Част 2

 

- Жалко! – тръсва разочаровано цигарата си в пепелника и пита с лека пренебрежителна нотка в гласа  - А да не би да си лекар? 

- Не – усмихвам и се учудено – От къде ти хрумна пък това за лекаря? 

- С тези ти изказвания относно пороците ми звучиш като нещо такова… Я проповедник… Я лекар сухар… Илиии..

- Илиии…? – имитирам я аз, а тя се заглежда по-задълго в лицето ми и възкликва:

- Или  може би като възпитателка в занималня…

- Неее…! Не съм нито едно от тях…

- Или знаеш ли? Баси! – прекъсва ме тя - По-скоро говориш като мама, татко, леля и дядо взети заедно! 

- Еее! Ха сега! Едва ли съм чак пък толкова миксирано квартетен.

- Пък защо ли тогава аз имам някакво такова четвъртито усещане за теб? 

- Ми не знам – откровено вдигам рамене.

- Е кажи де! С какво се занимаваш? 

- Еее не, не, не. Нямам завършена семинария! И мама и леля не съм бил никога. Само един безработен Селяндур съм. 

- Хайде пак стигнахме до тази странна думичка. А я кажи това след „само“ -  то какво е всъщност?! 

- В смисъл? 

- В смисъл като понятие… Призвание ли е? Или е Длъжност? А може би е професия? Или пък не! Може би е някаква отвлечена имагинерност изкристализирала насред хабитата на собствените ти мисли? 

- Амии… - чудя се как и какво да и отговоря на странния въпрос, но само след секунда, тя сама ме изважда от затруднение, отнемайки ми думата:

- Или пък не. Може би е някаква отчаяна самодиагноза продиктувана от безсилието ти да откриеш сам себе си?!

- Еее! Не е така!

- Не е ли? Ми как е?

- Същността на моето моментно съществуването по-скоро е концентрирана не след думата „само“, а точно преди нея!

- Баси че хитро! Много файнско професионално убежище си си намерил! Да битуваш синтактично преди началото на всяко едно човешко изречение. Супер работа! – след това замълчава, замисля се, но миг по-късно ме стрелка с прозорлив блясък в очите и добавя - А може би, спотайвайки се там в шпацията след последния препинателен знак… Иии малко преди главна буква на следващотооо …изречение… Ти преднамерено се криеш не само от себе си, но и от света – а?

- Да де! Ама аз говорих за същността като такава, а не за някаква конкретна преднамереност, около притихване или спотайване… И защо ми е пък да се крия?

- Как защото? Ама моля ти се престани с това реторично хитроумуване! Дай нещо по-просто, по-явно и по-съществено! 

- Мислиш че хитрувам ли? 

- Определено - да!

- Ха! И как пък го правя това?

- Гмуркаш се в дълбокото на собственото си Аз. Лягаш на душевното си дъно. А за заблуда на хора като мен към повърхността изпускаш от време на време само едни въздушни мехурчета, напомпани с лукави контриращи въпроси и смислово блуждаещи празнословия… 

- И защо ми е това?

- Може би се опитваш да потулиш истината за това, как всъщност си един Никой от Никъдето, който иска да изглежда като по-голям Някой от Някъдето

- Яяя! Че интересно! – хиля се на глас – Шепотно празнословие от Никъдето, изказано от един Никой, криещ се в едното му Нищо… Или пък как беше онази ти мисъл за синтактично страхобежище, в което уплашено се бях сврял?! – свеждам глава опитвайки се да възстановя словесния й бисер, но не успявам и за да се спася от ситуацията питам - И пак да попитам защо ми е всичкото това? 

- Казах ти защо? За да прикриеш вътрешната си странност, увивайки се в плътен пашкул от безразличие и безпардонност.

- Е! – вдигам оправдателно рамене – Предаваме се и си признавам…

- Какво?

- Никога до сега не съм се виждал да дефилирам из житейското си присъствие точно в такъв копринено сюреалистичен тоалет… Честно! Ти сега с това каквидиране, буквално разби от всякъде собствените ми представи за самия мене си. Ама не е ли много абстрактно илюзорен този пашкулен костюм, в който ме облече? 

- Що пък да е илюзорен?! – имитира ме тя с повдигане на рамене – Може да си е истински, но да е невидим за околните

- Да де, но ако него го имаше… И аз бях чак пък толкова херметически капсолован, ние сега едва ли щяхме да си говорим! И точно по този сравнително отворен начин?

- И какво толкова чудно има?! Може пък да има хора, които да надникват и зад стените на пашкула. Все някога трябва се намери някой, който да има способността да съзре нещо в теб. И то не само отвън. А и от онази ти невидимата и непозната страна на собствените ти вътрешни луни скрити в дълбочината на собствената ти капсула. 

- Така си е! Дай Боже всеки му да срещне по някоя прозорливка като теб. Която да му показва, че съществува и Видьов ден с вътрешни луни в дълбочина! Пък ето аз съм си късметлия. И моя Видьов ден ми бе показан и то не как и не от кой да е! Всичко ми бе поднесено във вид пречупен през призмата на неоавангардистичния мироглед и то на един отявлено поетичен творец като теб.

- Така, така! Благодаря за комплимента. Казваш значи, следвайки моя неоавангардистичен подход можем да предположим, как ти наистина си Никой от Никъдето, който не прави Нищо в света от многообразни неща, които почти винаги са нещо. 

- И какво в крайна сметка означава това?! Ако трябва да бъде казано по-елементарно!?

- Това означава, че си далеч от каквото и да е дейно поприще, носещо конкретни материални облаги! Което пък като цялостно житейско присъствие на мен лично ми е много интересно! 

- Щом така мислиш… - не успявам дори да оформя пълно изречение защото тя отново ме прекъсва:

- Да! Да! Най-точно казано се опитвам се да мисля може ли да бъде и нещо друго! Но уви - не успявам! И все към Никой и към Нищото се връщам. Както и към онова – Селяндур! Защото и то въпреки акцента на самоироничност, които долавям в употребата… Самото понятие също не престава да ми бъде някак си дразнещо любопитно. 

- И какво толкова те нервни в самоиронията ми?!

- Не че ме нерви! Просто така и по този нервозен начин си звучи моята любознателност. 

- Ахаа! Знаеш лиии… До колкото все пак имам някаква речева сензитивност, към момента това твоето неврозно любопитството по-скоро го усещам като вчесване срещу косъма. Отколкото като конкретна посока в желанието ти за каквото и да било знание по въпроса?

- Това с вчесването и други са ми го казвали. Но мисля то е само докато привикнеш с начина ми на изразяване. После не боли толкова. 

- Щом казваш… С две думи агитираш ме да потърпя още малко… - усмихвам и се аз.

