше огромната кръгла вана - "А дали беше вана?" - и не можеше да проумее кому е необходима чак толкова голяма. Беше доста по-висока от обикновените и имаше направени стъпала за да се влезе в нея. Анна надникна в бледо лимонената ú вътрешност и се досети, че стои пред джакузи...
- Анна?...
Чу гласа на Андрей и надникна от банята. Видя го да идва през фоайето, но си замълча. Стигнал до вратата на тоалетната, почука и отново извика името ú, а тя излезе от помещението
- Да?
- Цяла нощ ли мислиш да стоиш тук? - едва сдържаше смеха си той. - Дъщеря ти е на мобилния... - каза, подавайки ú малкия клетъчен телефон, но забелязал как пребледня от късното обаждане, я успокои. - Нищо страшно не се е случило, иска да те попита нещо.
Грабна малкото апаратче - винаги го носеше със себе си, особено, когато децата ú не бяха около нея и единственото нещо, което беше грабнала, слизайки от спалнята, бе то. Беше го оставила в отдалечения край на кухненската линия върху плота на последния шкаф близо до прозореца, така че да го чуе от всякъде и го бе забравила там.
- ... много мило дете...
Анна го погледна с интерес. "От къде ли пък разбра?" - попита тя с очи, докато вдигаше телефона до ухото си.
- ... поговорихме си малко - отговори на мълчаливия ú въпрос Андрей. - Ако искаш, обади ú се от другия телефон - посочи той красивия апарат на специалната поставка в средата между два от фотьойлите във фоайето - не беше го забелязала преди.
Тя вече говореше с дъщеря си, когато той подхвърли:
- И гледай да не се загубиш пак в банята... чакаме те...
Анна потвърди с очи, че го е разбрала и продължи да слуша какво говори дъщеря ú. Приседна на единия фотьойл и след като предложи да ú звънне тя, набра собствения си домашен номер. Говореше тихо - не искаше да я чуят в трапезарията. След десетина-петнадесет минути приключи.
- Извинете ме, - продума тя, докато сядаше. - но у дома сме си малко странни - щом на някой му хрумне да прави нещо, не чака подходящ момент... Решила е да прави един от моите студени сладкиши и питаше за рецептата. Знае, че вечер лягам късно, а сутрин не обичам да ме будят рано и предпочела да звънне сега - естествено, не е очаквала че ще ме намери в нечия компания... - и сякаш за да се доизвини за късното обаждане на дъщеря си, допълни. - много обича да приготвя нещата, които им правех някога...
- Ще трябва да забравиш миналото време и да включиш на сегашно, защото и някои други вече ги харесват! - Погледът на Андрей я стопли повече от виното, което бе отпила.
- Ето, това имах в предвид, когато говорех за отдиха... - поклати толкова тъжно глава Анна, че всички се разсмяха.
- Значи знаеш и сръбски? - смени внезапно темата Андрей и Анна поруменя отново.
Мислеше, че бавенето в банята и телефонният разговор ще са достатъчни за да успеят, ако не да забравят, то поне да изчерпят темата, заради която се бе измъкнала, но беше сбъркала.
- Стига де - нацупи се тя, докато Юлия и Николай отново се разсмяха - разчитах на това, че си по-голям джентълмен! - опита се да го клъвне.
- Ни най-малко!... Нали знаеш вица за вдовицата с многото петли-джентълмени? - изгледа я с присмех той, когато забеляза неодобрителния ú поглед.
Знаеше го разбира се - доста стар и поизтъркан виц, но в случая му свърши работа. Чудеше се дали да се обиди от думите му или да ги приеме като малко груба шега. Дали пък в доброто си настроение, не беше пийнал малко повече?
- Само че аз не съм нито вдовица, нито кокошка в нечий кокошарник! - сряза го тя с поглед.
- Спокойно - Андрей я прегърна. - и аз не казах, че съм петел, а единствено, че не съм джентълмен в оня смисъл, особено когато до мен има хубава и привлекателна жена! - Последното изречение го прошепна в ухото ú.
"Държи се като разгонен котарак!" - помисли си тя, но пак усети оная тръпка на желание, която плъзваше по тялото ú щом той се допреше до нея... "Сигурно се дължи на дългите "пости"..." - мина като светкавица през ума ú - от много време си бе наложила почти монашески живот в това отношение, пък и не можеше да бъде с кого да е... Дали хормоните не ú погаждаха някакъв номер точно сега?... Само че защо не ú припарваше "под лъжичката" от някой друг, а точно от този мъж? Не ú се търсеше отговора сега - рано или късно щеше да го разбере и без да се рови толкова в този момент...
