На 9 юли, тази година, получих от моята скъпа приятелка Росица Копукова, излязлата от печат книга на г-жа Елена Алекова "ВРЕМЕ ЗА ЗАЕДНО с Велин Георгиев и Снежана Пейчева" /ИК "Нов Свят"/. Сърдечно благодаря и на двете за ценния дар!
Книгата може да бъде причислена към мемоарния жанр. Както казва авторката - "летопис на едно приятелство" /с творците от заглавието/. Това което ме привлече в тази книга не е качеството на творбите в нея, а най-вече майсторството, с което е написана, както и с осветяването на мрачните страни на тоталитаризма, които биха могли да доведат всеки творец до задъдена улица и да му причинят трайни психически увреждания. Следвайки повествованието, у мен изникнаха и редица лични спомени, които от години се опитвам да изтикам в най-дълбоката ниша на паметта си. Припомних си за поета Георги Джагаров - една крайно противоречива личност, която написа стихотворението "Земя като една човешка длан". Георги Джагаров направи и шеметна политическа кариера, достигайки до високия пост - заместник-председател на Държавния съвет при управлението на Тато. Но след като Джагаров се поддаде на наслоилия се в душата му песимизъм и го изложи на показ в някои свои стихотворения, той тутакси попадна под убийствената критика на самия Тодор Живков, изложена обширно в партийния вестник Работническо дело. Подобни включвания на Тато бяха голяма рядкост. В повечето случаи за наказателни акции той използваше поета Димитър Методиев - негов личен съветник. За Методиев иде реч и в книгата на Елена Алекова. Искам да споделя, че вкъщи разполагам с една нелоша стихосбирка на този поетичен цербер, подарена с автограф на моя баща, заради успехите му в битката с най-коварната болест на съвремието - ракът.
Спомням си, че по времето на Живковия режим беше изключено един поет да издаде самостоятелна книга без нечие височайше благоволение. Не се допускаха песимистични творби, защото те влизаха в разрез с вярата в т.нар. "светло бъдеще" - термин изобретен от комунистическата пропаганда, който дори и Джордж Оруел не успя да изобрети. Да не говорим и за разреза с партийната линия, тази специфична права линия, за която угодникът-"поет" Христо Радевски бе написал:
"Ти права си, когато съгрешиш дори!" /имайки предвид БКП/.
Беше публична тайна, че стихосбирките на авторите, мечтаещи да ги видят отпечатани, минаваха през разглеждане от специален надзорен отдел на Компартията. И без картбланш от този отдел те не можеха да видят бял свят. Самият аз съм получавал откази от редица издателства с приблизително следния текст:
"Другарю Мисана, В предложения от вас ръкопис сте дали воля на абстрактни съмнения, страх и недоволства, които не могат да внушат нищо положително на българския читател..."
И следваше отказ на издателството да издаде ръкописа, подписан от екзекуторска редакторска тройка.
Велин Георгиев и Пеньо Пенев са с разлика само от 3 години /по-възрастен от двамата е Пеньо Пенев/. И двамата са жертва на мрачното комунистическо общество, което ги срива и опустошава душевно. Георгиев умира внезапно през нощта на 15 май 2019г. - три дни преди Елена Алекова да изнесе доклада си посветен на него и озаглавен "Талант и власт. Неща премълчавани" на Националната научна конференция в Димитровград, посветена на 60-годишнината от смъртта на Пеньо Пенев. В своите аспирантски дирения, Елена Алекова през 1993г. попада на списанието "Болгарская русистика", чийто главен редактор е Снежана Пейчева - съпругата на Велин Георгиев. Това води до постепенното й сближаване с двамата и опознаването на съдбата на Велин Георгиев. От направените проучвания Елена разбира, че дръзки публикации на Велин Георгиев, както и острият му характер, са станали първопричина той да се превърне в нещо като черна овца в тоталитарния период у нас, в сравнение с кротко пасящите и угояващи се на партийната ливада послушни творчески овчици. Но стихотворението "преобърнало с краката нагоре" живота на Велин Георгиев е озаглавено "Чужда кръв" и е публикувано в далечната 1963г. Елена Алекова в търсенията си разкрива сходство между поетите Пеньо Пенев и Велин Георгиев - и двамата жертва на системата.
Чужда кръв
Мамо,
казват, слънчев удар си получила
и по спешност тук са те донесли.
Казват, че си малокръвна, мамо,
затова са ти прелели кръв,
чужда кръв и ти си оживяла,
за да се върнеш пак на блока,
дето е останала мотиката -
нейде по средата на реда.
Ти ме питаш: кой е този, който
от смъртта със кръв те е откупил.