- Ми да! Нищо няма да загубиш. Най-много някой и друг кичур от егото ти да пооскубя. Ама може пък това да няма да е чак толкова голяма загуба. А знаеш ли много ми е интересно и друго! 

- Какво?

- Дали пък семантиката на това Селяндур не е поредния ти терминологично безнотен фалш. 

- Фалш ли?

- Да! Нещо като някакво си твое дежурно оправдание! Някакво такова самолично извинение за вечно недовършената ти житейска симфония? И понеже е видимо, че петолинието ти е празно - ти го използваш не по предназначение. Сиреч не да пишеш по него - а като параван зад който криеш голотата си?

- Казах ти вече… Щом толкова критично ме виждаш… През тези чаровните очи… Нека е така…

- Баси! Ти май си много плашлива особа. Настъпи ли те някой по самочувствието и веднага искаш да се мушнеш под дебелата сянка на някакви си плиткажни розови ласкателства… 

- Е нее… - опитвам да и отговоря, но не успявам, защото тя за пореден пък ме прекъсва:

- Значи казваш мързеливото излежаване в междуредието с цел приспиване или заблуда на реалните човешки впечатления за самия теб… Това се явява някакво си твое основно занимание! Така ли да разбирам? 

- Ама чакай сега! Кой е приспал или пък заблуждава впечатленията на другите…? - опитвам да се вмъкна в диалога, но уви тя отново ми отнема инициативата:

- Ти! Кой друг. Ти с твоето омайно празнословие! 

- Аз ли? Е как де?! Та то аз не мога с приказки да приспя дори сънливец камо ли…

- Ти! Ти и никой друг – отново взема словесно надмощие тя - Я само си помисли от колко време деликатно се опитвам да получа един единствен отговор! И то на един абсолютно елементарен въпрос! С какво апропо се занимаваш…

- Еее! Ама то моето занимание може да не е за хвалба…

- А кой те кара да се хвалиш…? Просто питам! Пък то може и просто да ми отговориш… Ама тиии… 

- Какво аз? 

- Ето виждаш ли?! И сега пак и отново започваш да го правиш! 

- Кое? – вдигам учудено рамене аз.

- Кое ли? Шикалкавенията си! Онези същите, с които се опитваш да приспиш личните ми впечатления! - махва авторитетно с ръка тя - Както и да е! Добре! Приемам макар и малкото казано от теб на доверие!

- Чакай сега! Кое от всичкото казано от мен ти наричаш малко?

- Кое не кое… За мен е малко… - махва Я с ръка, после със строг жест на генерален директор си пали нова цигара и продължава - Но така или иначе основното го изяснихме! Кажи сега без увъртания неосновно какво правиш? –  спира за секунда, вдишва дълбоко от дима, присвива очи, поглеждайки право в моите и пита с началническо назидателен тон - Ей така да речем през деня какви ги вършиш? –  и не знам защо, но мен като никога ме избива на явно откровение:

- Добре де! Неосновно понякога помагам на хора в нужда. Било то малка… Било то голяма. Но най-вече се намесвам в крайна.  

- Ахааа! Това вече е друго! – леко се отдръпва назад, изглежда ме от главата до петите и пита - Чакай сега?! Ти да не би да си мултилевел представител на онази фирма за деоритиците и другите там пургативоподобни? –  спира за секунда, леко повдига едната си вежда и продължава - Или как ви беше многословесното лого? Ах да! „Не пропилявай дните си в тоалетната! Купете си Лопедиум!“  

- Неее…! – смея се на поредното и екстравагантното предположение.

- Казваш не е това! Добре де! Хайде това с помагането - от мен да мине! Ще го приема за нещо като истина! Но ще помоля  все пак за някакво уточнение! – рязко сменя тона тя, прави ми миловидна физиономия и пита доста по-нежно - Ще го получа ли? Или и този път ще се опиташ да отклониш въпроса, правейки хетрик с комплимент към номера на сутиена ми.

- Мисля за сега да се въздържа от вербална ревизия на бельото ти! – усмихвам се аз и сочейки към гърдите й  допълвам - Ама то и с невъоръжено око е видно, че природата е била повече от щедра към тази ти част от тялото… Добре - ще го имаш уточнението!

- Ето! Мъжката дума си е друга работа! Та я кажи сега! Коя нужда по-конкретно я броиш за малка? И коя за голяма?

- Ами ако се касае за нечий живот - нуждата е голяма. Ако е само, за да се изпълни нечие желание - е малка. 

- Баси за живота ясно! – пак ме прекъсва тя - А ако желанието е не просто желание, а си е цяла една мечта?

- Еее! То и най-съкровената мечта си е пак вид желание – ама малко по-концентрирано.

- Аха! Казваш мечтите понеже са вид концентрат ги слагаме към малките нужди. Или не, не, не! По-скоро химически погледнато съм на мнение, как те могат да бъдат квалифицирани или като разредени мечтания, или като концентрирани мечти – смее се на глас Я, после застава сериозно и добавя – Но така или иначе, мисля започвам да разбирам. Ти си нещо като сомилиер на човешките желания! 

- Е! Ако се погледне професионално от към химическата страна на нещата – да. Чисто логически може и със сомилиерството да бъде направена някаква аналогия. Или я да поразсъждавам и аз на глас какво излиза. Започваме да речем от водката. Минаваме през виното. Отбиваме се при бирата… И стигаме до резливата боза… - поглеждам към Я, усмихвам и се иносказателно, побутвам чашата и към ръба на масата и добавям – А ако правилно съм се ориентирал за теб, ти никак не си падаш по разредените желания. Всичките ти мераци са направо хард концетрати…

- Помагачо на хора… - клати предупредително пръста си тя, дръпва чашата от ръба, отпива демонстративно, поглежда ме в очите и допълва с делови тон – Концентрирани или хард – не знам. Сега обаче тук възниква още един ключов въпрос …–  замълчава, после ми хвърля един стръмен поглед, но като вижда, че съм застанал в някакво мое си нехайно очакване, продължава - Ти може мечтите да ги неглижираш и като малката нужда. Но не е ли вярно, че от друга ъгъл погледнато… Иии… Все пак… Те са твърде дълбоки и лични човешки щения. А за повечето хора не е никак приятно, някой друууг… Пък дори такъв многознайко като теб да се меси или да бърника из тях… 

- Къде да им се меси? – прекъсвам я правейки се на недоразбрал аз.

- Как къде?! В мечтите! Било конкретно в тях. Било около тях. Или заради тях. Така че би ли ми обяснил, как ти господин Никой от Никъдето се вписваш в тази малка подробност?

- Така си е! Ако ще се месиш – да! Всяка една подробност е много важна. Особено при мечтите. И то особено в концентрирано детайлната мечта - усмихвам се аз – Защото виж какво мисля около тези намеси аз!

