Хубава януарска сутрин. Витоша беше наметнала снежния си кожух. Беше прекрасна в своя воал със снежнобелите дървета, големите къщи и почивните станции.
В санаториума "Черни връх" току-що бяха пристигнали две момичета от Бургас. Дадоха им прекрасна стая със западно изложение, изгледът от стаята им откриваше гледка към извисяващите се върхове на планината. След като се настаниха двете девойки се отправиха към стола за закуска. Беше препълнен. Но все пак успяха да намерят една маса с пет места.
- Добро утро! - поздрави ги приближаващия се младеж - Мога ли да седна на вашата маса?
- Разбира се, седнете - отговори Юлия, като се усмихна леко.
- Благодаря, впрочем се казвам Георги, а вие? - обърна се весело към тях младежът.
- Аз съм Юлия, а това е приятелката ми Ирина!
- Много ми е приятно! - каза момичето, като сведе глава и цялата се изчерви.
- Аз дойдох тук преди два дена и местенцето ми допадна много. Аз съм от Бургас и...
- Какво, от Бургас ли? - прекъсна го Юлия.- И ние сме от там!
Тримата бяха много весело компания. Не усетиха колко бързо отлита времето. Към 10 се решиха да отидат на разходка. На момичета им се искаше още от първия ден да се започнат уроците със ските, но сега предпочетоха разходката.
Георги беше на около 19 години. Мината година бе завършил икономическия техникум,но ето че сега беше решил да да се отдаде на почивката си. Радваше се, че толкова бързо навлезе в компанията на своите съгражданки. Вървеше и си мислеше: "Юлия, тя е толкова хубава, харесва ми! А онази Ирина има такова грозно лице... а и много срамежлива, или поне се прави на такава! Но Юлия... искам я в ръцете си!"
Тримата продължаваха да вървят през боровата гора. Юлия и Георги почти не прекъснато си говореха, гонеха се и така улисани в своята игра забравиха Ирина. Момичето вървеше бавно сама по отъпканата снежна пътека. Беше й много тъжно, че я оставиха напълно сама в гората.
В същото време двамата се захвърляха със снежни топки.
-Юлия, сега сме вече сами, и... аз те харесвам, би ли искала да станем приятели?
-Ами... добре!
- Хей, искаш ли утре да изкачим онзи хълм?- каза весело момчето, като я прегърна.- Ще отидем, нали?Но Ирина не я искам!
- Защо? Тя не би пречила!
- Не ставай наивна, не мога да я понасям!
- Добре, тя какво ще прави сама?
- Не знам, не ме интересува - каза той като я притисна до дървото и впи устните си в нейните.
"Я, колко била лесна тази - мислеше си Гошо. - Добре ще си прекарам почивката с нея, пък и другата ако е такава... Още от първия ден и е в ръцете ми!"
Юлия и Георги се прибраха късно вечерта. Разделиха се едва пред вратата на стаята й. Момичето завари приятелката си да чете книга.
- Как си, Иро? Кога се прибра?
- Отдавна, а ти къде скиташ?
- Разходихме се и се прибрахме.
- Много хубава разходка, че и на обяд не се появи!
- Ти какво? То си е моя работа къде ще ходя! Тебе като не те харесват, а ти се присмиват си е твой проблем!
- Ами...
Ирина така и не успя да отговори. На вратата се почука.
- Да, влезте - високо извика Юлия. - А, ти ли си, Гошо!
- Юлия, хайде да вечеряме, побързай и без това закъсняхме! Ще те изчакам тук. - казвайки с усмивка, без дори и да забележи Ирина.
Това много нарани младата девойка. Сви се на кълбо в леглото си и макар да не познаваше добре това момче го харесваше.Много.
Чувстваше вътре в себе си напрежение и безпокойство. Не можеше да заспи- въртеше се, въртеше се, докато не реши да отиде на етажа, където имаше телевизор. Но тя така и не гледа. Непрекъснато мислите й я отвеждаха към Георги и Юлия...
А те... Долу в стола имаше празненство. Танците започнаха.
- Юлия, ще танцуваме ли?- покани я той като се поклони.
- Да!
- Знаеш ли, много ми харесваш! Утре ще бъдем заедно пак, нали мила?
- Даа! Ние с... Ира се скарахме...
- Защо? - каза той, като се правеше,че нехае.
- Ами... за това, че се върнах късно и задето съм с теб!
- Пачавра! Кажи й, че ще я пребия, ако ще нещо ти каже!
- Ех, стига! Не се ядосвай!
Времето летеше бързо. Беше много късно, когато Юлия се прибра на пръсти в стаята.

* * *
Беше изминала една седмица. Нищо не бе се променило. Двамата влюбени непрекъснато бяха заедно, а Ирина сама. Винаги и навсякъде.
Един следобед Юлия беше в стаята на Георги. Играеха карти и пиеха алкохол.
- А, един асак го няма! - рече той и погледна момичето закачливо. - Къде си скрила картата, маймунка такава?
Девойчето пъргаво започна да скача от масата на леглото, от леглото на стола, смеейки се:
- Не можеш да ме хванеш! Ха-ха-ха-ха! Не можеш да ме хванеш!
Но ето, че той я хвана и я понесе към леглото. Вече картата не го интересуваше. Легна върху нея и я зацелува лудо. Започна да я опипва цялата, мачкаше гърдите й. После разкъса дрехите й.
Девойката разбра намеренията му, но беше вече късно:
- Гошо, моля те, остави ме! Моля те! Чуваш лии?
Не, той не я слушаше, той продължаваше и продължаваше. Само зверско кикотене се изтръгна от гърдите му.
... Едва късно през нощта се събуди и отново се видя в ръцете му. Тя изкрещя от ужас и от болка, но викът й бе заглушен от грозния му смях.
Рано сутринта я пусна да си върви - беше получил онова, което искаше...
Бяха изминали цели два дена от онази бурна нощ, но Юлия така и не можа да го види, нито в стола, нито на етажа - никъде!
"Ще го потърся в стаята му - мислеше си тя - ами ако всичко е било сън? Ами ако е било просто само под въздействието на алкохола? Но защо се смееше? Защо?" И докато тези мисли прелитаха през главата й тя влезе в стаята му. Нямаше никого. Дрехите му бяха изчезнали, куфарът също, а прозорецът беше широко отворен.
Вятърът разрошваше русите й коси и по дясната й буза се спусна сълза.