- Къде забегна? - Андрей не искаше тя да се отдалечава от него дори в мислите си, без да предполага колко близо, всъщност, бе до него в този момент.
- Никъде, замислих се... а съм и уморена... Днес цял ден се надбягвам с времето, а предполагам сам знаеш колко е уморително това.
Видя Юлия да се прозява срещу нея и не се сдържа, макар и да опита да прикрие прозявката си.
- Героините са уморени - изкоментира прозяването им Николай, но малко след това и той зяпна в шепата си.
- И не само те - прегърна го през врата Юлия. - аз мисля да си лягам. Ти какво ще кажеш?
- Ще кажа, че идеята ти е не е лоша, още повече, че утре имам работа рано сутринта, а ти можеш да си поспиш и до по-късно...
- Не. Ще дойда с теб, а след това ще отидем да потърсим шапката, която ми обеща днес. - Юлия не беше се отказала от идеята си, а Николай дори не се опита да ú противоречи - знаеше предварително, че няма да успее. - Към обяд имам една-две срещи из града и ти ще ме закараш, а след това ще дойдем тук за да ги вземем... - посочи с глава към Анна и Андрей.
- И къде ще вървим? - не се сдържа Андрей.
- Ще се върнем всички заедно в хотела... Ще ни погостувате някой и друг ден! Нали каза, че имаш възможност да почиваш през тази седмица? - Юлия го каза така, сякаш думите ú не подлежаха на коментар. - Ние двете ей сега ще разчистим масата...
- А, не! - спря я Андрей. - Вие двамата може да си лягате... Сега е наш ред да разчистваме, а... за утрешното пътуване ще се разберем като се върнете от срещите си.
Юлия промърмори малко, но видяла твърдия поглед на Андрей се примири и хванала Николай през кръста се отправиха към тяхната стая.
Анна и Андрей се заеха с почистването. Нямаше кой знае какво толкова да правят. Повечето от чиниите бяха почти празни - добре си бяха похапнали. Само в чинията на Анна стоеше недокоснато парчето пилешко месо. Тя внимателно го премести в съда с другите късове и изведнъж усети глад.
- Гладна съм.
- Какво? - Андрей беше учуден - не беше чул ясно какво каза.
- Огладнях - поясни тя, смеейки се. - цял ден нямах грам апетит, а сега изведнъж почувствах вълчи глад.
Каза го и продължи да пренася чиниите от масата, докато Андрей вадеше измитите съдове от миялната машина и подготвяше място за следващите.
- Имам една идея - рече той, когато свърши с подреждането из шкафовете. - Подай ми пилето.
Анна избута глинения гювеч към него и се захвана да зарежда машината за миене на съдовете. Подреди първо чашите навътре, след това чиниите и приборите, а на дъното постави по-големите съдове и го помоли да ú покаже препаратите. Продължи с разтребването като се захвана с прибирането на останалата храна. Прехвърли изпечената гарнитура от тавата в дълбокия съд, който и подаде Андрей, зави я с фолио да не съхне и я прибра в хладилника. Посегна към глинения съд с останалото пилешко месо и чак когато забеляза, че в него има само кости, обърна внимание на това, което правеше Андрей. Беше извадил едно продълговато плато и почти обезкостил останалото пилешко месо, като го късаше на хапки и ги слагаше в него. По края бе подредил останалите яйчени пиленца и тънки резенчета кашкавал и сирене.
- Това пък за какво ти е?
- За пикник в спалнята - обясни той и тръгна към мивката. - Нали си гладна? - Изми мазните си от месото ръце и посегна към извадените в кошницата на плота плодове. Подбра няколко и ги сложи в малко, но дълбоко панерче.
Анна беше привършила с останалите неща и закисна тавата и кексовата форма в мивката.
- Защо взимаш толкова много храна?
- Защото и аз огладнях.
Анна го погледна подозрително дали не се майтапи с нея, но той се държеше напълно сериозно.
- Ами да хапнем тук и да вървим да спим - предложи тя, но той не се съгласи.
- Аааа, тук вече не е романтично - подсмихна се той, а след това отвори бутилка вино. Сложи всичко на широкия поднос, който бе приготвил предварително и като добави две високи чаши за виното, я подкани да тръгнат към спалнята.
- А прибори?
