С появяването на космическия кораб, отекна силен гръм, разтърсил околните голи скали и раздвижил пясъчната пустиня под тях - корпусът му потрепери няколко пъти и със заглъхването му остана неподвижен като призрачен силует насред покрилата го тъмнина.

         Нямаше никакво светило над натрошеният на прашинки слой от повърхността, което да се отрази в него.

         В чуждият за това мястото обект, появил се в лишения от живот свят, петте тела на трима мъже и две жени, излизаха от дълбокия си сън в анабиотичните камери – мястото, където прекарваха по-голямата част от пътуването астронавтите, забавяйки биологичните си процеси по време на полетите, продължаващи често дълги месеци или години.

         Корабът се управляваше от изкуствен интелект на мощен компютър, който щом ги приземи и миг преди да се изключи, задейства програмата за събуждане им и постави кораба в авариен режим, за техен късмет работещ безупречно.

         След задължителната процедура от раздвижване на мускулите чрез електромеханични импулси и масажори,  подхранване на организмите им с обогатени на витамини и минерали течности, отнела им малко повече от три часа, екипажа се събра в контролната зала. Изкуствения интелект, на който бяха сложи име Тито, сега мълчеше и не отговаряше нито на гласовете им, нито на опита да го извикат на някой от терминалите.

         Неизвестността на местоположението и какво се е случило бяха основните въпроси, които трябваше да обсъдят - беше доста студено, отоплението не работеше, но изолацията на корпуса донякъде ги опазваше от възможните свръхниски температури на околната среда.

         В остъствието на ИИ, прегледаха всички управлявани и поддържани обслужващи апарати от него, откривайки, че повечето бяха изключени, а няколко останали в режим на рестартиране.

         - Капитане, почти никой от уредите ми в момента не отчита нищо – рече Марк Трети, навигатор и техник, загледан в екраните, които след няколко неуспени опита, така и не можа да активира. – Навярно сме имали сериозна авария по време на полета, щом Тито ни е стоварил тук като крайна мярка.

         - Но защо се е изключил и той? – обади се Теа, другия техник.

         Капитанът на екипажа, Ано Силки, също ровичкаше пулта си, свързан с множество командни датчици, в момента едва различаващи се на сумрачната светлина, идваща от аварийното осветление. Колкото и да подаваше команди, и при него нищо не се задействаше.

         - Според мен – каза той, - мисля, че е станало малко след излитането и не сме много далеч от Земята. Нали така, Док?

         - Имаш предвид това, че телата ни не бяха в състояние като след дълъг преход в пространството?  

         Силки кимна – знаеше добре какво е да лети месеци и какво е усещането след събуждането. А сега ги нямаше познатите му симптоми – полета им трябваше да има продължителност от сто дни.

         Рико Мей, астрокоординатор, механик и корабен медик, бе отворил страничен панел и със задоволство отбеляза, че показанията от резервоарите с въздух са - пълни догоре, подаването нормално.

         - И аз мисля така - едва ли сме на повече от седмица или две от Земята. За съжаление времеброячът е изключил, също както и много други – посочи угасналите уреди на различни следящи техническата изправност апаратури на кораба пред себе си.

         - Непредвидена среща – предположи Силки. – Нещо е пресякло пътя ни. Нела?

         - Съжалявам, нищо не можем да видим на запис – тя също се опитваше да включи паметоносителите, но без успех. – Няма никакво захранване, освен аварийното, а то е сведено само до животоподържащата система. Може да имаме външна повреда, трябва да се огледа корпуса и да проверим реактора, макар за момента нямаме отчетено повишено ниво на радиация в залата, преди малко го проверих с преносимия апарат, но за всеки случай ще трябва да се отиде и долу – имаше предвид отсека с двигателите, позволяващи им да развиват онези скорости, чрез които преодоляваха големите космични разстояния.

         - Чудо е как е заработила безотказно програмата за изваждане от анабиоза – Рико Мей седна в едно от пилотските кресла и извади малко ръчно изчислително устройство. Започна да пресмята някакви стойности, като си водеше бележки на лист хартия, казвайки си, че колкото и да са напреднали технически, все пак стария класически начин на сметки все още е полезен като умение. – В повечето случаи, остава само да ни поддържа живи в камерите докато дойде помощ, ако е изпратен сигнал за такава.

         Капитан Силки също отвори панелите на захранващите блокове под главния компютър и прегледа трите редици от микрочипове, свързани чрез нанонишкови кабели с  множеството малки екрани на отчитащи различни стойности скали, които в момента бяха застинали в неприятна неподвижност. Обикновено синкавите импулси носещи се по тях, сега бяха в сива неподвижност.

