Той ходеше и стъпките му отекваха от стените на къщите, връщаха се обратно и извикваха у него чувството за сигурност.

Хубаво е да чуваш стъпките си. Знаеш, че те има.

  Сградите бяха стари, малки, направени според боя на човек, не по-високи, мазилките олющени, а уличките тесни, но това не беше грозна картина. Напротив. Това просто показваше неизбежната истина на реалността, по начин пределно ясен, откровен и близък: всичко на този свят се разпада. Това му говореше картината. Всичко се разпада, и всичко има нужда от грижа, освен ако вече не те е грижа.

 Всичко това му харесваше: Старите каменни зидове, варосани в бяло; Прозорците с дървените капаци, каменният път и малките градинки покрай стените;

Пейките, наредени под сянката им. Всичко това – малко, спретнато и човешко.

После, слизайки надолу къщите отстъпваха на избуялата зеленина – нито гора, нито поле, а камънак и от всичко по много, всяко захванало се здраво за склона, кактуси, папрати, и скритите вилички тук -таме, построени на самия ръб, до водата.

А долу бяха лодките и платната, рибарите, каменните заливчета и морето.

 Нощно време, когото слънцето залязваше и се скриваше зад острова морето ставаше като мастило, черно и гладко, набраздявано само от леки вълнички, като погалване по кожата, и в такива моменти той беше благодарен, че е част от него.

Когато беше млад и още всички бяха живи, той обичаше да плува в него и чувстваше как морето му говори, макар и това да беше само шума от търкалянето на камъчетата по скалистите плажове. Трак-трак, трак -трок...говори ти нещо.

Това беше отдавна.

 Улицата от гробището минаваше покрай пътя надолу, но той сви към центърчето на селото и площадчето. Чакаха го.

Искаше да и каже всичко.

А тя щеше да каже, че е стар мошеник. Дори нещо по-лошо. Щеше да каже много неща, защото жените в такива моменти имат дар слово. Няма по-опасно същество от отхвърлена жена. Или от жена, която пази детето си.

Или от жена, която пази любовта си.

 И за да обобщим: няма по-опасно същество от жената.

Тя, жената, имаше сгрешено име. Името на жената трябва да е живот, защото това си беше тя. А на мъжът? Той се замисли и като не можа да намери друг архетип, освен единият фалос, остави мисълта настрани.

Хората вървяха по сянката, защото денят беше горещ, влажен и лепкав.

Да седиш на слънце беше неприятно, и всеки търсеше прохладата на сянката, и защитата на старият каменен зид на къщите.

 Освен няколкото луди глави, младежи ,и продавачът на сладолед, който разчиташе на студът, идващ от камерата за сладолед.

 Сети се – Мъдрост. Това трябваше да е мъжът. Съдейки по себе си обаче, това беше трудна работа. Трудна работа е да си мъдър в свят където всички са луди.

А няма как свят който беше допуснал съществуването на добрият стар геноцид, изтезанията, радостта от измъчването и наказанието, концлагерите, убийствата на живи хора заради мъртви идеи, нямаше как да съществуваш в свят приел всичко това, и да си мислиш, че си нормален, колкото и да си затваряш очите.

Хората бяха оцелели именно защото бяха ненормални, депресирани, злобни.

Всичко друго си беше изключение.

Всеки е дете на някой ненормалник, когото обича до болка, изведнъж го осени мисълта.

 И все още обича до болка, макар и отдавна да е погребан, изгнил, разпаднат, а все още го обичаш. Кого?

 Гледаше хората, и искаше да ги пита най-важният въпрос, но знаеше, че нямаше кой да му отговори.

Нямаше човек, жив или мъртъв, който можеше да отговори на този въпрос. Вторите със сигурност.

Понякога човек се затваря, знаейки, че никой друг не може да му помогне и започва да търси отговорите не от хората, а от самото съществуване.

 Те се бяха настанили под сянката на клена в кафенето. Беше приятно и отморяващо да седиш и да гледаш играта на листата и слънцето, играта на сенките по земята, движението на хората по площадчето. Той ги видя отдалеч и им се усмихна.

Дора го погледна. В лицето и гледано отдалеч бавно се прокрадваха сенките на възрастта.

 Хлътналите очи, торбичките под тях, изнесените скули. Старостта винаги е нещо лично, всички виждаме старостта у другите, но тя не ни говори много.

 И въпреки това от нея щеше да излезе една красива баба, помисли си той. Така го чувстваше.

Другата двойка бяха техни стари познати, беше ги кръстил Досадата и Мошеника. Всеки ги познава.

 Мошеника беше от тия с неискрения смях, заучените фрази, похотливите погледи и подмятания, очите които търсят жертва. Знаеше, че вече бройкаше и Дора. Нямаше как да я изпусне, но не защото я обичаше, или обичаше жените, а защото обичаше себе си, обичаше гениалността си, обичаше настроенията си.

