Всички лица и събития са действителни!

Само имената на хората са променени...

- Бременна сте и нищо ви няма! - Възкликва професорът - Здрава сте и ще родите едно здраво и хубаво дете! - и допълва думите си с усмивка.

Подозирах го, но акушер-гинеколожката в студентска поликлиника вече два месеца ме убеждава, че не съм и че имам някакъв гинекологичен проблем, който в момента отхвърля всякакви подозрения за бременност. Само дето аз съм по-упорита от диагнозата ú и се вдигнах до другия край на София на частен преглед при професор Николов - признато светило в борбата с тези проблеми.

"Е, щом като съм здрава и права и ще родя здраво и хубаво дете, защо да не го родя?" - мисля си на излизане от кабинета. А и обичам таткото...

- Казал, че детето не е негово...

Винаги се намира някой, който да ти съобщи добрата новина...

Събрах си багажа...

До тук с мечтите за нормална бременност и нормално отглеждано дете. Ще го отгледам сама... Боже, каква ли помия ще се излива зад гърба ми?... И най-често подхвърляната дума със сигурност ще е курва... Как ли ще го преживеят майка и татко?! Няма значение, професорът ми обеща, че ще родя здраво и хубаво дете...

Започнах работа. В Кремиковци. За сега там никой не знае, че съм бременна. Трябваше да започна някъде, за да успея да подготвя всичко за раждането на детето. Прекъснах следването по семейни причини. От тук нататък знам, че трябва основно да разчитам на себе си... Трябва да създам дом за детето си и, или да успея да си взема самостоятелна стая в общежитията на комбината, или да се преборя с приятелите на таткото за стая в семейните общежития на института.

За сега съм настанена в несемейните общежития на комбината, в стая с още седем други момичета. Едното, Нора, е в напреднала бременност. Туркиня е, някъде от кърджалийските села... Името ú не е така, турско е, но всички така ú викаме. Красиво момиче с някаква особена азиатска красота, но не по азиатски висока, едра и добре сложена. Разбрах, че детето е от приятеля й, който живее в Турция, но почти всяка седмица пътува до България...

Изключителен човек е тя! Залъка от устата си би извадила, за да го подели с този, който няма. Всичките ми колежки да събера от института, вода не могат да ú донесат на малкото пръстче и по човещина, и по интелигентност (каквото и да значи това за някого)...

В края на седмия месец съм.

Бързаме с приятелката ми Нора към общежитието след разходка. На работа съм. Нощна смяна. Бременността вече ми личи. Доста късно, всъщност, ми пролича. Колежките са "в час", но никоя не повдига въпроса защо не се трудоустроя и мина само дневна смяна. Предполагам, че е защото знаят с колко ще ми падне заплатата, а парите ми трябват. От месец само пиша документи, а преди се въртяхме всички от смяната на тази процедура. Шегуват се. Казват, че ще го преживеят още петнадесетина дни, когато ще ме изпратят да си почивам у дома и да се подготвям за бебето.

У дома... Все още нямам дом... Нищо от това, което трябваше да постигна до сега, не успях да направя, но поне имам покрив над главата си, работа и спестени пари за детето. Месомелачката е включена на пълни обороти. Където и да отида, срещам или само презрение, или опитите на някой недоволен от жена си мъжкар да се възползва, обещавайки ми едва ли не тристаен апартамент... Хубаво ми е в общежитието, ще помина и без такива "протекции"...

Мама и татко още не знаят за бебето...

Чакаме на трамвайната спирка, когато до нас се приближава мъж на около 30-35 години и придърпва приятелката ми. Изглеждам го учудена. Тя, обаче, ми прави знак да мълча. Замълчавам си и го оглеждам. Бял шлифер, вдигната яка, симпатичен мъж. Нещо се разправят на 10-ина метра от мен. Не ги чувам, но виждам как Нора бърка в чантичката си и вади нещо...

- От нравствената... - Получавам отговор на питащия си поглед, след като мъжът поема нанякъде. - Дадох му долари. Лептата... Утре вечер иска да се видим...

От няколко месеца, основно след раждането на детето ú, имам подозрения, че Нора има и друга "професия", но в крайна сметка не е моя работа. Тя е чудесна приятелка и в действителност единственият човек, на когото мога да се опра изцяло и да се доверя с ясното съзнание, че няма да ме подведе и предаде. Детето ú в момента е в Дом "Майка и дете". Няма как да го вземе, все пак в стаята сме 8 момичета, но всеки ден носи кърма, за да го хранят с нея. А минаха почти 4 месеца от раждането...