- Цялата съм в слух! – подпира демонстративно лицето си в длани тя и отваря широко очи.

- Всеки един по-нахален и достатъчно подпийнал посетител в бара, може волно или неволно да ти гаврътне водката, докато ти не си до нея. И разбира се по този начин да те натовари или да ти развали вечерта. Нооо… никой па било то и най-големият арогант или най-добрия ти приятел не е в състояние да се изпишка вместо теб, за да се облекчиш и да ти олекне от нещо – започвам да философствам отново аз  и то за неща, които много рядко споделям - Мисля и с мечтите е така. Никой не може да мечтае в место теб. И никой без твоето желание не е в състояние да сбъдне мечтата ти. Защото мечтата е тримерна функция на душата сърцето и съзнанието. Виж - някой изцяло да изпълни някое твое желание това да – напълно е възможно. Но е невъзможно ти да си седиш на дивана и някой да сбъдне мечта, която си е лично твоя. Според мен, ако в сбъдването на една мечта няма огромен процента самоучастие, то това нещо, за което си мислиш, че си копнял си е едно просто желание – па било то и много силно като интензитет. 

- Добре! Но аз така и не разбрах ти къде си в цялата тази философия?

- Аз съм там че въпреки всичкото това, намирам начин промушвайки се във фугите между душата сърцето и съзнанието да помагам за мечтата. А може би и точно там се крие разковничето на успеха в това дето го споделих за крайните нужди.

- Баси! Да не искаш да кажеш че между сърцата, мечтите и душите ни има някакъв нужник, който е свързан с тях посредством празнини… Ти тях ли наричаш пролуки и фуги?

- Не съм си го представял точно така това за нужника… Но може би да! Това е идея! Може би не точно нужник… По-скоро наистина има нещо като склад от нужди някъде близко до съзнанието ни, който може и да е точно по средата…

- Баси сравнението. Мечти граничещи не с душите ни ами с нужника ни на живота… Баси! Да не се окаже че ти не си загадъчния, Никой от Никъдето ами си наистина един циничен WC селяндур-каналджия.

- Може и така да се окаже! – разсмивам се отново на глас.

- Дааа… Което ако е така - никак не е добре. Поне за доброто ми изкарване не вечерта – свежда очи, после поправя бретона си и отмятайки коса назад продължава - Въпреки че съм напълно съгласна с другото казано от теб, как мечтите не са нещо, което някой е в състояние да ти ги съпреживява. Мисля си е най-добре сам да си се потопиш до шия в една мечта. Особено в момента, в който тя се сбъдва. Но си мисля категорично, че те не могат и да бъдат направлявани. Още по-малко някой да ти ги предоставя. И не искам да си и помислям за абсурдната ти теза, как някой който може би е Никой промушва човешките мечти през някакви си фуги на някакъв си непонятен душевен нужник. 

- Колкото за промушването мога и да се опитам да се съглася с теб. Но ако се вгледам около онази част от мисълта ти включваща потапянето до шия… Съм категоричен, че понякога трябва много да внимаваме за какво си мечтаем. Примерно ако заради пустия му тургор на едното му его сме се размечтали да се натопим във вана с четиридесет градусово алкохолно съдържание… Това по моему никак не е поредния душевен порив на емоционална еманципация… По-скоро е непредвидимо изкривяване траекторията на щението, клонящо към чиста телесна балсамация…

- Баси ма си заядливец… Никакъв луфт ли не оставя твоето мъжко его за моите интуитивни феминистични прозорливости… 

- Има го и това! Може би при по твърдите закачки тази мекушава материя наречена толеранс ми се губи … - смея се малко сконфузено аз.

- Добре! Щом си на мнение, че сме започнали да гипсираме диалога, какво ще кажеш ако ти предложа вместо да се кълвем по личните си възгледи, да погледнем на проблема от по-мелодичната му страна. 

- Например като как?

- Например като отидем да танцуваме? – усмихва ми се малко киселко тя.

- Бива! Въпреки че никой не е обявил - Дами канят… Нооо щом ти се танцува… Пък и си имам принцип! На красиви жени танц не отказвам – отвръщам с охота и правя приетия за това реверанс.

- Благодаря ти великодушнико! – усмихва се тя, хваща ме за ръка и ме повлича на едно по-широко място между масите.

Та така или иначе след динамиката на хапливото начало се потапяме в плавните тактове на някакъв блус. В танца поддържаме благоприлична близост. 

Какво бе то? 

Онова! 

Популярното правило! 

Дето е точно за такива случаи! 

А да! 

Всеки от танцьорите трябвало да оставя по глътка непорочен въздух от ляво и от дясно на сърцето си. Така че от обема на двете взаимни въздишки да се образува дистанция, колкото за един Свети Дух да може да прелети между телата на танцуващите. И то разбира се без да си огъне сияйния ореол! Пък колкото до дрезгавата грапавост в диалога, въпреки откровено заявените опити да понижим словесното триене, чегъртането май си продължаваше:

- Я раздуй още нещо за мечтите и желанията! - прошепва ми дискретно тя. 

- Щом настояваш! А докъде я бяхме докарали?

- До желанията, нужника, фугите и може би мечтите, за които ти незнайно как помагаш.

- Ахаа! Е да! Колкото до желанията… Може от една страна и да си права…

- От коя по точно? – усмихва се тя върти глава и последователно ми показва двата си профила.

- Виж що касае това овално образувание над шията ти мога да те разочаровам - голяма скука е. 

- Скука ли?

- Да! И двете страни на лицето ти са еднакво красиви. По-скоро като страна, имах в предвид онова дето си го говорихме за помощта при крайна нужда. 

- Аха! И какво?

- Ами да ти призная при мен някак си по по друг начин се случват нещата с хорските блянове – започвам отново да отрковеннича, аз без да знам защо тази жена ми действа като изповедалнята на Биг Брадър.

- Някак си! – прекъсва ме грубовато тя – Как така някак си? Че пък и то само при теб. Баси! Нещо да не се величаеш? А Селяндурски? 

- Ми така! – опитвам се отбранително да спра откровението си аз, но тя продължава да бъде настоятелна.

- Е! Това сега твоето „Ми така!“  моментно високомерие ли се явява? Или ти си си такъв по рождение! – не спира да ме гризе тя - Я го спусни този твой високо приповдигнат детайл с хорските блянове ей тук някъде в ниското! – и сочи към сърцето си - Тук при нас по-невежите!