- Нали имаш пръсти? По-добре вземи салфетки.
Анна вдигна примирено рамене и извади салфетките от чекмеджето.
Горе на площадката, Андрей я изчака да отвори вратата и да включи осветлението в спалнята. Огромната стая потъна в светлина. Анна приседна на широкото легло и малко притеснено се вгледа в Андрей, който постави подноса на красивата тоалетка.
Отново се почувства на гости. Почти цяла вечер долу се бе чувствала в свои води, макар и на чуждо място, но тук, в неговата спалня сърцето ú отново се сви. Седеше като препарирана и само очите ú следяха движенията на Андрей. Видя го да включва дискретните нощни лампи около леглото и тези на тоалетката, да гаси силното осветление, да вади някакви възглавници от дрешника, но мислите ú се зареяха към вчерашния следобед. Ако не беше се изплашила тогава, сигурно сега щеше да ú бъде по-лесно, но тя така и не събра нужната ú смелост...
... Тогава, в хотела магията наистина си бе отишла... Бяха стигнали до площадката на нейния етаж и тя не продължи нагоре. Задържа се за парапета и като го погледна извинително, обясни, че не може да се качи с него в стаята му... поне не в този момент... Чувстваше някаква празнота в себе си след срещата с бившата му приятелка... След развода се бе зарекла да не застава между никого и като че ли бе изневерила на това правило, а не обичаше да пренебрегва принципите си...
...Андрей, може би беше разочарован, но не го показа - само се усмихна и леко я погали по лицето, но бе успяла да забележи за миг бурните облаци, които се бяха скупчили в очите му... Уговориха се да се видят час по-късно и след тази среща той отпътува за Бургас... Вечерта преди да заспи, дълго размисля за изминалите почти три дни с него, но не съжали за последното си отстъпление...
Сега, обаче, съжаляваше...
Пред погледа ú се появиха очите му - бездънно сини, толкова топли, колкото синьото море отвън никога нямаше да може да бъде. Нямаше бури този път в тях, само ласкава и нежна синева, сякаш някой бе отворил пролука към небето на рая. "Ако вярваш на описанията за него!" - хихикащото гласче пак се обади от нея. "Може ли да ми се случи нещо важно и ти да не се появиш?" - скастри го Анна и то се сви на точица някъде дълбоко в подсъзнанието ú, но продължаваше да дебне мислите ú - нямаше да се отърве така лесно от него... Синевата я наближи и слънчевите бръчици изгряха около нея като лъчи, надничащи през облак. Заля я някаква особена топла вълна, сякаш слънцето беше изгряло за миг и бе запратило към нея част от жарта си...
- Защо си толкова напрегната? - дочу тя гласа на Андрей и откъсвайки се от мислите си, забеляза, че бе застанал пред нея, а лицето му бе съвсем близо до нейното. Синевата, която бе видяла, бяха очите му - само на няколко сантиметра от нейните. Гледаше я внимателно и изчакваше отговора ú търпеливо.
- Ти не си ли напрегнат? - избегна тя прекия отговор.
- От какво?... А и трябва ли? - усмивката му стана галеща. - Ела, нали беше гладна - хвана я той за ръката и я накара да стане от леглото.
Едва сега забеляза, че в средата на стаята бе сложил подноса с храната и виното, а около него бе събрал на две купчинки няколко възглавници.
- Сега ще се правим на древни римляни... - пошегува се той.
- Те, обаче, не са се хранили на пода...
- Защото са нямали такъв дебел и мек мокет - обясни ú Андрей, сякаш вярваше, че това е истинската причина ония древните да не се хранят там.
Наистина, мокетът беше много мек и Анна с удоволствие се отпусна на него. Подпря се на възглавниците и тъкмо посегна към пилешките късчета, когато Андрей и поднесе хапка със собствената си ръка. Бе налял вино в чашите и подавайки ú нейната, я изчака да преглътне.
- Искам да пия за една жена, която ми подари една невероятна вечер, всъщност, не една, а цели три - поправи се бързо той и вдигнал чаша, чукна нейната. Отпи от виното, доближи устните си до нейните и леко я целуна. - Това е към наздравицата... Хайде хапни, чувствам се виновен, че цял ден си на почти гладна диета...
- Защо? Ядене имаше в излишък - посочи тя чинията пред себе си. - Просто моите си ме бяха прихванали... - позасмя се тя и внимателно започна да се храни, като отпиваше едри глътки вино - и през ум не ú мина, че може да я хване бързо, изтощена от умората и всичките емоции през този ден, а предстоеше и нощта, която я плашеше с неизвестността си...