Разбира, че съм се досетила за какво става въпрос.

- Искаш ли да дойдеш утре вечер с мен?... И без това почиваш два дни.

Поглеждам я като тресната с тухла по главата.

- Няма страшно. Никой нищо няма да ти направи. Само ще видиш за какво става въпрос...

Съгласявам се. Любопитството ми май е в повече от здравия разум.

Днес почивам. Междусменни почивки. След нощна смяна са цели два дни. Приготвям се за обещаното "виждане", след като поспах няколко часа през деня. Нора само ме предупреждава да си мълча и да не се издавам, че не съм от "бранша". Каквото и да става, каквито и въпроси да ми задават, да казвам, че в момента не "практикувам" поради бременност. Допълва, че някои от момичетата не са много толерантни към сеирджийки, та било то и бременни. Не разбирам за какво става въпрос, но кимам с глава и се хиля, най-вероятно глупаво. Здравият ми разум ме пита в какво се набърквам, но ú имам безкрайно доверие и зная, че няма да ме изложи на риск. А и съм я виждала в ситуации, когато трябва да защити някого. Препоръчително е да не си този, който е нападнал неин приятел...

Първа спирка - "Плиска". Хотела. Барче или фоайе, или по-скоро нещо средно между двете. Пристигат няколко момичета и най-спокойно започват да обсъждат "маршрутите" си. Седя на единия фотьойл до прозореца и мълча. За тях е работа, за мен "наблюдение", но се старая по нищо да не ми проличи. Нора отговаря на всички въпроси. На въпросите и погледите към мен посочвам корема си и казвам, че тази вечер съм излязла само да се поразтоваря. Опитвам се да се усмихвам дистанцирано, но не много. Кой знае каква усмивка изобщо съм успяла да докарам на устните си? Сърцето ми блъска сякаш всеки момент ще ме разстрелят и усещам как паниката ми се надига. Готова съм да си тръгна, но в този момент чувам Нора да казва, че ние само ще отскочим до Парк-хотел "Москва" да вечеряме и след това ще се прибираме. Олеква ми. Две момичета тръгват с нас.

Сядаме и поръчваме вечерята. Момичетата разказват за предишните си вечери без притеснение. От какво да се притесняват, приемат на доверие, че аз съм една от тях. Слушам внимателно. Когато трябва да се засмея, се засмивам и почти мълчаливо се храня, т.е. опитвам се да прекарам храната през гърлото си, все още задавайки си въпроса, какво изобщо правя там. Към средата на вечерята вече съм се поуспокоила и дори вземам участие в разговора. Никой за никъде не бърза, поне не в този момент. Момичетата са си поръчали питиета и се забавляват. Аз пия някакво безалкохолно, предварително разгазирано, по препоръка на лекарите, за да не получавам контракции. Обсъждат се "цени", "способности", "изисквания", расови и народностни "различия" и в трите... Случки, покупки... От време на време нещо си шушукат с единия от сервитьорите, но не смея да надам ухо. Мисля, че и той е в играта, но за сега имам само подозрения. До момента, в който се надвесва над мен с думите:

- Мъжът зад вас иска да ви почерпи едно питие.

- Благодаря, не пия алкохол - отговарям бързо и вместо да погледна сервитьора, поглеждам приятелката си. От тук нататък идея нямам какво да кажа.

Тя се опитва с усмивка да му обясни защо не пия. Момчето се връща на масата зад мен. Не смея да се обърна, а и главата ми шуми от нахлулото напрежение.

- Тогава иска да почерпи приятелките ви и да ви покани на неговата маса...

Чак при тези думи си давам сметка в каква каша съм се забъркала. Не, че не бях получавала такива предложения и в нормална обстановка, но тогава поне имах свободата да отговарям както аз искам. Сега не беше така. Трябваше хем да съм една от тях, хем да не съм. Бях играла в драм-състава на института и уж бях добра актриса, но тази роля ми дойде в повече. Без да коментирам, че нито имаше сценарий с написани реплики, нито режисьор, който да ме напътства. Разчитах единствено на Нора да се оправи със създалата се ситуация. Усещам кракът ú леко да ме ритва под масата и замълчавам. Оставям я тя да говори.

Оказва се, че мъжът е югославянин и, независимо от обясненията на приятелката ми защо отказвам, казва на сервитьора, че няма нищо против това, че съм бременна. Момчето (някъде на нашата възраст) чинно и почтено повтаря думите му, а другите две момичета започват да ме навиват. Като в небрано лозе съм, а и ми се повдига. Не толкова от тях, колкото от думите на мъжа.