- Ами да! Високото мерие може и по рождение да ми е. Пък колкото за другото - някой примерно се шегува за нещо с мен. Най-вероятно, следвайки личните си измишльотини… 

- Които според теб много често биват бъркани с мечти – прекъсва ме отново Я, но на мен вече това не ми прави впечатление и си продължавам спокойно: 

- Има го и това. Та казвам му значи на човека, че ако е в пълна безизходица или крайна нужда може да ме помоли за помощ. Пък аз ще се опитам да му помогна. Или ако иде реч за желание или мечта, то мога да го подкрепя в това, за което той си желае или мечтае. 

- За казването - то хубаво да му го казваш. Но ти може и да го попослъгваш… Нали така?!

- За кое да го послъгвам? Не те разбирам!

- За собствените си възможностите - баси! Всеки може да каже какво ли не за себе си! 

- Е! – вдигам многозначително рамене аз.

- Е какво – е!? – леко се отдалечава от мен тя и ме поглежда иронично - Не е ли така? 

- Така е! 

- Ми тогава?! – продължава да разпита Я - Ами ако предположим, че този питащия наистина и на сериозно те помоли за нещо по-конкретно като помощ и е в остра нужда? Тогава?!

- Тогава обекта на неговото желание си го повтарям на няколко пъти… - отговарям й съвсем спокойно аз - Или пък известно време мнооого, мнооого силно си го казвам наум… 

- Известно време - силно и на ум! – усмихва ми се предизвикателно Я и отново театрално възкликва – Баси! Силно и на ум! Това ми звучи изродено. Нещо като контраулегофрения ли ще да доде тази практика?

- Не точно. Ама да! – оставам почти безмълвен от сравнението и аз.

- Какво - да? И кое не е точно!? Пак не разбирам!

- Нищо! – сепвам се втори път от въпроса й и си продължавам мисълта, макар и в доста накъсана логическа стъпка  – Може и концентрация да бъде наречено. А пък то така помислените или изказани неща стават или се случват за този, или на този, който ме е помолил.

- Ахааа… И това е!? Така ли?!

- Да! Нищо работа! Та така обикновено желанието се превръща в една наистина красива или съвсем реална истинска истина…

- Ахааа! Нищо работа - а!? Баси! Гледайте го моля ви се колко е лежерен тоз самовлюбен в твърденията си Никойчо от Никъдето. Ехооо...! Селяндурскии…!  Ти на истинските истини нищо ли им казваш!? 

- Е не! Не са нищо! Но ако на хората им кажеш, че тяхното желание е супер голямо и супер трудно се получава… Те не се решават да те помолят за помощ. Защото повечето обикновени хора се имат за малки. И се плашат от грамаданските неща.

- Ахааа…!  – възкликва Я –  Вече май ми се изяснява това онова. Сиреч до колкото схващам ти си нещо като Терминатор на дребни фантазии, малки желания и дори на леко разредени мечти… Ехааа… Баси че интересно… И това става винаги и безусловно – а? Или е как?

- Неее! Винаги - не! Още по-малко пък да е безусловно. 

- Добре! Ами ако на всяка цена държим поне малко нещо да се случи от желанието ни? Тогава условията са какви?

- Условията са… Или поне едно от тях е човекът когато те моли… То той да го е направил от дъното на душата си… Защото непоискано добро не се прави…

- Баси, ма си подробен! Давай нататък! Това вече сме го чували и ние простосмъртните – прекъсва ме Я - Казвай другото условие?

- Другото е някъде в душата и сърцето на молещия да има макар и микроскопично по размер добро. 

- Добро?! За кого да е добро? За него? За звездите? За луната? Или за водата? 

- Нещо което да е добро най-малко за другите хора.  

- Ахаа… И сигурно великите сили са в дъното на неща… Нали така? – смее се съвсем чистосърдечно Я.

- В дъното на нещата, или на върха на пирамидата… Както ти харесва така да е.

- Хубаво! Чух ти мнението! Дай сега по-така сериозно да помисля! Аз винаги съм си имала мечти. А понастоящем с моята работа се ровя къде ли не и за какво ли не. Никъде обаче не съм срещала форум или обява от сорта: „Изпълнявам мечти!“ Което ще рече, че или нямаш читава реклама за тази си дейност… Или нямаш много клиенти… Защото най-вероятно не те бива… Или изобщо те няма в бранша. Ако той изобщо е в наличност!

- Може би и двете са валидни. Понеже няма много хора, които да търсят помощ за постигане на мечтите си по моя начин, за това и нямам много желаещи. Поради което и нямам финансова възможност да пускам обява. А човек като не практикува нещо след време започва и да не го бива. За това и най-вероятно съм в онова междуредие на живота. Както ти се изрази преди малко.

- Баси… Отново пораженчески ми прозвуча… Като преди малко с комплиментите… А беее… отначало защо така си помислих, че си някакъв си самоуверено оперен арогант. Добре де! Може и да съм сбъркала. А през другото време, през което не помагаш на никого за големите или за малките му нужди…? Тогава…?! Тогава с какво се занимаваш? – не спира да ровичка Я.

- През другото време, за да не умра от мързел пиша разкази… 

- Пишеш?! От мързел! Баси ‘ква странната творческа мотивация! И какво – а!? Разкази казваш!?

- Да! Които обаче така и никой не чете…

- Яснооо – да! А беее… Ама пък все си е нещо като за правене – усмихва се саркастично тя.

- Така си е! От към правене, не съм на нулата с ползата си към обществото…

- Разбира се че е така! Особено щом никой не ги чете! Това си е едно супер ангажиращо и ползотворно занимание! – започва тихичко да хихика тя – Чудничко! Соло писател, който си е едновременно един самонадеян автор, и единствен самодостатъчен читател. Казваш ти си си направо едно литературно перпетум мобиле  – после се замисля над нещо, при което лицето и става сериозно, но миг по-късно ме поглежда лукаво и продължава – Ми тогава… Писането, селядурстването, помощта за хората и мързелуването равномерно разположени в едно безсловесно междуредие – добре. Ама като не си възпитателка или пастор…? Баси! От де тогава у теб това майсторското мърморене срещу пороците човешки? – пита тя усмихвайки се хитро и издухва демонстративно дима от цигарата си малко в страни от мен.

- Че знам ли?! От вътре ми идва тази мърмореща грижовност… 

- Грижовност казваш… Сега остава да кажеш че е и майчинска… Или си го казваш това ей така за спорта. Иначе тя-грижата ти си е май само дразнещо мърмореща?

- Не съм се замислял каква е точно… Майчина или бащина…

- Доообре Мамо! – прихва силно на глас Я, след което овладява емоцията си и размахвайки показалец с мнима сериозност заявява – Ще си помисля най-отговорно върху всичко казано от теб. 

