ласките си красивите зелени планини. Реката нетърпеливо чакаше да види отново

топлия му образ. Птиците се събуждаха. Започваха да излизат от гнездата си и да

запяват омайни песни. Слънчогледите също се събуждаха, усмихнати, че и този ден

голямото жълто кълбо високо над тях ще им прави компания.

 Тя тичаше по полето. Усещаше как тревата гъделичка голите ù бели крака. Вече беше

уморена, но не можеше да спре. Трябваше дори да тича още по-бързо, защото съвсем

скоро щеше да стане осем часа. Никога досега не беше закъснявала, но днес, за първи

път, откакто бе започнало лятото, се успа.

 Казваше се Ева. Беше красиво петнадесетгодишно момиче с кестенява буйна коса.

Очите ù бяха сини като небето, а усмивката ù омайна като слънчевите лъчи. Кожата ù

бе бяла. Имаше лунички по лицето си, които ù придаваха още повече чар. Беше си

облякла раирана риза с къс ръкав и къси дънкови панталони. На ръката си носеше тънка

гривна, направена от въженце с нанизани мъниста на него. Това бе най-скъпият ù

подарък от най-добрата ù приятелка – Мая.

 Всъщност тя тичаше именно към дома на Мая. Всеки ден, откакто започна лятната

ваканция, тя правеше едно и също нещо всяка сутрин. Щом будилникът в стаята ù

звъннеше, тя ставаше от леглото и набързо се оправяше. Отиваше при Мая и я

извеждаше на разходка из парка, гората наблизо, до реката. Лекарите ù бяха казали, че

колкото повече време прекарва на слънце сутрин и сред природата, ще оздравее по-

бързо. Затова Ева ù бе обещала, че тя ще ù помага с разходките. Беше приела, че е като

нейно всекидневно задължение, като това да си мие зъбите и да се храни. Но не го

правеше като по принуда, дори напротив – радваше се, че го прави за приятелката си.

 Мая беше претърпяла тежка катастрофа в края на учебната година. Майка ù загина, а

тя остана прикована в инвалидна количка. Болката от загубата на майка ù беше

непоносима, но това, че не можеше да върви я караше да се чувства още по-зле. От

онзи ден баща ù се промени много. Винаги е бил най-преуспелият земевладелец в

околността, но след тази трагедия се превърна в непотребен пияница. Не обръщаше

нужното внимание на дъщеря си и затова бе наел една възрастна дама, която да се

грижи за болната Мая.

 Най-после стигна пред голямата дървена порта на къщата. Досега разстоянието не ù

се бе струвало толкова голямо от нейния дом до този на Мая. Не почука, а направо

влезе, защото я очакваха. Беше в двора на най-красивата къща, която някога бе

виждала. Обичаше да идва тук. Имаше пътека от кафяви плочки, залепени на замята, а

около нея всичко бе зелено. Отдясно имаше голям фонтан с едно мраморно ангелче,

което изливаше вода от малка стомна. Беше омайващо да слушаш плискането и да

гледаш как малки птичета се събират около фонтана и пият вода от него. Отляво имаше

голяма цветна леха, открояваща се от зелената трева. Там жужаха пчели и се виждаха

красиви пеперуди, които подскачаха от цвят на цвят. За миг Ева остана безмълвна,

наблюдавайки красивото начало на деня на тези малки твари.

 Чу как вратата на къщата се отваря. Извърна погледа си натам и видя една дебела

жена на около петдесет години, облечена в обикновени дрехи. Имаше прошарена коса,

вързана прилежно на кок, а тумбестите ù бузи бяха зачервени. Устните ù се изкривиха в

топла усмивка, когато видя красивото момиче.

- Чака те. Иска да закусиш с нея, преди да излезете. – съобщи тя.

 Ева кимна с глава. Радваше се, че ще успее да закуси тук, защото тази сутрин не ù

остана време да си хапне любимите препечени филийки с масло и конфитюр, които

приготвяше обикновено майка ù. Последва дебелата дама. Когато влезе в къщата,

затвори вратата след себе си. Вътре беше студено. Въпреки слънчевите лъчи, които се

прокрадваха през стъклото на прозореца, Ева усещаше тръпки по цялото си тяло.

Въпреки всичко къщата ù се виждаше тъмна, студена и подтискаща. Помнеше преди

колко много цветя имаше в нея – по масите, шкафовете. Те правеха всичко по-красиво

и уютно. Но сега… къщата сякаш бе като мъртва.