Обръщам се да го видя как изглежда и изпадам в още по-голям шок. Бяхме свикнали, да мислим, че всички, които търсят тези услуги са едва ли не мазни, плешиви и дебели чичковци и това, което виждам, обърква всичките ми представи, които имам до този момент. Да кажа, че само изглежда добре, бих излъгала. Беше от мъжете, които винаги биха се набили в очите на която и да било жена. На около 40-45 години. Висок, строен, елегантно облечен, чернокос с леко посребрени слепоочия и тъмни сиво-зелени очи. Кой го знае какъв е, но прилича на киноактьор и аз само изумено успявам да го погледна и да се усмихна, предполагам притеснено, защото наистина съм притеснена. Той се повдига от стола и леко ми прави поклон. Съвсем съм сащисана и след като доводът за бременността ми не помага, прибягвам до най-традиционния трик на жените. Оправдавам се с това, че ме боли глава и ще се прибирам. Той се примирява. Оказва се, че главоболието е по-силен довод от една бременност и то явно видима...

Тръгваме си. Мъжът става, идва до мен, казва ми на развален български довиждане и след няколко евтини комплимента се навежда и ми целува ръка.

Трети път си мия ръката със сапун долу в тоалетната....

В "Ню Отàни" сме. Японският хотел. На последния етаж. Май му казват Панорамата на това заведение, но не съм сигурна. Уж щяхме да се прибираме, но Нора предложи да отидем първо до там. Трябвало да се види с някого. Съгласявам се. Още е рано, няма единадесет часа.

Сядаме наблизо до врата. Обстановката баровска, доколкото разбирам от баровска обстановка и то съвсем по принцип. На масата има няколко момичета. За разлика от тези, които бяха с нас в ресторанта на Парк-хотел "Москва", на тези им личи с какво се занимават. Не натрапчиво, но личи. След мъничко пристига бременна около 30-годишна жена с някакъв мъж и сядат при нас. Предполагам, че е съпругът ú. След няколко изречения се убеждавам, че предположението ми е вярно. Започват разговори около същите теми. Клиенти, цени, хотели, нравствена, подаръци, подкупи, разпити... Изумено слушам как бременната жена се включва активно и с вещина в разговора, а съпругът й потвърждава казаното от нея.

На масата, с изключение на приятелката ми, всички сме българи...

Искам да отида до тоалетната. Бременна съм все пак, а и доста безалкохолно изпих до тук. Две от момичетата тръгват с мен да ми покажат къде е. Междувременно си говорят, че имат клиенти, а японецът, който седи зад нас си търсел момиче за тази вечер. Мълча си. Нека си говорят, нали за това съм дошла. Да "видя" и чуя. Едната обяснява как преди 2 или 3 вечери някакъв японец броил на тяхна колежка 3000 долара за цяла нощ, плюс подаръци.

Продължавам да си мълча... и пред мивката... Двете си оправят чорапогащниците - мрежести, фигурални.

- Ти нали не си заета тази вечер, защо не отидеш?

В първия момент не осъзнавам, че се говори на мен. Във втория - осъзнавам. Отново се "оправдавам" с бременността и главоболието, а и очите ми, позачервени от цигарения дим, като че ли подкрепят версията ми.

На масата темата за японеца продължава да се разисква. Поглеждам го скришом. Може би 50-годишен, може би повече. Не знам, от японци не разбирам, но косата му е почти бяла. Изтупан в светлосив костюм, с вратовръзка. Разговаря нещо с някакъв мъж, така и не мога да разбера какъв е. Успявам да му мярна само костюмирания гръб.

Съпругът започва да навива съпругата си за японеца. Мълча и паля цигара. Може... в седмия месец може, плацентата пази плода, а и на фона на кремиковския въздух, който дишам почти всеки ден, цигарата си е елексир. Ръката ми, обаче, трепери. А не се чувствам изморена...

Нора тръгва. Казва, че има среща с ченгето и ме поверява на грижите на цялата компания. Предупреждава ги, че от скоро съм в София, че съм под нейна опека и да не ми пробутват клиенти. А ако много се забави, да ме приберат. Мога да си се прибера и сама, но колкото съм по-изумена от всичко, което става около мен, толкова по не ми се тръгва. Искам да видя до къде ще стигне семейството. Мъжът продължава да навива съпругата си, даже леко да повишава тон и да ú се кара, че такъв клиент не е за изпускане. Отново се споменават 3-те хиляди долара. Не вярвам да са чак толкова щедри... И пак поглеждам японеца. Идея нямам дали е същият и защо ще опира до случайна проститутка (ма*ка му, казах я тази думичка, дори на ум, но я казах), след като малко преди да отидем до тоалетната една от темите бе за албумите на хотела с такива и то подбрани, демек елитни. Не зная колко е вярно това, което говорят момичетата, но погледите на сервитьорите към нашата маса подсказват, че процентът за вероятност е твърде висок. Изглежда всеки е брънка някъде в тази верига и просто "бранят" територията на техните си проститутки.