- И що пък Мамо? Нали ти казах, че може да е и като на Татко грижата…

- Не, не, не! Толкова много мърморене от баща не може да е нормално явление. Пък и ако те визуализирам като татко има опасност на комплекса на Електра да се натреса… Не! Не! Не! По-добре да не е точно татко! Пък за другото времето ще си го покаже. А беее какво съм ти се заобяснявала. На първо четене да си знаеш, че си страшен образ –  усмихва ми се едхидно Я, излиза от такта, придърпва ме към най-близката маса, загася цигарата и пита – Така по-добре ли е - Мамо? 

- По-добре е! – отвръщам аз, но усещам, как тя се попритиска в мен и сякаш ореола на Свети Дух започва да ме парва тук таме докато прелита между нас -  Знаеш ли … - впускам се в странична реплика, може би за да запазя кавалерското си равновесие, разклатено от неочакваното плътското усещане  –  Между другото около всичкото казано до тук си мисля, че освен алкохола и цигарите има доста други и то добри начини да заложиш примамка на Музите си. 

- Нима?

- Да! И то без да изпадаш в някакви дълбоки многопластови драми или порочности.

- Добре Мамо! И това също ще го имам в предвид за в бъдеще – смее се отново на глас Я – Пък ако тези непорочни прийоми не са толкова дълбооок секрет  – смигва ми тя, вдига глава на горе и пуска на пълна мощ плътността на гласа си – И ако великите праведни сили не са ти наложили вето да ги споделяш с жена като мен… Такава една потопена до шия в четиридесет градусови пороци и талази от никотинов дим… - после притихва доближава се до ухото ми и почти прошепва - Може пък да ме открехнеш за това онова… А Селяндурски?!

- Може! Само да ни се отдаде случай, в който ще може да се отдадем на размишления…

- Беее… Ще знаеш, че това с отдаването никак не ми е трудно… Дори да иде реч за такова абстрактно нещо като „случай“. 

- Брей?! Дори и за понятието „случай“ ли е валидно действието отдаване?

- Да! И да ти кажа на мен много ми се отдава това упражнение да се отдавам.

- В какво или по-скоро на кого? Или да речем по на колко едновременно в един ден те бива в отдаването?

- Съвсем друго имах в предвид! Баси! Може ли поне пет минути да не си цинично заядлив!?

- Добре! Ще опитам поне да съм словесно приличен! Ама я си ми кажи ти за отдаването!

- Ето казвам! Отдавам се страстно на водката. Отдавам се чувствено на никотина. Отдавам се изповедно на музите. Отдавам се безрезервно на работата си  –  усмихва ми се гальовно тя и отново се притиска към мен – Явно си има всякакви начини за всички видове отдавания. 

- Вярно?!

- Абсолютно! Особено ако искаш да ти донесат удовлетвореност и успешност… Баси! Като се замислих сега над казаното от мен се оказва, как всичко в този свят е въпрос на брилянтни техники около отдаването ни на нещо!

- Браво! Страхотно измъкване от въпроса ми бе това! Но знаеш ли!? Сега пък на мен ми стана интересно. 

- Кое?

- Аз ти казах моя начин за помощта. Нали?! 

- Каза ми!

- Дай сега да чуя някой друг детайл за твоята отдавателна техника! 

- Какво по-точно искаш да знаеш?

- Кажи как може да стане това отдаване - например с господин Случая! 

- Пак ли се заяждаш? За кой и с кой случай по-точно?

- Как с кой? И защо да се заяждам. То нали от там тръгна репликата. Дето ти щеше да се отдаваш на случая – усмихвам се аз на свой ред.

- Баси! Ама голям маниполант си. Ти пръв го каза това за отдаването на случая. Ама добре! Ето ти една техника. Ако случая сам ни се отдаде то ние с теб по никакъв начин няма да му се дърпаме. И дори ще му отвърнем себеотдаващо със същото. Ако ли пък не се появи - ние сами ще го издирим този случай. А после ще му се отдадем, предразполагайки го и той да стори същото спрямо нас… - отвръща ми делово тя, отдалечава се на две йоти от мен и ме поглежда предизвикателно – Това как бе като инструкция? 

- Хитро! – клатя утвърдително глава - Не съм се сещал за такъв тип отдавателна тактика. Поне до сега. Но и не възразявам. Щом си на ти с нея може когато прецениш да я пуснем в употреба… - и умишлено на свой ред я притискам към себе си, усмихвайки й се иносказателно.

След този танц обаче на няколко пъти я канят или моя познат, или онези с които той дълго разговаря. А после купона в бара свършва. Да е било малко преди втори петли. Групата в едно с Я отпрашват към незнайна за мен култова шкембеджийница. Искали да се насладят на брилянтния майсторлък на някакъв си бай Гинчо, който правел върховен пилешки бульон. 

Това вече го отказвам - категорично. 

И призори с първите селски маршрутки се прибирам в къщи. Моят човек с когото не се бяхме виждали с години явно искаше да си поговорим. Но там в бара нали ненадейно дойдоха някакви важни клечки, с които той имаше нещо си - делово. И приказката ни на тема кой, какво и как около нашите стари познати го отложихме уж за сутринта. Докато те ще си пият разсънващите кафета.

Дремвам час два. И към десет отивам в хотел им. Пием си топлите питиета и си говорим с моя познат. По едно време замълчаваме. Най-ненадейно Я ме поглежда и на всеослушание и то с подчертано нескрит сарказъм, започва да разказва какъв цинико-моралист съм. Още и как снощи съм се опитал с манипулативните  си сравнения едва ли не за времето на три танца и две големи водки да я откажа от цигарите, алкохола и секса. И то наведнъж!

Компанията прихва да се смее. 

Какво да кажа - мълча си. 

Търся къде да си дена погледа. Но така или иначе не ми се строи много честна тази нейна предателска откровеност. От немай къде насочвам взгляда си отново към чашата й. А там сякаш виждам, как в едното ъгълче между дръжката и същинската част на съда се стича капка кафе. Ама стича се е силно казано. Защото уж се спуска надолу, пък на мен ми се вижда, как пълзи нагоре. Което никак си не е възможно. И вгледан в този особен начин на капково движение си казвам на ум: 

„ Ей на! И тази антигравитационна капкова пролазка, ако не е пак някакъв знак на Съдбата, те на аз трамвай да съм!“ 

Но в глас човешки тази моя мисъл на всеослушание прозвучава като:

- Даа… Но най-малко от едната цигара я отказах. И ако има поне грам истина в онази стара песен дето всеки осем цигари съкращавали с час… 

- Житейското време на всеки от нас… - допълва ме моя познат и със сладост си дърпа от цигарата… 

- Точно така май беше текста… Че значи, ако съм успял да спася поне седем минути неин живот… Все пак съм си доволен от мене си  –  вдигам авторитетно чаша, за да си отпия, а компанията пак прихва да се смее, което разбира се отново ме сконфузва и за да изляза от ситуация, продължавам едва ли не да се оправдавам – Защо се смеете!? Не ви знам какво вие мислите! Но за мен все е нещо. Знае ли човек?! Може пък този микроскопичен отказ от една цигара за нея да се явява някакво си голямо добро начало. 

