Под игото, римейкът

... Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше  из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар - от куршум - сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена - по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от Тъмрашлията.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.

С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище. На мегданя побиха трофея.

Само един човек се мяркаше там, като един призрак.

Той беше Мунчо.

Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.

Обесиха го на касапницата.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.

Одеса, 1888 г.

---

Подир полвин година цялата орда на ДПС, победоносна, кръвожадна, демонически щастлива влизаше в парламента, с българската чест и гордост, горящи на факла. Българският език, разкъсан от свирепите политически войни, си отиваше, заменян от турския. Също и религията веч я нямаше - на знамето злокобно се белееше полумесецът на Гордите турци.

Отзади носеха, ранени на една кола всички, що се бяха опитали да прославят България - Уви, рядко някои от тях бяха познати на Народа...

С дивашки викове онези "демократи", търсещи "мир", "подходящ за благото на Българина", режеха главите на всичко и без това малко останало патриотично, демонично предупреждавайки с какво дръзва да се захваща безпомощното и плахо славянско племе...

Малцина бродеха по улиците като призраци. Не знаеха по кой път да поемат.

Те бяха истинските останали българи.

Виждаха трупа на държавата си, с който тъй много хора се бяха гаврили; усещаха още мириса на пламтящите църкви, съборени, за да се построят джамии; чуваха ехото на "О, език на мъки, стонове вековни", що бе победен от онези тъй скоро забравени поробители. Пришелците бродеха по улиците и тихо ридаеха, ала скоро и те бяха пращани на гилотината, а ако не - прокуждани и осъждани на изгнание, далече от "България"...

Ах, защо оставахте тук... Нима не виждахте, че ще бъдете обесени... Защо се осмелихте на протест...

България, 2013г.