Съпругът-сутеньор продължава да настоява.

- Бяхме се разбрали до раждането на детето да нямам клиенти - казва ядосано жената, става и обявява на съпруга си, че ще си тръгва.

Виждам колко ú е ядосан. В друга ситуация сигурно бих избухнала, но предупреждението на Нора не ми излиза от главата ми. До тук не видях нищо кой знае колко заплашително за себе си, но тя със сигурност е много по наясно за какво става дума и продължавам да си мълча.

Жената се обръща към мен и ме подканя да си вървим. Късно е. Минава полунощ. Знам, че общежитието вече е заключено и портиерката ще направи скандал, но не ми пука. Искам само да се прибера и да се наспя. Вече даже не ми се гади...

Хващаме такси.  

- Ела да спиш в къщи - предлага ми жената, тръгвайки първо към тях, поради близостта на квартирата ú. - Знам, че сте на общежитие и ще ти правят проблеми.

Попитах за мъжа ú.

- Няма да се прибере цяла нощ, не се притеснявай. Сега той изкарва парите за вкъщи...

Не смея да попитам как ги изкарва и какво работи, мога само да предполагам...

Нямам основателна причина да откажа. Жената просто "колегиално" е добронамерена към мен. Може пък и да не е само колегиално, но не си позволявам лукса да кажа истината. Съгласявам се.

Квартирата е в някакъв приземен етаж на някаква кооперация. Дълъг коридор като в мазе. В дъното нещо като бокс с кухненски уреди. Може би за всички квартиранти в приземието. Не питам нищо. Жената отключва вратата до бокса. Стаичка 3 на 3 или 3 на 4. Не мога да преценя, но малка и почти цялата запълнена с мебелите. Двойно легло, до него кухненска маса срещу единствения двукрилен прозорец. Срещу вратата гардероб. Два-три стола и нищо друго. Леглото неоправено.

Жената сменя чаршафите на леглото и лягаме да спим. Пожелава ми лека нощ. Аз също и потъвам в сън като умряла.

В общежитието съм. Нора още я няма. Навън грее ярко слънце. Тръгвам да се боря с инстанциите и управите за самостоятелната стая, която ми се полага. Ако не успея днес, ще продължа да опитвам при всяка следваща междусменна почивка, стига да не е в неделя... Тогава не работят.

Мечтая си за междусменна почивка в неделя...

Едната ни съквартирантка се изнася. Дали са ú самостоятелна стая. На първия етаж на общежитието. Не е доволна. Очаквала е повече, но и с това се примирява. Стаичката е с размерите на кибритена кутийка, но все пак е самостоятелна. Пък и спи само с шофьора на някакъв директор от комбината, не - с директор... То тук директори бол... Порядъчни, женени мъже... И шофьорът - също...

Вися пред кабинета на Генералния... Секретарят му ме гледа от високо. Пита ме дали съм се записала за лична среща. Записала съм се....

И какво от това?

Няма свободни стаи. Е, аз поне знам за няколко, но те явно са запазени за заслужили...

Трябва да отскоча до института да видя там пък какво става.

Нищо по-различно от това в комбината. И там няма свободни стаи, но по други причини... Таткото е виден комсомолски деятел и при това на щат...

Кашлям като магаре и вися пред кабинета на участъковата лекарка в районната поликлиника. Вече съм в полагаем отпуск по майчинство преди раждане. Не ми се налага поне да тичам до Кремиковската болница в Ботунец.

Пред мен има поне 10 човека. А аз кашлям, та се скъсвам. Имам даже и контракции, но останалите болни не ги забелязват. Те не забелязват корема ми, та какво остава за тях. Нищо, ще почакам...

В кабинета съм. Лекарката излезе да види кой така сърцераздирателно кашля. Оказах се аз. Извика ме веднага вътре. Чакащите поне си замълчаха.

Сядам на кушетката. Бременността вече явно ми личи, но това никога не ме е притеснявало. Притеснява ме само това, че до тук съм качила само 11 килограма, а ям като за трима. От маратона по коридорите и висенето пред шефските кабинети ще да е...