- Така, така Мамо! – намесва се Я сред всеобщия кикот – Може и да се явява. Да! – поглежда ме със сериозна почуда и подема - Виж не те познавам що за човек си… - но после спира за миг, сякаш е размислила над това което искаш да ми каже, махва с ръка и се усмихва към компанията - Абеее… За истинска мама съм сигурна, че едва ли ставаш… 

- Защооо? – прекъсва я през смях една жена от присъстващите на закуската – Я колко грижовно нежен поглед има…

- Защото танцува като мъж! Държи си ръката там някъде между плешките ти! 

- Зад сърцето ли?! –  пита пак същата жена.

- Беее…! Там някъде! И нямам представа каква е шепата му… Нооо… В един момент започваш да усещаш, как ехото на собствения ти пулс се блъска между веждите ти. А те настръхват все едно си скочил с бънджи над поле от кактуси… Баси!

- Ми поускоби ги малко тези си вежди! Аз колко пъти ти казвам да не ги държиш в този ангорски вид… - побутва я седящата до нея… 

- Ахааа… И сигурно от жуженето на бънджито те полазват разни женски тръпки?– подкача я моя познат.

- Няма да е от бъджито! По-скоро ще да е от кактусите! – смее се другата жена. 

- Баси! Стига и вие сега. Танцувал ли е някой от вас с него?

- Аз определено не съм! – вдига ръце моя познат и започва да оглежда женската аудитория.

- Тогава няма как да знаеш… И баси! За леля и мама не знам дали става щото дудне като кисела свекърва без спирачки. Ама като за един Мърморко си пасва абсолютно. 

- Чак пък Мърморко да ми е име… Може прякор! Ама пък чак име – опитвам се да негодувам аз.

- Е де! Не се засягай сега! Такава си е тя! Малко тип мъжка роза! Колкото й е ароматен чара, толкова са остри бодилите на характера й. Радвай се поне, че прякорът който ти дава е в умалителна форма – побутва ме моя познат.

- Точно така – обажда се една друга дама

- Хей Мърморко! Той е прав – поглежда ме усмихнато Я -  Не се впрягай! И може да ти е чудно… Но много ми допада плахата упоритост на антипорочния ти оптимизъм. Ето! Обещавам ти тук пред виж колко много свидетели! Имам ли някакви здравословни нужди... Особено свързани с цигарите и алкохола - първо на теб ще се обадя. Давай си телефона! Иии моля ти се премести си чашата по в ляво. 

- Защо? – питам наистина учудено.

- Ооо… драга той даже се опитва да проявява и характер пред теб – побутва я жената, която се интересуваше защо не ставам за мама. 

- Защото скъпи ми Мърморко – прекъсва я Я - От пет минути това твое нещо ми прави слънчеви зайчета в окото. И току виж ми излезнал ечемик…

- Знаеш ли? – решавам отново да съм откровен аз – Една капка от твоята чаша преди малко също се опитваше нещо да ми каже!

- Ооо да, да, да! Това наистина е демонстрация на его…! – смее се на свой ред моят познат – Дори вече си имаме заформяне на нещо като капков сюжет. 

- Абсолютно! - подкрепя го отново другата жена - Щом отраженията от чашите им са започнали да си говорят преди самите те да са си казали нещото… 

- Ооо да, да, да! Работата май се оформя в нещо като интригуваща фабула – съгласява се на момента моя познат, след което се обръща към Я и моли –  Скъпа ако обичаш само не му казвай точно какво кафе пиеш! 

- Що пък?  – сопва му се непокорно Я.

- Щото току виж нашата новата ни жива съвест Мъркорко отдал възпалението около окото ти на ирландските примеси в кафявия ти сутрешен ободрител. 

- Или на дванадесетата цигара изпушена след ставането - допълва го друга дама от присъстващите.

И отново всички се смеят весело. Към единадесет и половина се разотиваме.   

Тук вече не съм сигурен. Дали от онова стесненото пространство на Свети Дух в Пиано бара… Дали от парването на неговия ореол… Или от светлинно капковия диалог в отраженията на чашите ни, но ми се стори, как двете ни Съдби - моята и тази на Я нещо тайничко се наговориха.

Защо така мисля ли? 

Ами има няма месец и Я ми звъни по телефона: 

„Дрън, дрън! Бля, бля!“ 

И след рутинните етично куртоазни реплики ми съобщава: 

- Мърморко знаеш ли ще имаме подобно мероприятие като онова предното, на което се запознахме. 

- Къде това?

- В едно населено място в съседство на вашата област. 

- Е и?!

- Е и! Мърморко считай се за поканен. 

- Благодаря! А на какво дължа тази чест?

- Ти нали каза, че от време на време пишеш разни неща… Там дето никой не ги четял…

- Е и! Че то три четвърти от грамотното население на България пише…

- Така е! Но там ще има четене на такива световно неизвестни и общонародно непознати автори като теб. И си помислих, дали пък случайно няма да ти е интересно… 

- Може. Но само ей така за слушател ли ме каниш?

- Казваш Мърморко е писател, Мърморко не е слушател… - смее се пак в алтовите си октави Я, после рязко спира и започва да ми говори с делови тон – Не Мърморко. Имам в предвид, че като съм на такива мероприятия, наистина прекалявам с алкохола и цигарите… 

- И аз какво… Викаш ме, за да съм ти стойката на пепелинка ли? Или маслинка във водката - за чар?

- По-скоро за маслинка те каня. Баси! Голям си сладур като ми мърмориш… Нямам идея как? Струва ми се обаче… Беее… Май самото ти присъствие около мен ми действа като конска глътка водка. И още и като тройна цигара.

- Чак тройна ли?  

- Ми да! Установих, че като си наоколо ми се пуши по-малко. Иии… не го слушай тоз твоя наш общ познат. Аз си му викам Голямото Момче. Наистина не зная какво ми направи с онази забележка там в бара. Но след като призори си тръгна съм изпушила има няма две цигари. И после цели три дена и с водката бях малко по-сдържана.

- И сега какво?

- Как какво? Питам! Имаш ли някакви ангажименти за деня и нощта?

- Не! Нали вече говорихме! Тук на село госпожа Безработицата ми е първа дружка.

- Добре! Казвай къде живееш. 

- Защо?

- Идвам да те вземам като противоалкохолен антитабакин. Само либидото забранявам да ми пипаш. 

- Ха така! Казваш искаш ме за нещо като филтър срещу пороци! 

- Ако не те дразни това да си някаква си цедка и така можем да го формулираме!

