По дяволите тези сънища 

Ани обикновено не сънуваше. Тя и не искаше. Сънищата са само натоварващи и после цял ден си мислиш защо, по дяволите, си сънувал такива неща и какво ли значение имат. А имаш ли и проблеми на главата, това усложнява още повече деня ти. Тази вечер обаче беше сънувала. Сънува как излиза в градинката си, която в съня й беше малко балконче, а не просторната и зелена градина, която наистина имаше, и решава да си полее розите. Розите й бяха подредено засети по краищата на балкончето и бяха оградени отпред с малко прагче. Тъкмо започна да полива и чу писък. Изпълнен с болка, като че ли детски (или може би женски)  писък. Беше стъпала с босите си крака върху нещо и направо подскочи. На земята видя змия. Змията беше с откъснат край на опашката, беше се опънала с устата нагоре и плачеше. Видя човешки език, човешка уста. Наведе се и видя как розовата, влажна уста на змия се отваряше и затваряше в агония и искаше да пищи още повече от болка. После замря... Точно до нея намери друга, по-малка змия. Всъщност част от нея само, явно голямата я беше изяла преди това. Дали от това беше умряла, зачуди се Ани. Или тя я беше убила като стъпи отгоре й... Стана й лошо. Почувства се зле заради змията. Премести се на другия балкон да полива. Огледа първо земята и видя друга змия. Наведе се и видя, че е пластмасова играчка. „На племенницата е“, помисли си Ани. Змията беше разрязна на две надлъжно и главата й беше отделена. Хвана с погнуса дългото тяло и го хвърли през балкона. Взе едната част от главата, огледа я и, без да знае защо, я сложи в устата си. Искаше да усети вкуса на пластмасата, за да е сигурна, че е пластмаса. Тя обаче започна да се топи в устата й. Топеше се и залепвеше. Ани се паникьоса. Опитваше да изплюе парченцата и все не успяваше. Накрая тази гадост стигна и до гърлото й. Не можеше да преглътне, не можеше да изплюе, започна да се задушава. Паниката съвсем я облада. Тогава се събуди.

Съжаляваше много, че е сънувала. Знаеше, че сега целият й ден ще е скапан, защото ще си мисли за тези змии и какво е значението им в реалния живот. Погледна часовника, беше 5 сутринта. Нямаше да опитва да заспи отново. Стана, изкъпа се, направи си кафе и излезе да потича. Музиката в ушите й се смесваше с мислите в главата. Все пак се почувства по-добре. Прибра се, изкъпа се отново, закуси и излезе. Като всеки друг ден, задръстването беше ужасно. Много й се искаше да стигне бързо до бюрото си и да започне да работи, да се потопи в работата, която ще я откъсне от мислите за змиите. Скоро беше пострадала емоционално. Предателството беше огромно и продължаваше да я трови. Дали змиите не бяха предателите... Трябваше да спре да мисли. По радиото нямаше хубава музика, само глупави блокове. Навън започна да вали. „Страхотно“, помисли си Ани, „сега до обяд няма да мога да стигна до работа“. Дъждът беше силен, едва успяваше да види колата пред себе си. Трафикът съвсем замря. По улиците потекоха реки, които каналите не успяваха да погълнат. Трясна мълния, чу се нещо и изведнъж видя нещо дълго и черно да лети към колата й. Още една змия? И всичко спря... вече не беше в колата си. Не беше на пътя. Не стоеше, не лежеше, не вървеше, нищо не правеше. Като че ли само се носеше в нищото. Не съществуваше дори като материя, нямаше тяло, просто съзнанието й се носеше. Видя нещо с несъществуващите си очи. Видя нещо, което го нямаше, но беше там. Също като нея. Беше баща й. Отдавна починалият й баща. „Какви са тези глупости пък сега?“ До него застана и майка й. Наскоро починалата й майка. Усети как се разтрепери. Но как трепери един дух без тяло? „Как можа да провалиш така живота си?“, каза баща й, „Имах такива надежди за теб...“ Той как знаеше какъв е бил живота й? „Знам, знам“, отвърна той на неизречените й думи. “Видях всичко, което правиш. Дори неща, които не исках да виждам. Един баща не иска да вижда какво прави дъщеря му в леглото...“ Ани се ужаси... искаше да умре. Знаеше, че вече я няма, вече е умряла и все пак искаше да умре още повече... Никога не се бе срамувала толкова... “Стига я плаши...“, скастри го майка й. „Още не знае какво става.“ „Защо ми причинявате това?“, приплака Ани, „защо? Не беше ли достатъчно всичко, което ми се случи напоследък, а сега и това... не може ли поне да умра нормално... И какво толкова съм провалила...“ „О, я стига!“, баща й не беше толкова строг и безчувствен приживе... дали след смъртта човек продължава да гради характер... “Вече няма никакво значение. Сега си тук. Поне няма да гледам как се проваляш повече... Ти отдавна спря да живееш, не сега... отдавна. Ти просто съществуваше... Имаше навремето мечти, живееше за тях, вършеше добро... В какво се превърна? В едно студено същество, което работи в банка, живее в хубава къща с градина, но яде студена, готова храна, всяка вечер само. По цял ден проваляш нечий живот и си свикнала толкова с това, че не го и мисиш. Хвърляш по левче на онази просеща майка с бебе вече 3 години, а не се замисли как това не порасна... видя ли, че за тези три години тя държеше 7 различни деца... и никое от тях не плачеше... Обаче ти се прибираше в къщи с чувство за добре свършена работа... Срам ме е от теб! На баба си колко пъти се обади? Колко пъти отиде да я видиш? Знаеш ли как чакаше тя да чуе нещо от теб след като почина майка ти... а тя!!!! Майка ти! Остави я да умре сама! В болки, в мъка, в самота!“ „Не е вярно, бях до нея последните дни!“ „Ха! Така ли си чистиш съвестта? Майка ти умря сама! Самотна! В болки! В тъмнина! В една празна и студена стая!“ Чуваше майка си да плаче, но не казваше нищо... значи беше вярно. Ами да, само че тя никога не го съзнаваше... “Нямаш място тук при нас... ще продължиш да се носиш в нищото, дано тогава безчувственото ти същество успее да усети нещо...“ И тя потегли... не разбра как стана, но просто потегли. Искаше да спре, за да каже нещо, имаше толкова неща, които искаше да каже, но не може да каже нито дума... започна да се носи все по-бързо и по-бързо. Започна да й прилошава... “Как ми прилошава като нямам тяло?“ И започна да пада. Бързо и стремглаво, падаше в нищото, в една черна безкрайна дупка. Като със скоростно влакче в лунапарк. Усещаше присъствието на хора около себе си, но всичко ставаше толкова бързо... Колко ли дълго можеше да пада? Изведнъж чу някакъв познат, писклив звук. Ставаше все по-настоятелен и неприятен. Беше го чувала, но не можеше да си спомни къде...

Отвори очи и изключи алармата. Беше плувнала в пот. По дяволите тези сънища! Сега наистина не знаеше как да продължи живота си...