Когато бяхме малки плачехме, защото сме си ожулили коленете.
Когато станахме по - големи, плачехме, защото сме хванали ученическата ни любов в изневяра със съученичка от съседния клас (през годините ни се случи още няколко пъти).
Давахме парчета от сърцето си (с различни големини) на хора, които чупеха парченцата почти до неузнаваемост, след което ни ги връщаха, а ние се мъчехме (някак си) да ги залепим в едно цяло.
Грозно и деформирано, но наше си цяло.
В следващите години, в които растяхме, плачехме или защото живеехме живот, който не беше отреден за нас (същото беше със заминаването за Германия), или защото искахме толкова силно и толкова много да се случи нещо, което просто висеше там някъде в пространството, чакащо да дойде неговото време, за да се случи, че се свивахме в ъгъла на собствените си тишина, и самота и изолирайки се от света се превърнахме в Странни.
Пораснахме още и вече плачехме не, защото някой с присъствието си (или по - скоро с липсата на такова) ни караше да се ч ...