Андрей я наблюдаваше усмихнат и от време на време избираше по някое късче месо, вече желирано от бирения сос и ú го подаваше в устата. Посягаше рядко към чашата с виното и се наслаждаваше на апетита, с който Анна се храни.
- Искаш ли да пусна малко музика? - запита и още не дочакал отговора ú, стана и отиде до бялата секция, закрила цялата стена зад огромната спалня, където бе забелязала малка компактна уредба. Лека и приятна музика се разля из стаята - беше тиха и служеше за фон на разговора им.
- Ще ми кажеш ли какво точно се случи малко преди да сервирате вечерята с Юлия? - изведнъж запита той.
- Кога? - направи се на разсеяна Анна. Беше се нахранила и бе отпуснала умореното си тяло върху меките възглавници. Зададе въпроса си и отпивайки от чашата с виното, впери невинен поглед в Андрей, правейки се на неразбираща за какво става въпрос.
- Когато ми каза, че си се изгорила.
- Ами... изгорих се... - наведе поглед и отново посегна към виното.
- Такава беше вашата версия. Само че на мен ми се стори, че има и още нещо.
- Нищо... говорихме си... защо трябва да се е случило и друго?
- Защото познавам Юлия, а за тези четири дни успях да разбера, че и теб не те бива много в лъжите... Така че по-добре ми кажи. Сдърпахте ли се нещо?
- Не. - Отрече категорично Анна. - Как можа да ти хрумне подобно нещо... - засмя се на предположението му тя. - Пък и за какво може да се сдърпаме с нея?
- Зная ли. Вие жените сте непредсказуеми в някои отношения, особено в тези между вас самите...
- Е, можеш да бъдеш спокоен, не сме имали пререкания помежду си, само малко недоразумение - изтърва тя последните думи без да иска. Виното я беше замаяло отново и не прецени къде да спре, а и никога не беше обичала да лъже или да премълчава каквото и да било.
- Значи все пак се е случило нещо? - погледът на Андрей бе станал леко тревожен.
- Нищо сериозно, - реши да бъде откровена Анна. - Юлия просто се притесняваше за теб.
- Защо? - изгледа я учудено той.
- Защото според нея малко си се поувлякъл, а аз не съм особено въодушевена от това - изстреля го без добре да си даде сметка какво казва. Ако не беше изпитото вино, сигурно щеше да го премълчи, но вече беше изтървала думите и нямаше връщане назад.
Андрей я изгледа продължително и дали обмисляше чутото или нещо друго, тя така и не можа да разбере.
- И защо не си въодушевена? - Беше решил да разбере повече и то от нея самата, отколкото да разчита на догадки.
- Защото всичко се разви много бързо... Защото не вярвам вече в такива чувства... Защото мисля че не сме от една черга... - Беше решила да бъде максимално откровена, пък да става каквото ще. - Защото се чувствам малко старичка за подобни преживявания... а ти си прекалено привлекателен и интересен мъж за да мога да разчитам на по-продължително и по-сериозно внимание...
- Още нещо, което да смяташ, че пропусна? - гледаше я почти свирепо, но бе забелязала, че гневът му лумна, чак когато спомена последните два довода.
- Сигурно ще се досетя и за още нещо, но за сега и това стига...
- А да ти е хрумвало да не си настроена толкова скептично и мнително към чувствата на другите? - владееше се прекрасно, но гневът му все още си беше там - не в гласа, но очите му мятаха мълнии. От райската синева не бе останала и следа - мощни талази от несъгласие бяха готови да я потопят в гнева му.
- Цял живот това съм правила. - Вдигна отново чашата Анна, усещайки че виното вече я хващаше, но ú бе все едно - трябваше да държи нещо в ръцете си, иначе щеше да се разжестикулира, а това почти винаги я караше да повишава тон. Точно това, обаче, не беше необходимо сега. - Някога не бях скептична към чуждите чувства и получих много добър и, за жалост, изключително болезнен урок... Както виждаш, крайно време беше да се сетя и за това отношение - скептичното...
- Но защо се опитваш да мислиш вместо мен?
- И кога съм го правила? - погледна го учудена тя.
- Само преди малко, когато каза, че си старичка за такива преживявания и че не можеш да разчиташ на продължително и сериозно внимание от моя страна...
