ПОДАРЪКЪТ

Още с настъпването на зимата  започнаха изобилни снеговалежи, които бързо обхванаха цялата страна. Падналият влажен и лепкав сняг скоро бе скован от последвалия необичаен студ.

Хората навън рязко намаляха, но и те с нахлупени шапки и вдигнати яки, бързаха да се приберат някъде на топло. Броят на автомобилите, които само преди няколко дни задръстваха целия град, също се беше стопил. Само такситата продължаваха с мъка да се придвижват по неразчистените от снега улици.

За сметка на това пък гледката беше прекрасна. Навсякъде бяла, кристална чистота, тишина и пълен покой. Сякаш обичайният живот, с неговата непрестанна глъчка, мърсотия и въздух, наситен с обичайните миризми и отрови, излизащи от автомобилните ауспуси, също се беше  прибрал някъде.

“Стария”, настанил се удобно във фотьойла,  с удоволствие гледаше един от любимите си филми за Втората световна война. Вярното му куче, сякаш разбрало, че точно сега не е време за закачки и игри, лежеше кротко в краката му.

Той гледаше правдиво показаните във филма ужасяващи със своята жестокост сцени и продължи да си мисли, по-скоро разговаряше на ум със себе си, за причините, довели до тези изстъпления:

“И с редки изключения, всички тези хора в цивилния си живот са нямали почти нищо общо с това, което са станали по време на войната. Какво е успяло да отключи в тях тези ужасни първични инстинкти, за които може би и те самите не са подозирали преди това? “

Стария “млъкна” и отново се загледа в свирепия танков двубой, изходът от който още не беше ясен. Едва когато грандиозната битка свърши, впечатлен от това, което беше видял, той продължи прекъснатият мислен монолог:

“На фронтовата линия, където срещу теб стоят също въоръжени хора и за тях ти просто си противник, който трябва да бъде унищожен, нещата стоят другояче. Там се води бой на живот и смърт. Естествено, доколко една война е била неизбежна или справедлива е съвсем друг въпрос.”, помисли си за нещо и продължи да разсъждава:

“Но да избиваш беззащитни жени, деца, старци, да палиш къщите им, да се гавриш с тях? Как може човек, който в цивилния си живот е бил учител по музика, женен, с две деца, да стигне в изстъпленията си до там, че да разпори корема на жива бременна жена, а двете й невръстни  деца собственоръчно да застреля до трупа й? Дори се е снимал с ботуш върху гърдите на мъртвата им вече майка. И всичко това не е някаква измислица, защото същият този човек след това попада в плен и у него не само е намерена въпросната снимка, но и други подобни на нея, а  и той самият си е признал всичко.”

В това време започна поредната батална сцена и той прекъсна  разсъжденията си, но веднага след нея ги поднови:

“Всъщност и българската история, дори и неотдавнашната, гъмжи от подобни примери – зверски убийства, отрязани глави набучени на кол или наредени до обезглавени трупове по мегданите на селищата, изгорени къщи, избити невинни хора без съд и присъда, масови гробове, изнасилвания и какво ли още не. 

Как трябва или могат да се нарекат хората извършили това? Поне аз не мога да измисля подходящо прозвище, защото думи като изверг, чудовище и т.н. ми се виждат недостатъчно силни. Но това, което е най-страшно и безспорно е, че и те, макар и замесени по някаква ужасна рецепта, са “ земни хора”, а не пришълци или роботи, изпратени от някакъв чужд и непознат свят. Значи ние сме живели и продължаваме да живеем с подобни “хора”, дори може някои от тях да са наши приятели или познати.”

“ Стария „млъкна” и отново се концентрира във филма. Гледаше го за втори или трети път, но това не намаляваше интереса му, защото всеки път откриваше нещо, което от техническа, психологична или тактическа гледна точка, му помагаше да си отговори на въпросите, които неизбежно си задаваше.