         Според работещите аварийни уреди, свързани в независима мрежа – мислеше си той, - имаме въздух, няма изтичане на от реактора, поне не се отчита, но това наистина трябва да се провери за по-сигурно на място. Ако поправим захранването, ще изпратим сигнала за помощ, а може би Тито го е направил, но няма как да го знаем, след това ще я изчакаме където и да сме се озовали – знаеше, че по пътя им има десетки планети с твърда повърхност, трябва да са някоя от тях.

         Можеше да бъде много по-лошо - смъртоносна радиация от спукан реактор, смазан от удар в космичеко тяло корпус и оставени без никаква външна защита попаднали в някое газово кълбо - тогава дори нямаше и да се събудят, атомите от телата им вече щяха да се носят из космоса или да бъдат смесени с местните елементи.

         - Марк, Теа, отивайте при реактора и проверете за нивото на радиация – каза Силки, знаейки че от него може да се очаква най-сериозната опасност в момента, а при изправност и най-голяма надежда да възстановят захранването на кораба.

         Техниците излязоха и започна да навличат една по една частите на защитните костюми, помагайки си един на друг в слабо осветеното помещение.

         - Според мен сме малко след Орбитална станция 12. Съгласно атласа, в този район има няколко необитаеми планети и астероидно поле, през което не би трябвало да сме минали, но някоя отломка може да се е отделила и да пресякла пътя ни – изказа предполежение Рико Мей, наричан от всички Док заради вискота си степен и по медицина, бутна листа с изчисленията настрани. – Ако имах точното време на полет, щях да знам със сигурност къде сме, тъй като знаем накъде сме летели, но мисля че не сме много далеч от Земята.

         - Дано да е така, ще можем по-бързо получим съдействие, ако не успеем да излетим сами. – Силки замълча, премисли някои неща, след това обобщи ситуацията. – Така, явно имаме авария, енергията ни е на 97 процента изключена, Тито мълчи - това е лошото. Но имаме въздух, изолация не е пропуснала външни елементи, макар и да няма отопление, все пак е поносимо и да се надяваме, че не сме много далеч от Орбитална 12. Очаквам реакторът да е в изправност, така ще измислим как да получим някаква мощност и поне да изпратим сигнал за бедствие. Док и Нела, опитайте да направите нещо със захранването на нещо тук – той показа всички неработещи екрани. - Аз ще изляза навън да огледам - стоим стабилно, надявам се поне да сме на твърдо място. Ако е нощ, надявам се да видя някое позната конфигурация от съзвездие и да ни помогне да определим местоположението си.

         И отиде също да облече скафандъра си, Нела му помогна да провери изправността му, направи връзка с другите по радиото и стигна изходния люк, който трябваше да  отвори и затвори ръчно.

         Обезвъздушаващата камера работеше свързана с аварийния режим на работа на кораба – добра идея на инженерите създали този клас космически кораби, добавили малкия генератор да не е зависим от централната система, която изкуствения интелект ръководеше. Предвидено точно за случаи като този - екипажа да може сам да напусне борда ако се наложи да спасява живота си, било в открития космос, било на незнайна планета.

         Предпазливо направи няколко крачки по платформата, водеща до пясъчната повърхност. Индикаторите на ръката му показваха нормално за човек налягане и гравитация. Температурата беше ниска, почти нула градуса, но костюма щеше да го поддържа затоплен.

         Напълно пригодна за живот планета, но не зная коя е – помисли си Силки, стъпвайки на леко поддаващия под тежестта му слой от прахообразна повърхност.

         Огледа се:

         Небето заплашваше да се срути върху му - толкова ниско беше. Тежките облаци над него бяха тъмносиви и често съвсем черни кълбести образувания, непозволяващи да се види космосът над тях. Носеха се плавно и оскъдната светлина, успяваща да проникне през тази гъста пелена, му позволи да различи недалеч от него няколко озъбените върхове на скали, изникнали от надиплени пясъчни дюни.

         Включи силния прожектор и бавно, без да бърза, обходи целия кораб и проучи външните модули, връзките между тях и местата под които бяха сензорните секции. Не видя да има удари и поражения като от сблъсък с метеор - дори и одраскано нямаше.

         Значи силният магнитен слой, запазващ ги по време на полет, е работел изрядно до кацането им. Странно, какво ли е станало тогава? Трябва да е вътрешна повреда, която все някак ще успеем да отстраним. Не сме в толкова лошо положение – окуражи се Силки, макар изключването на Тито да нямаше обяснение, но програмата си имаше свои критерии за безопасност и това е преценила като нужно и го е направила.

         Потупа с ръка обвивката и се върна до платформата. Отведнъж притъмня още повече - навярно местната вечер бе дошла, макар според него тук и денят не беше съвсем ден, а само предверие на онова което ще е нощта под тази гъста облачност.

         Силен гръм разтрепери въздуха и той усети вибрациите му под тялото си.