Всички останали бяха фон на неговата история, а съгласете се, фонът за човек като него трябваше да му подхожда.

Хиените си личат по усмивката и хищният поглед...но пък и те душа носят. Хайде стига, всички сме смъртни, каза си той. Кой знае и аз как изглеждам в очите на хората –застаряващ плешо, неудачен музикант, лош смешник. Може и така да е..

                 –Как беше на гробищата, попита го Дора.

                   –Тихо, отвърна той.

Отдавна ги нямаше оплаквачките.

Спомни си един път как слуша жената наведена и прегърнала съседният гроб да опява.

Тогава разбра откъде произлизаха тъжните стари народни песни от които те побиваха тръпки.

Жената нареждаше и плачеше, гласът и колкото излизаше навън, толкова влизаше и навътре в нея, някъде там където човека вече нямаше никакъв контрол. В непознатите, тъмни и тъжни места. Беше страшно.

Оттогава отбягваше старите жени, приседнали покрай пресните гробове.

 Дора беше от личностите, които все нещо ги смущава.

Кашлянето, сълзенето на очите, алергия някаква, вечните болести. Как да кажеш нещо на човек, на когото все нещо му има.

 Няма как да продължиш разговора. И той нямаше как да и каже, че му е скучно. Че умираше от скука.

Тя го погледна.

                            –Скучно ли ти е, попита го тя

Той си помисли, че точно това е нещото, което го дразнеше най-много у жените: тази тяхна проницателност и интуиция; увереността; погледът знаех си аз. Как пък един път нещо не ги намира неподготвени.

                    –Не, отговори той. Скуката е присъща само на добре охранената сган. Останалите не могат да си я позволят.

Тя се досещаше за всичко, но не това беше проблема.

Проблема беше, че тя не можеше да му бъде приятел, и то такъв който да му отговори на единствено важният въпрос.

Проблемът беше, че смъртта беше навсякъде около него, и когато я срещнеше, а му се струваше, че тя витае винаги около него, поразяваше хората около него, но никога него, проблема беше, че тогава той се чувстваше незаслужено жив.

Дали всички живи се чувстват така?

Човек си мисли, че някой го разбира, или че ти го разбираш – ето вече не си сам като балон, изпуснат в небето..

Но никой никого не разбира.

И все пак..Най-важното между двама е да дадеш дума и да я запазиш. Пъзелът на живота му трябваше да се нареди. Това беше.

Нищо не е по-важно на света от думата, която си дал.

Но и тя не е важна за никого, освен за теб.

Между каменните стени на старите улици човек усещаше присъствието на хората, които ги бяха построили.

Плът и кръв, които бяха оставили следи от камъни след себе си, и костите си в земята като знак, че ги е имало, и че ето на– макар и духове, направили сме нещо.

В старите улици можеш да усетиш много.

Разговора вървеше вяло, защото всеки се беше вторачил в собствените си мисли. А какво са мислите– нищо. След малко ще ти дойде друга мисъл, и ще хукнеш след нея.

Той искаше да хване най-важното. Като всеки потомствен рибар и той искаше да хване онази риба– златната, извиваща се и сменяща цветът си при всяко подмятане, истинската, голямата риба, тази за която си струваше борбата, но в тази жега най–добре беше просто да седиш и да гледаш, да не мислиш, а просто да седиш и да чакаш да дойде залеза с всичкото негово спокойствие и хлад.

Едно време искаше да каже нещо на всички хора.

Сега се сети, че да, искаше да каже, но какво беше това нещо вече беше забравил.

Беше нещо за живота. По скоро чувство, отколкото мисъл. Нещо за това колко е хубаво да си жив. Колко е хубаво да те има...колко е хубаво да ни има.

После станаха, платиха на сервитьора, който благодари за бакшиша, и тръгнаха към морето.

На сергията покрай крайбрежната продавача беше сложил своята сергия и продаваше дървени играчки.

Той си хареса дървеният меч, повъртя го в ръка, спомни си как беше имал такъв като дете, как го беше счупил, и после рева цяла вечер от обида. Усмихна се и го купи.

Останалите също се засмяха.

А дървеният меч беше красив, с вдлъбнатина по средата на острието, остър връх, и удобна дръжка с нарези, просто чудо.

Той го завъртя и отново в него се пробуди детското желание за ред, красота, справедливост и приключение в един неподреден свят където тези неща често липсват, и чакат точно теб за да се намесиш. Точно теб.

Продължиха.

 По пътя се зададоха един къдрав сополанко, хванал баща си за ръка.

Хлапето видя меча и ахна.

                –Искаш ли го, попита той, а хлапето се усмихна невярващо.

Той му го подаде, а после погледна след тях, как се отдалечаваха, как хлапето му махаше с едната ръка, а в другата държеше вдигнал своят меч. Махна му и той в отговор.

Какво е човекът в този свят без своят меч, помисли си той.

Едно съвсем нищо.