Когато филмът свърши, кучето като по команда скочи и започна да го гледа с очакване в очите.

“Добре, добре, излизаме.”, каза Стария и стана от фотьойла. И без това искаше да се разсее от обзелите го мисли. 

Това беше достатъчно за умното животно и то започна да тича около него, лаейки радостно.  След това, навярно за да предотврати евентуално недоразумение, отиде приканващо до входната врата, но преценявайки, че неговият любим господар се бави твърде много, отново влезе в хола и с характерния за подобни случаи лай, започна да го подсеща да не си отвлича вниманието с второстепенни, според него, неща.

Стария с умиление го погали по главата, излезе  в антрето и започна да се обува. Това вече беше стопроцентова гаранция, че разходката наистина ще започне всеки момент и кучето с радостен лай започна да изпълнява своите сложни пируети.

Облечен подходящо, нахлупил до очи шапката си със спуснати наушници и ръкавици на ръцете, Стария отвори вратата и кучето като стрела се спусна надолу по стълбите. След това, независимо че вярваше абсолютно, че няма да бъде подведено, изтича обратно за да се увери, че не е станало нещо непредвидено, което да осуети любимата разходка. Успокоено, че такава опасност няма, отново се спусна към входната врата.

В градината вече нямаше и помен от другите кучета, но това не го огорчи и то, пощуряло от радост, се спусна напред в луд бяг, затъвайки до корем в дълбокия сняг. След това започна да се завира  из храсталаците и скоро побеля от падналия отгоре му сняг.

Стария се възхищаваше на тази искрена и неподправена кучешка радост и също затъвайки в прясно навалелия сняг, започна обичайния маршрут. Вдишваше с удоволствие чистия студен въздух и усещаше как главата му се прояснява. Продължаваше да вали. Снежинките, паднали на лицето му, се стопяваха, но бързо на тяхно място кацаха нови. Пръстите на дясната му ръка, претърпели какви ли не наранявания, независимо от ръкавицата, започнаха да го болят от студа. Бръкна в джоба на дрехата си и продължи да се движи равномерно през дълбокия сняг.

Както не рядко се случваше с него, мислите му започнаха да го връщат назад във времето - как като дете също се е радвал на снега, как със своите другарчета се биеха със снежни топки, как се пързаляха в родното му село кой с каквото има, как се връщаше премръзнал, но по своему щастлив вкъщи, как след време с любимото момиче обичаха да се разхождат по скърцащия сняг, как...

Внезапно, идиличните спомени от детството му просто бяха пометени от друг спомен, който вече толкова години безуспешно се бе опитвал, ако не да забрави, поне да не мисли за него. Той го завладя до такава степен, че дори не забеляза как, за най-голяма радост на кучето, направи една допълнителна обиколка.

Когато се прибраха, антрето се намокри от падналия от двамата сняг. Скоро след това седнаха да вечерят и жена му, учудена от неговото мълчание го попита:

“Какво ти е? Защо си толкова мълчалив?”

“Нищо. Просто навън е такава прелест, че ме върна много години назад.”, отговори той, наля водка в чашата си  и я изпи на екс, нещо, което доста учуди жена му. Не за това, че е пил, а защото без някаква особена причина не пиеше на екс. Затова отново попита:

“Ще ми разкажеш ли някои от тези спомени?”

Той се подвоуми, но после се усмихна и отговори:

“С удоволствие, но мисля, че няма да ти е интересно. Ти си градско чедо и тези неща за съжаление са ти чужди.”

„Напротив, всичко свързано с теб, ми е интересно.”

„Е, на такъв мил комплимент не може да се устои.”, отговори той, сипа водка в чашата си, отпи  малко, замези от любимата си салата и започна да разказва спомени от детството си, свързани със зимите в неговия край. Умееше да разказва увлекателно и жена му винаги го слушаше с удоволствие, когато споделяше нещо от своите преживявания, дори и  от тези, за които вече беше чувала.