- Това си бяха мои мисли, а не израз на това, което мислиш ти... пък и не виждам какво толкова страшно има в тях...
- Има. Ти не изслушваш никакви доводи, ти произнасяш присъди... Това може да стане, това не може... не искаш да чуеш никой друг освен себе си и собствените си разсъждения...
- Собствената си болка, Андрей, нея слушам най-много, а тя просто се е сраснала с чувството ми за самосъхранение... - горчилката в думите ú го стъписа. - Да не мислиш, че искам да е така?!... - Погледна го, но погледът ú бе такъв, че сърцето му задумка. Очите ú изглеждаха бездънни от нахлулите в нея чувства. Беше разпуснала косите си и целият израз на лицето ú сякаш го приканваше да зарови ръце в тях - едва се овладя. - Искаш ли да бъда докрай откровена?... - Той мълчаливо потвърди с глава. - Ти си изключително привлекателен и не ми е много лесно да те отблъсквам, а вече не съм сигурна дали имам и такова желание... - Плъзна се по мокета към него и го погали по лицето, като не сваляше поглед от очите му. Усети го как си пое дълбоко въздух, но и тя самата имаше нужда от това. Прокара длан в косите му и леко се приближи до устните му. Знаеше, че само така може да му покаже колко иска да е с него. - И не ми е все едно какво изпитваш към мен... само се страхувам и за двама ни... - Целуна го леко и спря ръката си на рамото му. - Опитвам се да бъда предпазлива и не само да не нараня отново себе си, а и теб, без да искам... Разбираш ли ме? - прошепна почти до устните му тя.
През цялото време докато говореше и го даряваше с кратки ласки, Андрей лежеше като замръзнал. Само по напрегнатото изражение на лицето му можеше да разбере колко силно се вълнува. Лека, полека облаците на гнева се отдръпнаха, но това, което видя в тях не можеше да нарече спокойствие - огънят, който бе запалила, рискуваше да я изпепели.
- Разбирам те... - отговори машинално, но едва ли разбираше какво го пита.
Сграбчи лицето ú и жадно впи устни в нейните. Не му трябваха повече отговори - беше ги получил от ръцете и устните ú. В устрема си да я придърпа към себе си, разпиля възглавниците и почти легна на мокета като я привлече върху тялото си. В ласките им нямаше предишната нежност - бяха по-скоро жадни и нетърпеливи, сякаш бързаха да пият от това, което толкова време всеки сам криеше в себе си...
Ръцете му се плъзгаха по тялото ú и горещите му длани подпалиха всеки сантиметър от кожата ú. Желанието бе нахлуло с такава сила в нея, че дори не разбра как успя да свали ризата от него без да престава да чувства устните и ръцете му. Зарови глава в гърдите му и няколкото кратки целувки по тях го накараха да простене.
- Не искаш ли да се преместим на спалнята?
Чу думите му някъде от далеч и усети, че я изправя на крака. В следващия момент почувства тежестта на тялото му върху нейното и хлъзгавата прохлада на чаршафите.
Галеше я с толкова нежност, че ласките му я накараха да застене, така както той преди малко стенеше под целувките ú. Ръката му се плъзна по меката и гладка вътрешност на бедрата ú и в тялото ú лумна огън, който замъгли съзнанието ú. Тя рязко и на пресекулки си пое въздух и тръпките на непреодолимото желание я накараха да го привлече още по-плътно към себе си. Целувките му се посипаха като конфети в празнична нощ по устните, лицето и шията ú и тя усети как цялата ú кожа настръхва. От всички тревоги и опасения не остана и помен. Отпусна се под ласките на ръцете му и сладката омая на страстта изви тялото ú в силен порив към неговото, зовящо и тръпнещо.
Не си спомняше добре кога бе свалил робата от тялото ú, нито пък неговите дрехи, но почувства горещата му плът да изгаря нейната. Усещаше целувките, които продължаваха да се плъзгат като малки пламъчета тук и там по кожата ú и почти неустоимо ú се прииска да му причини същото.
Устните му се спряха за няколко продължителни мига върху нейните и тя почувства, че не е достига въздух. В стомаха ú онзи огън, който бе пламнал от малката и почти невидима искрица, започна да набъбва и да се разраства като снежна топка, търкаляна по заснежен склон и имаше опасност да я погълне цялата.
В началото се любеха бурно и страстно, като че ли бе за пръв и последен път, но постепенно телата им се поуспокоиха и се задвижиха в такъв синхрон, сякаш от много време бяха любовници и бяха свикнали добре с ритъма на движенията си.