 Жената я заведе в една голяма стая с дълга маса и дървени столове. Това бе

трапезарията на къщата. Едно слабо момиче с бледо лице се хранеше. Имаше дълга

черна коса, вързана на конска опашка. Очите му бяха големи с цвят на кестен, но в тях

липсваше онзи пламък, с който Ева бе свикнала да ги вижда. Това я натъжаваше.

Момичето беше облечено в тъмни дрехи. Инвалидната количка, в която стоеше, бе

доближена до масата и то гребеше с лъжица от супата, оставена пред него. На ръката си

имаше същата гривна, като тази на Ева. Това беше нейната скъпа приятелка Мая –

много по-различна от онова момиче, което беше преди трагедията в края на учебната

година.

 Очите ù се втренчиха към Ева, когато чу стъпките ù. Опита да се усмихне, но сякаш я

болеше да роди усмивка на бледото си лице.

- Седни до мен. Нека да закусим заедно. – чу се тихият ù глас.

- Да, разбира се. – със свеж и доволен глас от това, че ще закуси най-после ù

отвърна Ева.

 Настани се на високия дървен стол до Мая и само след миг милата дама ù сервира

супа и чаша портокалов сок. Остави ги сами, защото имаше и друга работа за вършене.

Ева започна да се храни, а Мая я гледаше и сякаш ù завидя на апетита, който имаше.

- Днес къде ще ходим? – попита тя.

- Ще видиш. Важното е да си навън, на чист въздух и да усещаш топлината на

слънцето. – развълнувана отвърна Ева и продължи със закуската.

 След половин час Ева буташе студената инвалидна количка, в която стоеше

приятелката ù. Говориха си за различни неща – за училището, за времето, за последната

книга, която са прочели. Когато прекарваха времето си заедно и двете бяха щастливи.

Сякаш Мая забравяше за миг трагедията, загубата на майка си и това, че не може да

върви. Отново се превръщаше в онова безгрижно момиче, което беше преди. Ева се

радваше, че я вижда именно такава, че тя я кара да се усмихва и да се откъсва от

тъжната несправедлива действителност.

  Отидоха в градския парк, който се намираше близо до дома на Мая. Той беше най-

красивото място в града. Имаше дълги алеи, които се къпеха под сенките на големи

вековни дървета. Навсякъде имаше лехи, отрупани с много цветя, чийто прелестен

аромат се носеше навсякъде. През парка минаваше и реката, където плуваха малки диви

патици. Няколко беседки и дървени пейки позволяваха на хората да седнат и да се

полюбуват на красотата и спокойствието в градския парк.

 Докато се разхождаше с приятелката си, Ева забеляза нещо на най-ниския клон на

близкото дърво. Спря количката и Мая се обърна, за да види какво става.

- Виж! – посочи с пръст момичето, а в гласа ù се усети вълнение.

 Мая погледна натам, но не видя нищо – клон на дърво, отрупано със зелени листа.

Нищо особено. Но Ева отново хвана дръжките на количката и се доближиха. Там

имаше един малък пашкул с тънка цепнатина. От него се опитваше да излезе красива

пеперуда. Двете момичета бяха като омагьосани от невероятния момент – някогашната

грозна гъсеница, сега се превръщаше в прекрасно живо цвете. След много усилия, най-

накрая пашкулът се разкъса и новороденото същество разпери крила и полетя. Ева и Мая

не откъсваха и за миг очи от нея. Наблюдаваха я как полита високо в небето, докато не

се изгуби от погледите им.

- Искам и аз да мога да полетя. – прошепна Мая.

- Ще можеш! Заедно ще полетим. – увери я Ева.

- Не… Никога няма да мога. Аз не мога да вървя, та камо ли да полетя… - и

лицето ù посърна.

 Ева се натъжи. Видя насълзените очи на приятелката си и се наведе към нея, за да я

прегърна. Не искаше тя да се чувства зле и да си мисли, че никога няма да върви

отново. Дори беше убедена, че съвсем скоро ще оздравеят крайниците ù и отново ще

тичат двете заедно. А защо не и да полетят, както направи красивата пеперуда…

 Сложи ръцете си на инвалидната количка и тръгнаха отново по алеята. За миг бяха

безмълвни. Гледаха в различни посоки и си мислиха за различни неща. А около тях

минаваха хора, които бързаха за работа, други просто се разхождаха. Стигнаха до една

от дървените беседки и се настаниха там. В този момент край тях мина едно момче.

