Вървяха бавно. Навлажняваха пресъхналите си устни, споглеждаха се, докосваха ръцете си.
- Сигурен съм, че се питаш същото като мен - поде пръв той.
- Кога ще свърши тази суша?
В мрака се вървеше значително по-лесно. Денят би изгорил телата им. Но тъмнината създаваше и допълнително напрежение.
Той спря изведнъж и почти ядосано извика:
- Искам да бъда с теб в светлина! Искам да можем да спрем, за да си починеш и за да мога да се погрижа за теб! - той погледна просълзен краката й, долавяйки в мрака окъсаността на плата и окървавените й рани.
Тя се засмя.
- Сигурна съм, че ще стане. Току-що пъхна ключа в ключалката.
Той огледа пясъците и пролазващия изгрев.
- Скоро ще трябва да се скрием...
В същия миг тя посочи в далечината сенките на наддигащ се керван.
Видяха ги и ги изчакаха. От камилите слязоха мъж и жена и ги доближиха. Останалите останаха по местата си. Мъжът и жената ги огледаха изненадано. Свалиха покривалата от главите и се спогледаха в нескрито недоумение. Мъжът се окопити пръв. ...