Утрото едва настъпваше. Слънцето се издигаше лениво в небето и обгръщаше с
ласките си красивите зелени планини. Реката нетърпеливо чакаше да види отново
топлия му образ. Птиците се събуждаха. Започваха да излизат от гнездата си и да
запяват омайни песни. Слънчогледите също се събуждаха, усмихнати, че и този ден
голямото жълто кълбо високо над тях ще им прави компания.
Тя тичаше по полето. Усещаше как тревата гъделичка голите ù бели крака. Вече беше
уморена, но не можеше да спре. Трябваше дори да тича още по-бързо, защото съвсем
скоро щеше да стане осем часа. Никога досега не беше закъснявала, но днес, за първи
път, откакто бе започнало лятото, се успа.
Казваше се Ева. Беше красиво петнадесетгодишно момиче с кестенява буйна коса.
Очите ù бяха сини като небето, а усмивката ù омайна като слънчевите лъчи. Кожата ù
бе бяла. Имаше лунички по лицето си, които ù придаваха още повече чар. Беше си ...