На въжения мост съм. Спомените преминават на лента през съзнанието ми. Опитвам се да вървя напред сама, макар и несигурно, но те ме дърпат назад. Внимавам да не падна, защото съм без предпазно въже. Над бездната на живота съм, някъде на границата между реалността и илюзията. Първата изцяло в безцветната гама, а втората - обагрена в ярко червено. Никога не съм била здраво стъпила на земята. Може би затова все още ходя по нестабилните въжета, надявайки се да ми дадат онази тръпка, от която се нуждая за да...пиша. Правя няколко крачки напред и достигам средата на моста. Бездната под мен става по-дълбока. Може би стигнах прекалено далеч, а може би най-после трябва да потърся сигурност, каквато само твърдостта на земята може да ми предложи. Извъртам очи. Каква скука... Вместо това избирам да скоча в бездната. Правя го бързо без да мисля, така както се...влюбвам, с малката разлика, че от това мога да умра в буквалния смисъл... Паниката в мен расте, но противно на нея - попадам на меко място, примесено с бялата мъгла на мистерията. Не виждам почти нищо пред себе си, но въпреки това тръгвам напред. И тъкмо когато си мисля, че съм допуснала грешка, на пътя ми изскачаш ти.

Ще тръгнем ли отново заедно по пътя на красивата илюзия...