Докато говореше, споменът, прекъснал мислите му в градината, отново се яви и той побърза да завърши:

„Да, зимите бяха люти, но това въобще не ни пречеше да бъдем истински щастливи. Бяхме бедни, но здрави деца, с много устойчива имунна система, а не разглезени мамини момченца.”

За жена му, която го познаваше много добре, не беше трудно да разбере, че има още нещо, което той по някаква причина премълчава. И сякаш четейки мислите му, попита:

“Не можеш ли да ми разкажеш и останалото, което си си  спомнил?”

Погледна я изненадано - явно не очакваше такъв въпрос. Отново се усмихна и отговори  откровено:

“Не, останалото наистина не е за разказване, освен това трудно може да се проумее.”

Тя го погледна и разбра, по-скоро почувства, че не бива да настоява повече и бързо смени темата, като го помоли да оправи батерията в кухнята, от която започнала да капе вода, въпреки че затваряла добре крановете,.

“Няма проблем, още щом свършим с вечерята, ще  сменя гумичките и то с оригинални.”, обеща той и се зае с вкусното свинско със зеле, подкрепено с чаша хубаво, червено вино.

Всъщност много му се искаше да й разкаже този спомен, но не го направи. Не само защото не биваше, а най-вече защото познаваше нежната й психика и не беше сигурен как ще го приеме. Това, че може да не му повярва, въобще не го безпокоеше. Напротив, ако беше убеден, че ще стане така, веднага би го разказал. Можеше да го предаде и в трето лице, както понякога правеше, но тя беше много умна и интелигентна, за да разчита на подобен вариант. По-скоро се страхуваше, че  може и да не  разбере правилно абсолютната неизбежност на  това, което се бе случило и нещата да се развият в съвсем неочаквана посока.

След като приключиха с вечерята, както беше обещал, Стария отиде в килера, затвори крановете на студената и топлата вода, след което за минути смени гумичките на батерията, затвори крановете, застана пред жена си и изпънат по военному, й рапортува:
“Разрешете да доложа. Проблемът с батерията уреден.”

Макар и свикнала с подобни шеги, тя искрено се зарадва -  не толкова заради оправената батерия, а че мъжът й отново е “той” и че вече се е освободил от някакви неизвестни, но според нея тревожни мисли. Винаги когато разбираше, че нещо е напрегнат, деликатно се опитваше да го разсее. Затова и сега, приключвайки с прибирането на масата, подхвърли:

“След малко започва много хубав филм. Сигурно ще ти хареса.”

“Може и да е така, но вече съм се нагледал на какви ли не филми, затова предпочитам да се кача в кабинета, да поработя на компютъра, да изпуша няколко цигари и да послушам хубава музика.”

“Добра идея.”, не възрази тя и добави: “Аз пък ще звънна на детето. Има ли нещо да му предам от твое име?”

“Поздрави. И да не се огъва пред нищо.”

“Знам, знам. Да бъде железен като баща си. Ние с него обаче обичаме да си говорим за по-човешки неща.”, каза тя, целуна го и тръгна към телефона, а той към кабинета си.

Пусна компютъра, сложи един диск с подбрана музика и запали цигара. Слушаше с удоволствие прекрасните изпълнения на любими певци и си спомняше с  подробности всичко свързано с тези мелодии - кога, къде и с кого е бил, когато за първи път ги е чул  и т.н.

Но... макар и да не го искаше, споменът, който просто го връхлетя в градината, отново помете всичко останало.

Пак беше зима. Пак имаше сняг.  Пак беше студено. Но това беше отдавна и той не беше в градината с пощурялото си от радост куче, а в една далечна, намираща се в пълен хаос страна. Събитията  се бяха развили с такава главоломна скорост, че всичко беше преобърнато, разстроено и излязло от контрол. За ред, сигурност и някаква логика в развитието на събитията трудно можеше да се говори, ако въобще. Човешкият живот беше девалвирал до такава степен, че вече не представляваше някаква особена ценност. Пролятата кръв и жертвите, преди, по време и след събитията, беше толкова много, че просто беше немислимо  желанието за мъст  и най-вече задоволяването на внезапно възникналите, характерни за подобни ситуации, първични и жестоки инстинкти, да се обуздаят в обозримо бъдеще.