         Ама че пустиня – погледът му проследи лъча на прожектора, обходил силуетите на голите скали, стърчащи от сивкавия пясък. – Остава и да завали някой киселинен дъжд, превръщащ всичко на слоя върху който стъпвам.

         Качи се обратно и затвори люка. Изчака зелената светлина да се появи, след обливането с лъчи, унищожаващи всички възможни външни микроби и бактерии, свали скафандъра сам, което за разлика от обличането беше по-лесно, и тръгна по коридора към залата.

         - Как е отвън, капитане?

         - Всичко е наред, нямаме спукани модули, попаднали сме на някаква пустинна планета с много ниска атмосфера, мисля че започва нощта и температурите ще паднат, но няма да е фатално за нас, ще ги понесем.

         - Двигателите са наред, няма повишена радиация – Марк показа ръчния измервател. – Трябва ни само захранваща мощност и... излитаме.

         - Без ИИ няма как да стане, но мисля, че ще можем да направим нещо – укроти ентусиазмът му Рико Мей. – Ще пренасоча някои работещи вериги и така ще възбудим част от изключените, като най-важното е изпратим сигнала за помощ – все някой ще го улови, ако събудим и Тито, тогава вече с помощта му ще направим и опит за излитане.

         - Трябва да сме имали някаква незначителна повреда и програмата е предпочела за по-сигурно да ни приземи, в случай, че стане по-сериозна и като препазна мярка е изключила всички мощности – обади се Нела, не беше се случвало преди, но все пак можеше да бъде и някакво обяснение.

         - И аз така мисля. - Силки отиде до главния терминал. – Хайде тогава, да опитаме да съживим това корито.

         Провериха всичко подробно, направиха няколко нови връзки и когато се пробудиха спомагателните командни програми и два от мониторите светнаха, доволни отидоха да почиват, убедени че на следващия ден ще имат още по-голям успех.

         Отвън, мрака не издаваше никави звуци – след тътена, чут от капитана, така и не заваля.

         *****

         На сутринта продължиха работата си - скоро имаха отопление и повече светлина. Силки реши да опита да свърже с отделен проводник един от външните модули с част от главния компютър в залата и излезе отново навън.

         Пак бе сив и мрачен ден, облаците лениво се движеха над него, събирайки се в различни фиргури и разпилявайки се в други, но нямаше време за излишни няблюдения и започна да свързва накрайниците на проводниците, които бе извел отвътре. Правеше спойки между тях и тези в корпусните блокове, нишките се сплитаха и синхронизираха, а той се надяваше да успее да възобнови действията на умът на кораба.

         Точно когато направи последната връзка, чу някакъв шум в тишината на пустинния свят. Идваше иззад най-близкото скалисто възвишение. Увеличи нивото на микрофоните на скафандъра и долови как нещо се движи по пясъка – бавните му стъпки хрущяха.

         Наличие на живот?! – мина през мислите му и реши да провери източника на шума.

         Слезе от корпуса и се заизкачва по скалите. Покриващата ги суха повърхност се ронеше и правеше катеренето трудно, но все пак успя да стигне до върха и погледна.

         Това, което видя, го накара да напълни дробовете с въздух за да извика, но невидими пръсти го стиснаха и просто загледа невярващо пред себе си:

         На не повече от двеста метра, в друга оградена от скални възвишения долина, бе кацнал неговият кораб - не този, който беше отзад, друг, но и същият.

         Видя самият себе си да оглежда кораба отвън – същото, което беше направил вчера.

         Докато съзнанието му се опитваше да възприеме гледката, с нов силен трясък от нищото, в следващия образуван в близост кръг, се появи трети космически кораб.

         Силки осъзна, че в него едно друго негово “Аз” започва да се пробужда от съня си.

         С отмалели пръсти включи радиопредавателя.

         - Марк! Марк, обади се! Марк!

         - Капитане, слушай! – прогърмя равълнувано гласът на навигатора. - Компютъра проработи и видяхме данните от полета...

         - Остави това сега. Марк, чуй ме – тук има още два кораба и... това сме ние! – трескаво го прекъсна Силки.

         - Капитане – гласът на Док се опитваше да бъде спокоен, - полет не е имало. Не сме мърдали и сантиметър от Земята, ние сме на нея... разбираш ли, но тя не е същата - нещо се е случило и не знаем в кое време сме, защото отчитането му така и не е продължило след началото на полета...

         Вдигна поглед от двата кораба и го плъзна към хоризонта, който представляваше съвсем тънка ивица между облаците и пустинята – между тях имаше множество образувани петна като това, от което току що се беше изкачил.

         Интересно, дали бяха естествено образувани или предварително подготвени? – помисли си Силки и усетил слабост седна, когато с нов гръм се появи четвърти кораб, който със сигурност нямаше да бъде и последният.