Беше високо, с черна коса. Очите му бяха зелени като тревата, а кожата му имаше матов

тен. Беше облечено спортно и носеше раница през рамото си.

 Погледът на Мая засия, когато го видя. Потръпна. Изведнъж дори се появи усмивка на

лицето ù. Тя го харесваше. Той беше от класа им и винаги му пращаше сигнали, че

изпитва нещо към него. От друга страна, момчето винаги ù се усмихваше, намигваше ù.

За Мая това бе знак, че ù той си пада по нея.

- Дани! – насили се, за да му извика тя.

 Той се обърна. Погледна момичето в инвалидната количка. В очите му се четеше

съжаление. Не я гледаше по онзи начин, по който я гледаше преди. Вече сякаш не я

харесваше. Нито се усмихна, нито ù намигна. Дори не помаха с ръка. Просто извърна

главата си напред и продължи по пътя си. Забърза темпото си на вървене, сякаш се

опитваше по-бързо да подмине беседката, където бяха двете момичета.

 Ева погледна приятелката си. Видя големите ù тъжни очи, които сякаш тръпнеха в

очакване той отново да се обърне и да я поздрави. Но когато момчето се отдалечи, една

сълза се стече по бледата ù студена кожа. Брадичката ù потрепери. Ева също се натъжи.

Не обичаше да вижда Мая разстроена. Сякаш и тя усети онова ужасно чувство, което

приятелката ù изпитваше. Като че ли и тя поиска за миг да стане невидима, да стане

така, че да забрави този ужасен момент. Чувстваше се унизена, защото в неговия поглед

не се четеше радост от това, че я вижда, а просто съжаление…

- Да си вървим. – прошепна Мая – И без това на обяд лекаря ще идва да ми помага

с упражненията.

 Ева сложи ръка на рамото ù. Мая разбра посланието. Това за нея означаваше да се

успокои, защото всичко ще си дойде на мястото. Докосна нежно ръката ù и я погледна с

фалшива усмивка, за да я накара да си помисли, че не е толкова зле. Но истинските

приятели винаги усещат кога една усмивка е фалшива, кога зад усмивката се крие

болка… Само след миг отново тръгнаха по дългата алея, пътя към къщата на Мая.

 На следващия ден Ева се събуди пет минути по-рано. Будилникът ù още не беше

звъннал. Макар че предната нощ заспа много късно и не можа да си почине добре, тя

се събуди без проблем. Усещаше нещо странно. В гърдите си сякаш имаше празнина.

Сърцето ù биеше, но някак забързано и уплашено. Имаше предчувствието, че нещо

лошо ще се случи… Приготви се набързо и излезе от дома си. Не закуси, защото

нямаше никакъв апетит. Това я учуди. Тръгна през голямата поляна към дома на

приятелката си. Слънцето тъкмо бе изгряло и галеше нежно косите ù.

 Когато стигна до къщата, усети студ. Все едно студен вятър преминаваше през тялото

ù. Тя набързо отвори дървената порта, притича по пътеката, без дори да погледне към

цветята и фонтана и влезе вътре. Видя бащата на Мая да стои във всекидневната на

един стол. Когато чу, че вратата се отваря, той извърна погледа си и Ева видя, че плаче.

Тогава се появи от кухнята милата дебела дама. Очите ù бяха зачервени и пребърсваше

сълзите си. Момичето разбра, че предчувствията са били правилни, че нещо лошо се е

случило. Без да каже нищо, побягна по стълбището към втория етаж. Откри стаята на

Мая и влезе разтреперана вътре.

 Мая беше легнала на леглото. Очите ù бяха затворени, кожата ù не бе бледа, а

посиняла и студена. Беше облечена в бяла рокля, а косите ù пуснати свободно около

раменете ù. Сърцето ù не биеше. Не дишаше. Беше мъртва.

 По-късно Ева разбра, че Мая се е самоубила през нощта с хапчетата, които лекарите

са ù изписали. Беше оставила гривната до себе си, сякаш за да усеща присъствието на

приятелката си. Имаше и бележка, написана с нечетлив почерк, която гласеше

следното:

„Животът ми никога няма да бъде както преди. Аз поемам своя полет, но в друга

посока. Прости ми, приятелко!”

Март, 2012