- А аз какво ще получа в замяна за тази филтрация?

- Яденето, пиенето и една нощувка в хотел са от мен. Става ли?

- Става! Щом е пълен сервиза. А какво по-конкретно предлагаш да правя?

- Нищо. Ще стоиш и ще ми каканижеш да не прекалявам с цигарите и с чашките. 

- Добре! Като ще е за мърморенето поне да си заслужа хотела. Пък и да си защитя имиджа на прякора.

Така и правим.

Пътуване. 

Мероприятие.

Кафе.

Разговори с най-запалените фенове. 

Вечеря. 

Бар. 

После с една бутилка концентрат се събираме няколко човека в една от хотелските стаи. Говорим си почти до призори. Тези които не ме познават научават защо съм там и през смях и закачки назначават един контрольор, който да брои цигарите на Я. Крайния резултат поне за мен е обнадеждаващо добър. 

Моят познат Голямото Момче пак е там. А от завихрилите се спорове около някакви мародерства на иманяри разбирам, как той е голям фен на траките и тракологията изобщо. Отваряме подобна тема за това. Аз се намесвам дейно. Човек от присъстващите проявява интерес към мен. Питат с какво се занимавам. Споделям за безработието си. И за това, как при някой в бягствата си от безделниченето съм започнал да пиша разкази. Та дори текстове с размера на книги имам вече - макар и неиздадени. 

- Ооо… Я кажи, кажи! Ако ги бива колко му е да ти намерим някой издател – насърчава ме моят познат.

Споделям за един текст, в който става въпрос и за тракийски светилища. Казвам и как съм ги описал без дори да съм ходил до тях.  

- Ей приятел - обажда се друг от присъстващите - Като старите ренесансови автори – а? И те така са описвали места, на които никога не са били. Висели са в библиотеката по цял ден да четат дневниците на географи и пътеписци.

- Да де сега ние правим това в нета – поглежда ме съчувствено Я.

- Точно – усмихвам й се сконфузено – Нали вече споменах че съм безработен. Не мога да си позволя да ходя тук таме само за едното му описание. Но ако ми падне някоя заблудена пара най-напред точно там по онези места от книгата си ще отида.

- Беее не бери мъка Мърморко. Ако много силно го искаш все някога ще ти се отдаде възможност – поощрява ме Я и усмихвайки се повдига чашата си като за наздравица. 

- Дай Боже! – отвръщам и аз и се заглеждам към тъмното на прозореца.

 Така скачайки и прелитайки от тема в тема не успях да ползвам стаята си пълноценно. Да има няма три часа да съм си дремнал в нея. Към единадесет преди обяд моят познат ме връща в село. А те няколко човек явяващи се някакъв екип от нещо си, остават да си вършат техни си работи. На следващата вечер – не! Ми на по-следващата да е било… Някъде къде два след полунощ. Чувам телефона ми пиука като за SMS. Викам си: 

„Кой ли пък е този бухал!?“

 Поглеждам и не вярвам на очите си. На дисплея е изписан номера на Я. Казвам си: 

„Явно тия симпатяги пак са си пивнали повечко. Както предния път в Пиано бара. Най-вероятно Я нещо грешно е натиснала по екрана на телефона. Ще го чета на сутринта!“

Да ама то започнаха да валят съобщение след съобщение. Ставам и както съм сънен започвам да чета:  

„Мърморко много ми е зле. Моля те - помагай!“

„Как?! И защо точно аз?!“ – пиша почти стреснат, почти изплашен. 

„Нали ти обещах! Ако нещо ми се случи с мен, първо на теб ще се обадя! А и нали ти твърдиш, че помагаш на хората при нужда!“

„И на какво ти е зле?“

„ На сърцето! Имам съмнение, че получавам инфаркт!“

„ Стига де! Как така инфаркт?!“

 „ Ми така! Ето на! Две вечери те няма до мен да ми мърмориш… И виж до къде се докарах! Наистина съм много зле! Помагай! Моля те! Май си отивам от този свят! Ще ми се пръсне сърцето!“

„ Ама аз не съм доктор! Искаш ли да звънна на 112?! Или направо на Бърза помощ?!“ 

„ Не знам! Прави каквото сметнеш за редно!“

„ Добре! Аз ще звъня на 112. А ти ако искаш звънни до рецепцията! Там има дежурен администратор! Той също може да повика линейка“ 

„ Не искам да занимавам друг!“

„ Е как друг! На рецепциониста това му е работата! А твоите хора къде са?“

„ Тръгнаха си преди два часа. Сама съм в хотела. И не знам ще ми повярваш ли?! Не мога да говоря. Като парализирана съм! Не зная какво ми става! Опитвах се да извикам: „Помощ!“ но не ми се получава.“ 

„Как така?!“

„Така! Болката отива от сърцето в гърлото. И не мога дори да гъкна. Краката не ме слушат. Успявам да си мръдна само пръстите на ръцете. Така и ти пиша“

„ Чакай така! Не мърдай и дишай дълбоко! Мисля че проблема ти не е точно в самото сърце, а в торбичката в която то се намира!

„ И от къде ти дойде това на ум?

„ Не ме питай! Не знам от къде. Но мисля - там е проблема!“ 

„ Добре няма да питам! А можеш ли да ми помогнеш!“

„ Спри да питаш! Вдишвай дълбоко през носа и издишвай през устата! Ще видя какво мога да направя.“

„ Ще чакам! Само не преставай да ми пишеш!“

„Добре и ти не спирай. Като чувам пиукането от SMS - ите и аз съм по спокоен!“

После откривам в нета номера на въпросния хотел. Звъня. Никой не ми вдига. Или администратора е потънал в някой дълбок кладенец на царството Сънландия и не чува. Или номера посочен в нета вече не е актуален.  

 Отговарям на още няколко SMS-са, за да поддържам огъня.

 Звъня на 112. Обяснявам ситуацията. Те ме локализират. Но като разбират, че искам помощ за човек на осемдесет километра разстояние не са склонни да ми повярват. Не приемат и за достоверно, че Я е в невъзможност да говори, а може да пише SMS. 

Зарязвам ги!

Отново отговарям на няколко нейни съобщения. 

Влизам в нета. 

Гледам какво пише за подобни ситуации. Опитвам се да и предам всичко което е приложимо. Как трябва да се изкашля. Как трябва да диша дълбоко през носа и да издиша бавно през устата. Така минута две и после пак да се изкашля.

След това звъня директно на Спешна помощ. 

От там ми отговарят, че имат железни правила и няма, как да пратят линейка на осемдесет километра и то в друга община. Още по малко пък като не съм на самия адрес. Обясняват ми че дори и Спешната помощ в тяхната община нямало да реагира при тези условия. Но пък са достатъчно любезни и за мое успокоение ми дават телефон на фирма за частни линейки. Те реагирали всякакси – и особено ако им се платяло предварително.