... На стол до вратата седи жена на около 50-55 години и си чака рецептата. Лекарката я пише, но разпитва мен. От кога кашлям, имам ли температура. Жената слуша с подчертан интерес. Накрая, ни в клин, ни в ръкав, лекарката ме пита категорична ли съм, че ще си взема детето. Знаеше, че не съм омъжена от предишни посещения при нея.

Категорична съм. Тя се усмихва окуражително и доволно, а лицето на жената се променя. Гледа ме странно и очите ú се пълнят със сълзи.

- Преди трийсет и кусур години имах глупостта да си оставя детето... - опитва се тя да обясни сълзите си и мъчително преглъща. - Послушах родителите си... Оставих го, щяло да ми провали бъдещето.... Следвах. После се омъжих. От брака си имам две деца... Вярваш ли ми, че няма ден, в който съм слагала ядене на другите две и да не съм се сещала за онова изоставеното и дали е нахранено?... Вùдех ли някое дете на улицата на неговите годинки, не пропусках да го огледам и да не си помисля, че може да е моето... Купувах ли някаква дрешка за децата в къщи, все си мислех дали и то е облечено, дали е на топло, дали е здраво... Здраве не ми остана от мислене... И за какво? За да не кажели хората, че съм пропаднала, че съм курва... Да го бяха казвали, но детето ми да си беше при мен... По корем да се бях влачила, но да не бях послушала нашите... Това, дори когато пръст на очите ми слагат, няма да им го простя... няма да си го простя и на себе си...

Замълчавам. Не знам какво да кажа... А и нужно ли е?...

... Вече съм и с темепература. Приятелката ми Нора се грижи за мен като за малко дете. Ходи на работа, купува ми храна, пере всичко, не ми дава нищо да пипна. И останалите съквартирантки се грижат за мен, но тя сякаш ме е осиновила...

Утре ще ходи до детето си в домà. Ходи по 2-3 пъти в седмицата. Показват ú го от прозореца... Дано да успея до раждането да се преборя за самостоятелна стая. Не искам детето ми да попада в онези домове, дори и временно...

Наближава Нова година, терминът ми - също.

Добре, че успях поне да се прехвърля задочно и ще имам само два изпита през следващата година. Така ще я посветя на бебето си... и на борбата за жилище... Вече ще се боря само с общината и комбината... Институтът отпада, нали съм задочник...

Имам най-хубавото бебе на света! И, както обеща професорът, здраво!

И от социални грижи са го харесали, искат да го дам за осиновяване...

Няма да стане, нищо че няма къде да отидем. Ако трябва, ще се върна с него в общежитието.

Трябва да се обадя на мама и да ú кажа, че има внучка. Но и в къщи не мога да се върна. Комшиите ще ги сочат с пръст... Дъщеря им е курва, родила е извънбрачно дете...

Отивам при акушерките, викат ме пак за някакви документи. Ако и този път ме навиват да си оставя детето, ще вдигна скандал.

Не, не е за това. Всички са на моя страна. И лекарите, и акушерките, и санитарките... Не съм го очаквала, но съм им страшно благодарна.

Срещу акушерската стая е стаята за изоставените бебета. Едното пищи та се къса. Питам акушерката защо толкова плаче.

- Родено е с много тежки увреждания... Майката и бащата са лекари, наши колеги от Академията, но не искали сега да имат дете. Градяли кариери и тя пила някакви лекарства... уж да го махне. Не казва какви. Детето е със заешка устна, тежка хидроцефалгия... - Тя споменава още няколко диагнози, но аз така и не мога да ги запомня. - Отказаха се от него и го оставиха... На доизжияване... Едва ли ще живее дълго, но вече два месеца е живо и пищи ден и нощ... Млъква само, когато някоя от нас го гушне, но ние нямаме време за това...

Прибирам се в стаята. В главата ми кънти писъкът на изоставеното и тежко болно бебе, обречено да умре, без да бъде погалено от собствените си родители... лекари...

Моята дъщеричка спи като ангелче. Бузките ú са розови. Примлясква нещо с устнички, може би суче на сън. Гушвам я и я залюлявам на ръце. Продължава все така сладко да си спи.

... Днес видях болното бебе. Носеха го нанякъде по коридора и акушерката ми го показа. За пръв път виждам толкова красиво бебе! Не плачеше. Беше отворило очички, сини като метличинки и сякаш се усмихваше с тях...

Боже! Дали някога ще забравя тези очички?!...

Днес с моето бебе ще ни прехвърлят в Педиатрията. В отделението за здрави кърмачета. Ще мога да го кърмя. Има и стаи за майките...