Обикновените хора бяха  парализирани от страх, несигурност и неизвестност за утрешния ден. Това се отнасяше дори и за служителите на посолствата, чиито състави, въпреки дипломатическия им имунитет, от съображение за сигурност, бяха силно редуцирани.

“Силните на деня”, безскрупулно и особено жестоко въвеждаха  норми и правила на поведение и живот, с които основната част от хората при нормални условия не биха се съобразявали, още по-малко биха възприели. За по-възрастните те бяха някакъв спомен, който се губеше в далечното минало, а за интелигентната младеж нещо архаично. Въпреки това, рядко някой смееше да изкаже гласно своя протест. А тези, които все пак се осмеляваха да го направят, бяха жестоко малтретирани, или просто ликвидирани и то обикновено без съд и присъда.

Членовете на бившето правителство, висшият състав на отлично организираната, екипирана и въоръжена армия, както и други висши държавни функционери, бяха избити. Казармите бяха разпуснати, а лекото стрелково оръжие разграбено. Стрелбите по улиците продължаваха и плашеха допълнително хората, но вече не ги изненадваха.

Виждайки със собствените си очи целия този ужасен хаос, Стария се опитваше да намери някакво логично обяснение за чудовищната и в основната си част напълно ненужна жестокост, но не намираше такова, или поне той не можеше да го открие.

Най-много го впечатли фактът, че нерядко дейно участие в безчинствата вземаха и младежи, дори непълнолетни деца. Въоръжени с разграбеното от разпуснатите казарми оръжие и насърчавани от фанатизирани “водачи”, те се движеха по улиците на групи и “раздаваха” правосъдие така, както намираха за добре.

Явно, неочаквано  връхлетелите ги събития бяха пробудили най-лошите инстинкти в тези млади хора и невръстни младежи, а самата, вече неуправляема и излязла от всякакъв контрол, обстановка предлагаше идеалният отдушник  за тяхното удовлетворяване. Освен това, както обикновено, на тях толкова много им се искаше да повярват, че наистина вече са пораснали, значими, дори необходими, че без тяхното непосредствено участие нищо не бива, а и не би могло да се реши и че останалите вече са длъжни да се съобразяват с тях, че...

Всъщност, колкото и несмилаемо да си остава, това се повтаря от незапомнени времена. Дори и съвременната история на човечеството, претъпкана с войни, революции, кризи, бунтове, протести и какво ли още не, изобилства със случаи, когато младежта активно се е включвала във всеки избухнал обществен конфликт. И то не защото е била толкова убедена в дадена кауза, още по-малко е била подготвена за това, а по-скоро защото самата й същност не й е позволявала да стои настрана от събитията и да се превърне в безучастен свидетел. Много често точно младежта е била и най-подходящата жертва на отлично организирани и добре смазани пропагандни машини.

“Да, примерите наистина са безбройни и обикновено се отнасят и за двете страни на барикадата, но тук случаят е много специфичен и практически няма аналог. Все пак, поне в голямата си част, това не са елементарни хора. До преди време са си живели спокойно и то не лошо. Не е имало глад, безработица, природни бедствия. Дори нямаше и характерните просяци. В този огромен регион точно тук се живееше най-добре и най-сигурно. При това  нямаше някакви стриктни ограничения по отношение на религия, обичаи, облекло.”, продължи да разсъждава Стария, но разбирайки, че не е в състояние да си отговори на тези въпроси, скоро ги изостави и се съсредоточи в конкретните неща, които трябваше да свърши.