Скъпа моя,
тази кръв е чужда,
тази кръв е дадена от нужда,
от един със лесен труд охранен,
умен и заслужил наш другар.
Благодарността ти е голяма.
Цял живот на него би робувала.
Цял живот ти би му се отплащала.
Би му дала триста тона ябълки,
би му дала триста тона ягоди,
би му дала триста тона масло,
за да си накса с тях, разбира се,
дадената триста грама кръв.
Моя мъдра селска мъченице,
не намирам думи да ти кажа,
че човекът, който те откупи
от смъртта със триста грама кръв,
на когото ти си благодарна,
тази кръв от теб я, мамо, има.
Ти му я преливаш мълчаливо
всеки ден по три пъти без мярка -
на закуска, обед и вечеря.
Всъщност той и върна капка само...
Мамо, мамо...
Още колко много ти дължи!...
- Моля ти се, сине, не лъжи.
Майка съм на тебе и на него.
Майка съм на всички ви. Не мога
да не бъда благодарна, чедо,
на човека, който ме откупи
от смъртта със собствената кръв.
Аз съм майка. Майка съм. И майка
трябва да остана тук и горе
дето ще отида много скоро.
Сине, Господ няма да ме вземе,
няма да изгния в чернозема,
ако лоша дума проговоря...
Паднах на колени аз пред тая
проста и велика благородница.
Храм ми стана болничната стая.
И целувам майка Богородица.
Стихотворението е заклеймено като идеологическа диверсия и “зов за контрареволюция” от бдителните партийни цензори. Всички преживели тоталитарния период си спомнят съвсем точно, че веднъж попаднал в черния списък на партията и записан в нейните дебели тефтери, си все едно в списъка на Шиндлер. А ето какво разказва самият Велин Георгиев за своето стихотворение:
“Чужда кръв” написах през март 63-та на миналия век. И това, което се случи, едва ли вече интересува сегашната аудитория. Стихотворението предизвика скандал, без да беше публикувано, без да беше скандално. Беше нужна жертва за респект. Бях го дал с още две други на поета Веселин Ханчев в сп. “Пламък” и се разбрахме на другия ден да мина да ми каже мнението си. Той бързаше за заседание някакво. И на другия ден не го видях, нещо се беше случило. На заседанието извадил от джоба сгънатите листове на моите стихове и започнал да си ги чете. До него седял поетът Димитър Методиев и надничал към тях. По едно време дръпнал листовете и казал, че му трябва точно такова нещо за предстоящото му изказване на националното съвещание по идеологическата диверсия, което в продължение на десет дни се провеждаше в ЦК на БКП от следобеден час до късно вечерта. Ето защо Веселин Ханчев решил, че е по-добре да не се срещаме, за да не ме тревожи. А аз го приех безболезнено. Методиев прочел стихотворението ми от трибуната с уговорката да илюстрира мислите си от какви рецидиви трябва да бранят изданията. Разбрах, че то е предизвикало вцепенение в залата. Накрая Първият в заключителното си слово квалифицирал “Чужда кръв” като “зов за контрареволюция”. То излезе у нас след 27 години, толкова лежа в затвора и Нелсън Мандела. Затова пък по неведоми пътища от партийната бастилия то намерило път към Западна Европа, в Германия излезе дни след това с коментар, изкоментира го по Радио “Свободна Европа” и нашенецът Петър Увалиев. И така нататък. Нататък не е трудно да се разбере какво следва. Спряха ми книгите в издателствата “Народна младеж” и “Български писател” за неопределено време, замразиха ги. Бях вкаран в тупик. И отдушник ми станаха кръчмите, в “Бамбука” рецитирах и “Чужда кръв”, и много по-пиперливи и чепати неща на събратя и артисти, на художници и пройдохи, на ченгета дори. Близо три десетилетия влачех таргата на недоверието. А когато най-после кандисаха да ме покажат на читателите, нещо като дебют и избрано от стотина стихотворения, като всеки стих бе гледан под лупа, казах “Тук съм” през 1972-ра, но не бях аз, знаех. Това продължи до смяната на системата, след което същите пазители на идеала на отишлия си режим започнаха да ме наричат “червен боклук” заради моята позиция и убеждения, заради Салона, който създадох преди 15 години и все още ръководя.“
Любезни читатели, ще спра дотук, за да не ви лишавам от удоволствието да прочетете рядко интересното повествование на Елена Алекова. Заради задълбочения си характер книгата е в обем от 381 страници. С подобен обем са обичайно всички уважавани научни монографии, към които следва да причислим и труда на г-жа Алекова.
На добър час и успех на тази ценна книга!
© Младен Мисана Todos los derechos reservados