... Прехвърлиха ни. Стаята е 2,5 на 3 метра. Шест легла - 3 по 2, т.е. на два етажа. Има маса и по едно нощно шкафче за всяка майка. Няма значение. Нали съм до детето си...

... Днес приведоха още едно кърмаче в отделението и то в нашия бокс. Майката не можела да го вземе със себе си. Било от любовника ú и съпругът ú не го искал. Или тя без детето, или с детето си, но вън от дома му. А имала още едно дете, на 3 годинки и бързаше да се прибере при него. Дойде и тя. Да го види. Уж не за последно. Спомням си я. Беше родила ден или два след мен и по цял ден стоеше на прозореца или терасата. И пушеше...

Детето е с гноясали очи. Питам акушерката от какво е така, докато тя му ги промива. Отговаря ми троснато, че е от някакво венерическо заболяване на майката, което се предава на плода. Разбирам, че не е ядосана на мен. Бясна е на майката.

Тя сега е при 3-годишното си дете. Това тук е самò...

Не смея да го докосна. Иска ми се да го гушна и утеша, но нещо ме спира... Да ми прости Бог, но не мога да го пипна! Изпитвам отвращение! От бебе, което няма никаква вина!... Чувствам се страшно виновна, но не мога дори да го допра... въпреки вината. А и ме е страх... Страх ме е да не заразя моето. Поисках да ни махнат от бокса. Не искам децата да бъдат къпани в една ваничка, а тя е само една...

Няма свободни легла в другите боксове... След всяко къпане на Васко от санитарките, измивам ваничката с вряла вода и я обтривам със спирт...

Днес завеждащата на отделението дойде от дело. В качеството си на свидетел или експерт, не разбрах. Майката на Васко се отказала официално от него, както и съпругът ú. Макар и дете с двама, дори трима родители, той стана държавен... Любовникът също не го искал, нищо че потвърдил бащинството си...

... Вече е здрав, но все още не мога да го взема в ръцете си. Изцеждам кърма и му я давам от шишето, но не мога да го докосна. Не знам защо... Не мога... Господи, прости ми греха към това невинно дете!...

Почти на три месеца сме. Растем като гъбка. Лекарките ме овикват, че я прехранвам. С какво? Та тя е само на кърма... Смеем се с приятелката ми, когато идва да ни види. И нейният растял едричък. Чака да се стопли времето и да си го вземе, ще го закара при родителите си в Кърджали... Приятелят ú го припознал. Дал му името си. Поел ангажимента за издръжката...

Не искам друго име за детето си освен моето... дори срещу издръжка...

Тези дни приведоха още една майка. С момченце. Студентка от икономическия. Първокурсничка. Била сгодена и бременна вече, когато родителите на момчето се скарали с нейните и ги разделили. Сега я притискат да остави бебето. Седи на малкото столче, гушнала е детенцето си, люлее го и уж му пее нещо, а  повече на тих вой го докарва. Бърше от време на време очи и го притиска до себе си, та чак ме е страх да не го задуши. Крехко, фино момиче. А бебето почти непрекъснато плаче. Скимти и то тихичко като майка си... Мисля, че е гладно. Виждам, че почти няма кърма, но как да ú го кажа...

Успях да я убедя да ми го даде, за да доизсуче млякото, което така или иначе оставаше в гърдите ми и трябваше да изцеждам с разни помпички. Използвах мързела на моята поспаланка, тя все заспива по средата на кърменето.

Съгласи се, но доста неохотно. А той си е лакомичък и върши много по-добра работа от помпичките... Трети час спи непробудно. Друг път не спеше и по 20-ина минути. Виждам я, че вече се досеща какъв е проблемът за плача на бебето.

Не е глупаво момиче, но сама казва, че е слаба и не може да се противопостави на родителите си.

Не се учудвам, че няма кърма... Бих се учудила, ако имаше...

...Вече цяла седмица е тук. При детето си. Почти не се откъсва от него... По цял ден и цяла нощ го люлее на ръце и му тананика... Тихичко, като скимтене на пребито куче...

Днес родителите ú дойдоха да я вземат окончателно. Появиха се на терасата и надникнаха от прозореца. Показа им го. Засмяха се, порадваха му се през стъклото и я извикаха да подпише документите за отказ от него и съгласие да бъде осиновен...

Продължават да ú дават кураж за оставянето му и да я убеждават колко много ще попречи на бъдещето ú това дете, ако не се откаже от него. Пък и какво ще кажат хората. Неомъжена, а с дете... равно на курва...

