Докато мъжът отваряше чадъра над главата ѝ, тя не знаеше, дали думите му закапаха като целувки по миглите ѝ, или капките дъжд паднаха по тях, за да се пързулнат в извивките им като немирни лепрeкони. Не беше сигурна и коя част на деня е, понеже небето приличаше на сърдито море, а вятърът го люлееше и заплашваше да го изсипе върху главите им. Но знаеше със сигурност, че мъжът се появи, тъкмо когато тя вдигна ръце, за да се защити от морето.
- Така е по-добре, нали? – беше казал той, докато я приютяваше под чадъра, с гласа на онзи мъж покровител, който знаеше как да плува срещу течението, при това мъкнейки след себе удавник.
Жената изглеждаше не прекалено млада, за да приеме подадената ръка като предложение за близост, нито прекалено възрастна за да си помисли, че го прави от грижа за здравето ѝ, но прие опеката на мъжа с чадъра с благодарност, пъхна ръка в неговата и го помоли да я изпрати до спирката.
След малко тътенът от бетона под водата беше започнал да обхваща тялото на жената от ...