Налагаше се да посети стари негови приятели, а това никак не беше безопасно. Проверки се извършваха навсякъде и по всяко време. На летището само дето не го съблякоха. Не се беше обадил в посолството, а както и друг път, нямаше и такова намерение.

Независимо от всичко, срещата трябваше да се състои и то на всяка цена. За да не прави впечатление,  вместо някаква лъскава кола, си осигури един стар и невзрачен на вид лек автомобил, но с мощен двигател и в отлично техническо състояние. Тръгна сам.

Познаваше града много добре и скоро беше на желаното место. Остави колата на предната пряка и след като се убеди, че няма “опашка”, пристигна пеша пред къщата, където трябваше да се състои срещата. Позвъни два пъти, след това на равни интервали повтори позвъняването. След кратко време вратата се отвори и той веднага влезе вътре. Когато вратата отново се затвори след него, човекът, който го посрещна, вместо думи, силно го прегърна. Не се бяха виждали години.

Стария с удоволствие разгледа познатия му, макар и затрупан със сняг  двор на къщата, с който го свързваха толкова приятни спомени. Влязоха вътре, където сърдечно бе посрещнат от домакинята. След като се съблече, седнаха направо в трапезарията. Домакинята сервира различни ястия, но този път без  разнообразните напитки, с изключение на безалкохолните.

Независимо от радостта, че виждат отново стария си и много близък приятел, не беше трудно да се разбере, че домакините не бяха напълно спокойни. А имаше защо да се безпокоят. Една внезапна проверка, при наличието на чужд човек в къщата им, неминуемо  щеше да доведе до непредсказуеми последствия. Но постепенно те се успокоиха и разговорът потече без напрежение.

Когато вечерята приключи, двамата мъже отидоха в хола, където можеха спокойно да си поговорят за куп неща, които ги интересуваха. По едно време домакинът погледна часовника си и изненадан от това, което видя, доста разтревожен каза:

“Не предполагах, че е станало толкова късно. По това време в никакъв случай не бива да излизаш на улицата. Най-добре е да преспиш тук и да се прибереш утре по светло.”

“Сигурно е така, но няма да остана и то не защото трябва да свърша още куп неща, а защото не искам да ти навлека някои неприятности. Във всеки случай не и на твоето семейство. Никога няма да забравя какво си направил за мен. Ето, дори и сега ”, отговори категорично Стария.

“А това, което пък ти си направил за мен? По-добре да не спорим кой колко е направил.”

“Прав си. Случаите са много, а ние нямаме толкова време. Може би някой друг път, в спокойна обстановка,  ще изпием по бутилка водка, разбира се с черен хайвер както преди, а с равносметката за заслугите въобще няма да се занимаваме. Сега да тръгвам.”

“Ти си знаеш най-добре, но повтарям, че доброто решение е да останеш да преспиш тук.

“Благодаря ти много, но твърдо няма да остана. А и ситуацията, надявам се да не е толкова критична.”

Двамата си поговориха още известно време и Стария стана от масата.

“Добре, щом твърдо си решил, остава само да ти стискам палци.”, каза домакинът и добави: “Сега се връщам.” и излезе.

Когато се върна, носеше малък пакет, който подаде на Стария с думите:

“Всичко е прегледано и е напълно в ред.”

“Искрено ти благодаря за грижите.”, каза Стария, пое пакета, разви опаковката, подаде я обратно на домакина, а съдържанието й, след бърз преглед, сложи в десния джоб на балтона си, окачен на закачалката в антрето.

След това се сбогува сърдечно с повиканата от мъжа си домакиня и двамата мъже тръгнаха към гаража, който също имаше врата към улицата. Без повече да кажат каквото и да било, те се прегърнаха по мъжки и след като домакинът се убеди, че улицата е пуста, Стария напусна къщата.