Анна галеше раменете му, заравяше пръсти в косата му и придръпвайки го силно към себе си ту забиваше леко зъби в кожата му, ту търсеше устните му - жадни и корави, а след това тихо и гърлено простенваше под целувките му. Не беше изпитвала толкова силно желание да се отдаде някому и да получи същото от него, без каквото и да било колебание.
Косата ú се бе разстлала като ореол по чаршафа и сякаш страстта им бе запалила огън около главата ú.
Виното ли изтри задръжките от съзнанието ú или дълго сдържаната жажда за любов я бе сграбчила, но тя извиваше тялото си срещу неговото и му се отдаде с такава страст и желание, че можеше да подпали и камък.
Андрей беше достатъчно опитен за да владее тялото и емоциите си и да достави удоволствие както на себе си, така и на жената с него, но бурното отдаване на Анна го зашемети и силен спазъм разтърси тялото му... и двамата изцяло се отдадоха на конвулсиите от разтърсващия ги екстаз.
Андрей се отпусна върху нея почти бездихан и замаян и Анна имаше чувството, че някъде дълбоко в мъглата, където попадна, чуваше бесните удари на сърцето му.
Колко време лежаха така и двамата, нямаха представа...
Анна изплува от унеса и погали влажното чело на мъжа до себе си, който леко се бе преместил от тялото ú. Очите му бяха затворени и като че ли бе потънал в сън, но в момента на докосването ú, лека, уморена усмивка плъзна по устните му. След това я погледна, придърпа тънкия хлъзгав чаршаф върху двамата и отново я гушна в прегръдката си, като я целуна дълго, нежно и продължително по слепоочието, сякаш устните му бяха залепнали там. Очите му отново се затвориха.
Мислейки, че е заспал, Анна се опита да стане, но Андрей я задържа, като стегна прегръдката си.
- Трябва да ползвам банята - прошепна тя и направи опит да се издърпа от ръцете му, които я бяха стегнали като в клещи.
- Ще отидем заедно... искам още малко да полежим...
- Колкото по-късно - толкова по-опасно - намекна тя за притесненията си.
- Мислиш ли, че може да се случи... - не искаше да каже направо това, от което тя се опасяваше и допълни: - нещо непредвидено?
- Никога не е късно човек да стане за резил - позасмя се тя. Не беше в първа младост, но... знае ли човек? - С природата шега не бива - продължи да се мотивира тя. - Пък и аз все още съм жена, макар и не в съвсем фертилна възраст...
- Това, че си жена, го забелязах - разсмя се той. - и то по доста разтърсващ начин, но... това последното не го разбрах много добре - повдигайки се от леглото, допълни той.
Подаде ú ръка за да се изправи и тя се възползва от нея. Тялото ú все още бе омекнало от силната чувствена наслада, която бе изживяла и краката ú не я слушаха съвсем. Движенията ú бяха меки и гъвкави и имаше чувството, че се е превърнала в гумена играчка. Ако съдеше по реакциите на Андрей и неговото състояние не се различаваше много от нейното.
- Та какво беше това с ф-то? - попита той, докато пълнеше с топла вода седефената раковина на ваната.
- Значи нещо като възможност за възпроизводство... сиреч детеродна способност... - отвърна Анна, събирайки косата си с тъмночервена ластична панделка, така че да не я намокри, когато влезе във ваната.
- Аха... - поклати той разбиращо глава и забелязал действията ú, запита. - Защо я прибираш?
- Защото ще трябва да се суши до утре вечер... - обясни тя.
- И какво казваше за детеродната възраст? - погледна я той иронично.
- Не ме гледай така! - смъмри го тя, виждайки предизвикателното му доволство. - Казвах, че никога не е късно човек да стане за резил... - повтори пак думите си от преди малко.
- Защо?... - гласът му прозвуча преднамерено сериозен. - Какъв резил може да има в раждането на едно дете?
- На тази възраст... и при големи деца... си е чист резил - промърмори тя, но думите ú звучаха съвсем убедително.
- И защо мислиш така?
- Защото е така. - Беше категорична. - При голяма дъщеря, на която ú е време да ражда и при малка, която, когато намекна за нещо такова, ме пита дали съм чувала за предпазни мерки и ми подава съответната литература да се просвещавам, мисля, че ще е даже повече от резил...
Андрей я изгледа невярващо, а след това избухна в неудържим смях.