Тръгват си всички. Гледам я как прегръща за последно малкия Михаил и вместо нея виждам онази жена от лекарския кабинет, когато много кашлях... И очите ú... и сълзите ú... И пак същият довод, какво ще кажат хората!...

Нещо задира в гърлото ми...

Не разбирам този свят... Боже, наистина не го разбирам!

Прехвърлят Михаил в съседното отделение. Имало кандидати за осиновяване. Свястно семейство. Бяха около 30-годишни. Били женени от 7-8 години и нямали деца. Оженили се като студенти, но момичето имало сериозни проблеми и било почти невъзможно някога да забременее. Решили да не отлагат...

Обичаха се. Личеше им...

Михаил заслужава такива родители, а и те го заслужават...

Васко го прехвърлиха в Дом "Майка и дете" да чака осиновители.

В съседното отделение няма вече места. Нашето е само за деца, чиито родители не са се отказали от тях...

Защо ли така им викат на тези домове - "Майка и дете", като там бяха само децата?...

В стаята за майките оставаме само две жени за сега. Пък и докато момичето от икономическия беше тук, пак си бяме почти само двете. За цялата тази седмица то почти не се качи да спи. Седеше долу при бебето си...

Другата жена е циганка. Красива циганка, на 32-33 години. Няма къде да отиде, а си иска детето. Момченцето ú е един синеок и русокос дундьо почти на годинка. Вече не го кърми и не може да остане, но се договорила с управата на болницата да работи в кухнята и да спи в стаята. А отделението е само за кърмачета и за деца до годинка. Какво ще прави след това и тя не знае.

И аз не знам...

Закарах една журналистка в общежитието. Прави филм за самотните майки. И в общежитията в Ботунец бяхме.

Не ми се говори за картинката там. Самотни майки с по две и три деца. Повечето разведени жени. Блъскат по 7-8 часа в комбината и то наравно с мъжете, а след това тичат да отглеждат децата си. На етажите една обща тоалетна. Една обща баня. Едно общо кухненско помещение. Полуизкъртени. Кой знае от кога неремонтирани. В стаи за един човек, наблъскани по 3-ма, 4-ма. Преобладават децата. Леглата на два етажа. Ами, общежития... Влага и мухъл навсякъде... Домакинките свиват презрително рамене. Да са мислили, когато са раждали. И допълват, "Повечето са от "контингента"...". От кой контингент?... Посмиват се... Те са порядъчни жени със съпрузи... Може би със същите съпрузи, които търсят ласките на тези жени...

А даже гардероби няма... Има гардеробчета... вградени...

Районният кремиковски комитет на партията се опитва да се намеси и да цензурира филма.

А, бе, що се занимавате с курвите?...

Да си гледат копелетата. И това им е много...

Извънбрачно родени деца, деца на разведени родители... все копелета... За държавата... за обществото... но не и за майките им.

Тридесетгодишни жени изглеждат на четиридесет и повече години. Трудно е даже да определиш възрастта им... Нямат възраст... Имат деца...

Идва ми да грабна един автомат и да стрелям, да стрелям по всички тези порядъчни партийни другари... Един пълнител няма да ми стигне... Множко ще са ми нужни...

Връщам се на работа... и в общежитието. Трябва да успея за оставащите шест месеца да се преборя за стая или жилище. След филма и "заслугата" ми за разкриването на кремиковските "потайности" знам, че ще е още по-трудно, но се чувствам удовлетворена... Ако трябва ще стигна и по-далеч, каквото и да значи това по-далеч...

Нора се връща бясна.

Отвъртяла шамар на един наглец. Хубаво, че не го е пребила, като я знам как побеснява! Налетял ú в кабинета си, докато разговаряли защо иска самостоятелна стая. Детето е при баба ú, а тя иска да си го вземе. Но не и по този начин.

Порядъчните мъже дори не допускат, че и проститутките, и курвите имат право на избор с кого и за какво да се чукат... А точно за този вид порядъчни мъже бивши проститутки и бивши курви няма... Те са с постоянното клеймо "от контингента"...

От няколко месеца Нора има постоянен приятел и знам колко му е вярна...

Продължавам да тичам по директорски кабинети, партийни и комсомолски комитети. Някои са нагли и открито показват какво искат в замяна. С това не търгувам...

А и с мен са по-внимателни. Помнят филма...

Често чувам зад гърба си: "Тази ли е?. Но тонът им отдавна вече не е презрителен.

"Тази съм!" - Отговарям и аз често. Моят, обаче, е презрителен...