Пристигна без проблеми до колата и влезе в нея, без да съблече балтона си. Запали двигателя, включи фаровете и веднага потегли. Улиците бяха напълно пусти – нито хора, нито коли. Избягваше да се движи по централните и силно осветени улици. На едно кръстовище видя трима въоръжени мъже, но беше късно да сменя посоката, защото неминуемо щеше да предизвика подозрението им. Караше спокойно с нормална за града скорост. Видя,  че един от мъжете се готви да направи знак да го спре, но в последния момент се отказа и се размина без произшествия.

“До тук добре, да видим какво ще стане по - нататък.”, каза на себе си Стария.

Вече наближаваше мястото, към което беше тръгнал. Караше по една тясна и слабо осветена улица. Внезапно видя как някакъв въоръжен мъж изскочи  на  средата на улицата, правейки категорични знаци да спре.

“Дотук беше. Но както казват, надеждата умира последна.”, каза си на глас и намали скоростта, мислейки трескаво какво да предприеме.

Вариантът с пълна газ да прегази мъжа, препречил пътя му, отпадна  щом забеляза, че на десния тротоар стоеше друг мъж, с насочен към колата автомат.

“Дали пък надеждата наистина няма да умре и то преди мен?”, с тъга си помисли Стария и макар за секунди, му се мярнаха любими лица, нещо, което не му се случваше за първи път.

На няколко метра от мъжа, застанал срещу колата, Стария спря колата, отвори прозореца откъм неговата страна и подаде глава. Тогава дойде и вторият мъж и застана при първия. Осветлението на фаровете беше напълно достатъчно да установи, че всъщност пред него стоят не зрели мъже, а две млади момчета.

“Излез.”, изкомандва първият на техния език, който Стария разбираше без проблем.

Отвори вратата, без да гаси двигателя и стъпи в снега, но отворената врата продължаваше да е пред него.

“Кой си ти? Документите!”, почти извика първият.

“Не разбирам. Мога ли да направя нещо за вас?”, запита Стария, но на английски.

Щом чу, че се говори на чужд език, вторият се обърна към своя колега и категорично отсече:

“Не виждаш ли, че това е американски шпионин и вместо да си губим времето, най-добре е  веднага да го застреляме.”

“Все пак първо да го проверим и претърсим.”, отговори първият, но след като помисли, добави: “Всъщност ти си прав. Така или иначе ще го гръмнем.”, и също насочи оръжието си към колата.

“Но тези млади и явно неопитни момчета могат да ми бъдат синове. Само това не трябваше да ми се случва. Всичко друго, само не това!”, разстроено си помисли Стария, но продължи да стои спокоен зад отворената врата, без да пропуща и най-малкото им движение. Все още се надяваше на някакво чудо, което ще предотврати неизбежното.

“Точно така. Проверките и претърсването можем да направим и след това. Тъкмо няма да ни пречи, а може да намерим и нещо ценно за нас.”, обади се вторият и за да провери дали автоматът му наистина е готов за стрелба, го презареди, при което патронът, който е бил в цевта, изхвръкна проблясвайки от затвора.

Но докато отново си сложи пръста на спусъка и да започне да стреля, се чуха два бързи изстрела. И двамата се свлякоха в снега, който бързо започна да почервенява от шуртящата от челата им кръв.

Без да се суети нито секунда, Стария сложи пистолета с още димяща цев обратно в десния джоб на балтона си, без да задейства предпазителя,  влезе в колата, включи на заден ход и по близката пряка с пълна газ напусна мястото.

Прибра се без нови препятствия по пътя си, с изключение на трети “патрул”, който обаче видя отдалече и успя да го заобиколи по съседни улици. Когато слезе от колата, загреба  с двете си шепи от ледения сняг и разтърка лицето си. Това го освежи, но образите на двамата, които беше успял да запомни до подробности, продължаваха да са пред очите му.