- И ти се съобразяваш с всичко това?
- Ще ми се да си на моето място, за да видя дали ще ти е чак толкова смешно... - погледна го сърдито Анна и влезе във ваната. Отпусна се в топлата вода и блажено затвори очи - усети тялото си отново олекнало и приятно затоплено.
Андрей влезе след нея, придърпа я така, че главата ú да легне върху гърдите му и леко започна да разтрива раменете ú. Душ-гелът, с който бе намазал ръцете си бе с невероятно приятен аромат и Анна тихичко замърка от удоволствие.
- Ще заспя така - промълви тя, като масажираше краката му, плъзгайки дланите си все по-нагоре, а след това внезапно се обърна и подпряна на една страна върху едното му коляно, продължи с ласките си по гърдите му.
- Ще береш ядове - гласът му бе издрезгавял, но заплахата изобщо не ú направи впечатление.
Видя го как затвори очи и се отпусна под милващите ú ръце, опитвайки се да овладее напрежението, което отново стегна мускулите му. Плавно и леко движеше ръцете си по раменете и ръцете му, а след това ги плъзна по гръдния кош, по който мускулите му рязко се очертаваха, но не се задоволи само с това. Беше решила да му върне за всички ласки, с които я бе отрупал, когато се любеха и продължи да го гали. Чу го дълбоко да си поема дъх и отворил очи, да я гледа напрегнато, но продължи да лежи неподвижно, отдавайки се изцяло на милувките ú. Плъзгаше ръцете си по тялото му с почти кръгови движения, като всеки път ги смъкваше с няколко милиметра по-надолу. Усети стегнатия му корем под дланите си, видя краткия порив в очите му, подмина опасната зона и продължи разходката на ръката си по бедрото му, а след това бавно минавайки по същия път я върна на гърдите, там, където сърцето му отново се бе разблъскало като лудо. Гребна няколко шепи вода и изплакна пяната от тялото му.
- Готов си, можеш да излизаш... - на лицето ú се бе настанила преднамерено невинна усмивка.
- Пропусна нещо... - Придърпа я той върху гърдите си, като гласът му си остана все така дрезгав. Хвана лицето ú с мокрите си длани и доближил устни до нейните, отново я целуна с предишната жажда.
- Не се лакоми... има време за всичко... - прошепна тя.
- Обеща ми да си получа тази нощ лихвите... и то капитализирани... - едва успя да довърши той, задъхвайки се от внезапно стрелналата ú се надолу ръка.
- Добрееее - провлачи тя думата, - изпроси си го... - в усмивката ú имаше обещание за нещо повече от дължимите лихви.
Дръпна сифона за да изтече част от водата, като остави само толкова, колкото да покрие краката му и пусна топла вода през слушалката на душа. Изплакна бавно тялото му и докато го обливаше с нея, продължи да го гали. От пяната и сапуна не остана и следа. Беше се поизправил, облегнат на стената на ваната и внимателно я наблюдаваше какво прави. Анна спря душа, дръпна рязко широкия ластик от главата си и косата ú се разсипа първо по голия гръб, а след това по раменете ú. Щеше да се намокри, но това вече нямаше значение - предизвикателството си заслужаваше. Наведе се към него и започна да покрива с леки целувки местата, където преди това ръцете ú се бяха плъзгали. На някои места косата ú се движеше заедно с нея, на други я изпреварваше и тя я остави да свърши това, което все още не можеше да си позволи с ръце и устни.
Ласките ú бяха меки и нежни, сякаш милваше дете, но постепенно натискът на устните и ръцете ú се засили. Прокара пръсти по всеки един от очертаващите се мускули по тялото му, като внимателно пусна в действие и ноктите си, без да му причинява болка. След тях устните ú, като че ли се опитваха да успокоят местата, по които бяха минали, а там където бяха пропуснали, зъбите ú оставяха бледи кръгли следи. Отпиваше от бистрите като сълза капки вода по тялото му, посрещна с разтворени устни тънките струйки, потекли от ямичките на раменете му и продължи да дава и да пие наслада от мократа кожа на корема му.
Усети ръцете му в косите си и гърлените стонове, които извираха сякаш от гърдите му, я накараха да потрепери. Андрей вече не стоеше спокойно, а прокарвайки длани по главата и раменете ú, поднасяше тялото си към нея за още. Беше затворил очи и зъбите му се впиваха в почервенелите до кръв устни. Знаеше, че му доставя удоволствие, но нейното не бе по-малко от това. Внезапно събрала смелост прокара бързо език и изпи водата от малката вдлъбнатинка на корема му. Тихите стонове прераснаха в ръмжене, а ръцете му стегнаха хватката около раменете ú.