И пак ми идва да грабна един автомат... с един несвършващ пълнител...

Втора смяна съм. Навън грее страхотно лятно слънце. И е адска горещина. В цеха е хладно и поносимо. Работата е малко и седим в канцеларията на шефа почти цялата смяна. Говорим си за какво ли не. Най-вече женски работи. За деца, за плетки, за гоблени, за манджи.

Една от кантарджийките, възрастна жена на около 50-55 години, разказва за сина си. Колко талантливо дете бил. Учудвам се, че е толкова възрастна, а синът ú е само на 17 години. Питам нетактично и тя с охота разказва как са го осиновили. Как са го изгледали. И колко усилия са хвърлили той да се развива в правилната за него посока. Разказва надълго и нашироко. В заключение злобно добавя по адрес на истинската му майка, че "оная курва, която го е захвърлила, сигурно не би могла да му създаде такива условия"...

Усещам как кръвта ми нахлува в главата и ми идва да я шамаросам.  Стискам юмруци и процеждам гневно през зъби:

- Благодари на курвите, дето раждат деца за такива като теб, та да има с какво да се гордеете!... Сигурно Господ не напразно те е наказал да нямаш собствени деца...

Идва ми да кажа още нещо, но скачам от мястото си и буквално излитам от канцеларията. Не ми стига въздух от гняв и ако остана, кой знае какво ще направя. Пред очите ми се появява онова момиче от икономическия... С бебето в ръце... И отново чувам скимтенето ú...

Мушкам се между купчините тръби, оставени за експедиция.  Краката ми не ме държат.  Клякам и рева с глас... Толкова болка се е насъбрала в гърдите ми, че ако сега не я изрева, сигурно ще се пръсна...

Там ме намират колежките. Очите ми са се подули от плач, но вече не мога и да плача. Само дълбоко поемам въздух. Не спира да ме задушава...

Давам си дума никога повече да не рева така...

Събота е. Пак съм в майчинство. Принудително... Дъщеричката ми няма навършени 11 месеца, но бързам да си я взема.  Правят опити да ми я отнемат. По заобиколния начин. По друг няма как да го постигнат. Живея като монахиня и няма за какво да се хванат.

Знам, че едната от лекарките иска да я осинови... Младшите сестри ми казаха за това още през пролетта. Сега не ме пускат в отделението. Тя се била разпоредила така. Опитва се да ме принуди аз да се откажа от детето си. Има много здраве от мен!...

Седя на леглото и плета шал. Нора седи на нейното и плете шапка. Само това не бях предвидила да купя, но пък имам чудесен мохер. До понеделник трябва да сме готови, отиваме в Педиатрията да си взема детето.  Навън е кучешки студ. Ще вземем такси, но и трябва да го облека топличко...

Преди два дни обсъждахме какво трябва да направя. Всички от стаята бяха категорични. Детето - при нас...

Санитарката носи детето под мишница, като чувалче с картофи. Нора е готова да ú скочи, аз също, но точно сега не ни трябват скандали. Трябва да си взема детето и да се махна по-бързо с него от тук. Нора поема вече облеченото дете, а аз попълвам документите...

Не съм дишала по-сладък въздух от днешния. Дъщеря ми е в ръцете ми и сме навън...  

Януари е и съм на очни. По цял ден съм заета с лекции и упражнения в института. Малката я гледат момичетата от етажа. Българки, туркини, циганки. Някои от онзи "контингент", други - не. Момичета между 18 и 30 години. Повечето работят на смени и все някоя е свободна. Редуват се. Сред тях има и майки, но децата им или са в някой от онези домове "Майка и дете" без майките си, или при родителите им. Пътуват до тях да ги виждат и чакат да си ги вземат.

Някои от децата вече са тръгнали на училище...

Скоро ще навършим две годинки. Общежитието остава зад гърба ни... Прибираме се у дома, при майка и татко. Преглътнали са "хапа", но чак след едно тежко боледуване и на двете ни, когато лекарите едва не изтърваха детето...

Комшийките боготворят дъщеря ми. Любимка е на всички. Никой не каза по мой адрес и една лоша дума. И да го е казал, не стигна нито до мен, нито до родителите ми.

Смеят се, че съм се оказала по-голям инат от цялата тази месомелачна система.

Само аз си знам, обаче, какво ми костваше всичко това...

И колко ще коства на онези майки, които останаха там да чакат момента, в който ще си вземат децата...

***

А размахващи пръст винаги ще има, дори годината да не е 1983...

Онзи, порядъчният пръст... забравил думите: "... с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери." (Мт, 7:2)...