Какво е миналото?! Една част от живота ни или нещо повече. По-скоро е по-малко. Ние като индивиди вегетиращи под пустинното слънце на бетонните си сърца, гледаме повече хоризонта пред нас, а зад нас остава само бегла сянка на грешките, проблемите и успехите ни. Как да съставим онази тънка формула на житейската тригонометрия, която да ни подскаже нежната крива на хоризонта, за да избегнем онова зад нас... Ами не можем. Миналото си е там, като сухите бодли по долните части на кактусите - болезнено напомня за себе си всеки път щом се обучим в неволите на нашето съвремие. Нашите лигнинови сърца са напукани като кората на дърветата, а кръговете в тях показват годините на страдание, състрадание или щастие - илюзорна картина на Пикасо - разтопени часовници. Те тиктакат бавно и относително в главите ни и само ни лъжат за привидното настояще, което се върти в кръг, за да открадне от бъдещето, за да се напасне към миналото. Ето това сме ние - безсмислен кръговрат, който за да постигне целите си, води своите изводи само от грешките си. Въображението е лукс, който само силните индивиди могат да си позволят. Само тези, които не се страхуват да избодат очите си в тръните на кактуса, но да погледнат нагоре. Там, където свети синьото на нашите красиви рисунки. Гледането напред е рационално, но гледането нагоре - реално.