Вече в леглото, той не преставаше да мисли за това, което се беше случило:

“Може би наистина трябваше да остана да преспя при моя приятел. Ако го бях направил, тези момчета щяха да продължат да си играят на герои, въпреки че това можеше да се случи и през деня. А може би, неизвестно откъде явилото се желание да убиват щеше да си остане и те наистина  с лека ръка щяха да продължат да отнемат живота на невинни хора. Колко объркан и жесток е проклетият ни живот.”

Разбираше много добре, че ако не беше ги изпреварил с части от секундата, чудото, за което се молеше, нямаше да се случи. Сега щеше да лежи в почервенелия, но вече от собствената му кръв, сняг на малката уличка, направен на решето точно от тези момчета, които наистина можеха да му бъдат синове. Въпреки това продължаваше да му е чоглаво.

“Всъщност те при всички случаи щяха да ме застрелят. Щом е така, не виждам защо трябваше да се оставя да бъда убит като куче от някакви екзалтирани убийци, макар и още много млади, а невръстният ми още син да остане сирак.”, опита се да се успокои и се обърна на дясната си страна.

Когато поиска да сложи ръка под главата си, усети сложения под възглавницата пистолет.

Извади го с лявата си ръка, а с дясната нежно го погали. Това му помогна да се откъсне от преживяното и го върна години назад. По-точно в една друга далечна страна, където един много горд и изключителен мъж му беше подарил точно този пистолет с думите:

“Не ми отказвай да го вземеш. Ще дойде момент, когато той ще ти спаси живота.”

Тогава той не обърна особено внимание на тези думи, а  след време и ги забрави. За да няма проблеми и да не поема не налагащи се рискове, реши да остави пистолета при един приятел в друга страна, който му го върна тази вечер и то в отлично състояние.

Този подарък наистина беше спасил живота му.

Дискът с прекрасната музика беше свършил, но Стария така и не беше забелязал това. Лицето му беше разстроено, а пулсът му ускорен - нещо необичайно за него. Загаси изпушената наполовина цигара в пепелника, прекара длан по челото си и с тъга се “обърна” към себе си:

“Остаряваш, момче. Знам, че в твоя живот коефициентът на психическо натоварване е бил далеч над  средното ниво, знам,  че за сметка на това и съпротивителните ти сили при преживяването на екстремни ситуации са били големи, но напоследък забелязвам, макар и много рядко, неща, които доскоро бяха непознати, а ако е имало изключения, те са били единични и за тях е имало необорими причини.

Не можеш толкова лесно да се предаваш пред биологичните атаки и преживените ужаси и непрежалими загуби, още повече, че  задълженията ти към макар и оределите ти вече близки, не са свършили. Дори от чувство за достойнство не можеш да се  изоставиш и от един горд и волеви мъж с желязна психика да се превърнеш в една руина, в един безволев и хлипащ,  безпомощен старец. Нима толкова лесно ще захвърлиш високия си дух, твърдия си  характер, самочувствието си и непреклонната си воля да живееш? Ако не за друго, поне за тези, които обичаш,  трябва да отхвърлиш всякакъв вид демобилизация.

“Млъкна” и продължи да гледа монитора, без да вижда каквото и да е, но скоро усети как отпуснатите му мускули започват да се втвърдяват, погледът му да се избистря и да възвръща обичайната си решителност, мислите му да се подреждат, сърцето да бие бавно, но силно и равномерно. 

Всичко беше застанало на мястото си, а въздействието на спомена беше...изтрито. Смени диска, запали цигара и вече  нищо не смущаваше удоволствието, което му доставяше чудесната музика. Въпреки че беше много късно, изслуша целия диск и едва тогава отиде да си легне.

Преди да заспи пред него застана образът на човека, който му беше подарил пистолета. Много му се искаше отново да го прегърне както при последното им сбогуване но... дори не знаеше дали още е жив. Обърна се на дясната си страна, сложи ръка под главата си и скоро заспа спокойно и дълбоко, без да сънува каквото и да било.