Издърпа я рязко към себе си и впил устни в нейните за неистова целувка, я постави върху себе си - беше готов да я обладае отново...
- Стигат ли ти тези лихви за сега? - попита го тя, отпуснала глава на рамото му, няколко дълги мига след като облекчението ги бе заляло отново.
Този път бяха се любили бавно, чувствено и целенасочено. Нямаше я припряната напрегнатост, жаждата за бързо засищане, нетърпеливите движения на ръцете и телата. Този път всичко беше така, сякаш се опознаваха, изучаваха телата си и изненадите от удоволствие, които можеха да си поднесат и всеки от тях внимателно следеше кое ще достави по-голяма чувствена наслада на другия.
И ако в началото настървението им можеше да се оприличи с това на силно ожаднял човек нахвърлил се върху вода, то сега любовта им приличаше на отпиването от силно и ароматно вино, което се пие не за задоволяване на жаждата, а за наслада. Вино, което затопля езика, меко ляга на небцето, тича като лудо из вените и разпалва огън в тялото.
- И имаш сили да говориш! - Андрей завъртя глава към нея и отвори само едното си око.
- А ти само за това ли имаш сили? - усмихна се тя, но не успя дори да се повдигне... и нейните бяха се попривършили. Само се плъзна по него и като се обърна по гръб, така си и остана - с подпряна глава и полепнала мокра коса по гърдите му .
- Кой говореше за сили? - иронично подметна Андрей, но и на него не му се мърдаше.
- Излизай... гъбясахме! - засмя се тихичко Анна.
Усети ръцете му на гърба си, които я придържаха изправена докато той ставаше от ваната, а след това внимателно я отпусна да полежи още малко. Грабна една от големите хавлии, уви я около кръста си и след като пусна топла вода, отново целуна Анна, тръгна да излиза от банята. На вратата се обърна и като ú отправи широка усмивка, закачливо рече:
- Да не заспиш!
- Имай грижата да ме събудиш, ако не искаш да се удавя...
- Не бих го допуснал за нищо на света - обади се вече от стаята Андрей.
Анна изчака, лежейки още минута-две, силите ú да се повъзвърнат, изми се с топла вода от душа и като се уви в другата голяма пухкава хавлия, започна да бърше настървено косата си с по-малката. Знаеше, че колкото ú да я трие, тя ще си остане мокра, но гледаше поне да не тече вода от нея. Накрая нави кърпата на чалма около главата си и излезе.
Андрей беше събрал всичко от пода - бе вдигнал подноса и го бе поставил отново върху тоалетката. Възглавниците бяха намятани върху широката спалня.
- Какво мислиш да правиш с тях, та си ги оставил там? - учудено попита Анна.
- Нищо, сега ще ги напъхам в дрешника, исках да не ми се пречкат в краката - грабна някои от тях и ги прибра, другите остави на спалнята. - Така ли ще спиш? - посочи той хавлията на главата ú.
- Няма как, иначе ще намокря всичко - лягайки отговори тя и издърпа само късия бретон от кърпата.
- Искаш ли сешоар?
- Не, не искам. Ще спя така, макар че утре ще съм рошава за трима... - промърмори, отпускайки умореното си тяло. По някои от мускулчетата на краката ú все още потрепваха кратки спазми, сякаш следваха свой собствен напрегнат ритъм.
Последното, което видя бе как Андрей завъртя щорите и дръпна плътните пердета на прозорците...Унасяше се в сън, когато го усети да ляга до нея и да я взима в прегръдката си. Тялото му беше хладно, но тя се притисна до него, искайки да му предаде част от топлината си. Чу да ú казва някакви думи, но не схвана смисъла им - беше се отдала вече на съня.
[1] Божия благодат - библейското значение на името Анна, Лк.2:36, Славянски библейски конкондарс и енциклопедия
[2] Силен мъж - библейското значение на името Андрей, Мт.4:18, Славянски библейски конкондарс и енциклопедия
[3] Явнеил - "Бог е Създател и Строител" , И.Н.15:1, Славянски библейски конкондарс и енциклопедия
[4] Любви всех возрасти покорны (рус.) - На любовта всички възрасти се покоряват
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Todos los derechos reservados