Пак пиша няколко СМС за да не загубим връзка с Я. 

Звъня на номера с частната линейка. От там се съгласяват, но ми искат номер на дебитна или кредитна карта и да направя регистрация с нея в техния сайт. Да може ли да си изтеглят парите ако се окажело фалшив сигнал. Точно мисля да им дам моята, но се сещам да ги питам колко ще струва услугата. Цифрата е триста и петдесет лева. А моята наличност всичко на всичко е седемдесет и осем. 

Пак пиша СМС и питам тя има ли нещо в брой или по сметка. Отговаря ми че в брой няма, но не може да стигне до чантата си, за да ми продиктува номера на нейната си карта.

Отхвърлям и този вариант като работещ за конкретния случай.

Дааа! Явно колкото и да викам Неволята тя не иска да ми се притече на помощ. Отново пиша няколко СМС – са и продължавам да се уповавам на любимия на всички Невежковци Чичо Гугъл! Намирам изписани неща които и аз знам, но не съм се сетил в суматохата да и ги напиша. Там дето енергийния канал на сърцето завършва в кутрето на ръката. На белите дробове в палеца. А в средния пръст окончава енергетиката на сърдечната торбичка, наречена перикард. Освен това е посочено как да ги стимулираме, поставяйки съответния пръст върху друг пръст. Както казах и аз съм наясно, че така енергийно се свързват белите дробове със сърцето.

Копирам всичко подчертавам и дебело там където пише за сърдечното чувалче и й го изпращам. После я моля да направи написаното.

Същевременно започвам да си визуализирам в позитиви, как всичко ще свърши добре. Мисля и се концентрирам върху това, как тя ще се оправи. Пред очите ми се появява перикарда й, който е нагорещен до червено от някакво напрежение. Образно казано го вземам в ръце, все едно съм гребнал с тях вода да си измия лицето. Отново образно казано се опитвам да го успокоя и охладя с мислите си. Така събрал шепи си представям как през малкото отворче което остава между палците и показалците изтича потока от отнетите напрежения. А температура отлитат далече, далече. 

След това почивам минутка две. 

Поемам си отново дълбоко въздух. 

Концентрирам се. 

И започвам настойчиво да си мисля, как от случилото се няма да има и грам следа в нейното тяло. Визуализирам я усмихната. Гледаща от високо на света, на мъжете, на лъжата, на безразличието. И още я виждам как с привичната си безпардонна чаровност, неглежира дребните проблеми в живота.   

След около десетина минути Я ми пише, че я е поотпуснало. Но аз не мирясвам. Спирам с моите концентрации и я помолвам поне още малко да си контактуваме. Има няма за едни петнайсетина минутки ми начатква какви ли не неща за деловите си премеждия. След още толкова ми звънва на живо по телефона да ми пожелае лека нощ, заявявайки, че се чувства значително по-добре. Ама то каква ти Лека нощ – почти си е сутринта. 

Секунди след като сме прекратили разговора съм заспал. 

И то както си бях седнал.

Събужда ме звън. 

Поглеждам стреснат към дисплея. 

Тя е!

Понечвам да се надигна, но се спирам.

Вратът ми все едно е взет под наем. Или пък все едно посред нощ е избягал от тялото ми. И без да ме пита е участвал в маратон по носене на пълни менци върху глава. Всичко що е жила по шията ми е стегнато като на зъл възел… 

И болиии ли боли!

А часът е само шест и пет!

Охкайки се озъртам.

Лампата свети… 

Телевизора работи на някаква програма която за пръв път виждам...

Чашата ми с вода суисцидно е увиснала над ръба на нощното шкафче...

А дистанционното се подава от единия ми чехъл.

Първото което ми идва на ум е:

„Супер сутрин – няма що!“  

Вдигам не малко притеснен. 

От срещната страна на линията чувам плътният й за жена глас изпълнен с присъщата му жулеща саркастичност:

- Моят среднощен герой поспа ли си поне малко? 

- Малко е много силно казано.

- А имаш ли някакви травми от тази бурната СМС нощ? А Мърморко!? 

- Ами чакай да погледна! Да май на левия палец имам нещо като прясна пришка… Защо?!

- Еее! Много съжалявам! Ей Мърморко! Ти сега след нощното дежурство прекарано с една самоотчуждена от собственото си здраве жена, да не вземеш да станеш женомразец? И нали няма пак да ми дуднеш много за което?!  –  спира за секунда с въпросителния си картеч Я, а аз, правя сънен опит да се вмъквам в разговора: 

- Нищо не мога да обещая относно омразата ми към жени… Особено към тези които мислят повече за водката, маникюра, никотина и работата си отколкото за здравето си! 

- Явно не можеш да не мрънкаш! Не съм пристрастена към маникюра си! Виж към работата… Там май имам някакви залитания. Ама това не е тема за закуска! Че как си така и не разбрах!?

- Аз съм горе долу във форма. Ама бая ме изплаши снощи с този си пристъп?! Ще го скапеш това тяло за отрицателно време… Така да знаеш!  – започвам отново в мой си стил, продължавайки с нещо като проповед – А знаеш ли какво е казал великия откривател Никола Тесла за човешкото тяло? 

- Не! – хихика тихичко тя отсреща.

- Казал е: „Вашето тяло е безценен дар от Онзи който твори с любов. Затова тялото е чудно творение с неописуема красота и се явява мистерия извън човешките възприятия. Но то е толкова деликатно, че една дума един дъх, един поглед, едно „не“ или мисъл могат да го увредят!“ Пък ти с твоите цигари и безконтролно си пиене… - спирам за миг и се ослушвам, защото ми се струва, че чувам ехидния и присмех поради което питам раздразнен  – И какво само ми хихикаш? 

- Нищо! Беее… Нали ти казах! Сладък си ми като мърмориш!

- Сладък съм и бил! Я мен ме остави сега! Я кажи ти как си? Твоите душа, сърце, музи, и каквото там още имаше разстроено? Ти, то, те или вие вкупом как сте?

- Ооо… Аз даже не съм и сънена. Но пък в момента с тези си цитати на нам кой си…

- Не нам кой си, а Никола Тесла.

- Добре деее… Ти и този Кольо… Направо ме накарахте да се чувствам, като повехнала снощна репичка накисната в утринния дресинг на свежото ви мърморещо целомъдрие.

- Охооо! Каква гурме рецептурна поетичност. Не ми е позната като вкус тази морална салата… - опитвам се да и вляза в тона аз. 

- Така лиии? И защо? Нали ти си по морала и пороците? Не може да не си наясно с праведноста на този тип рецепти!

Почесвам се по тила, напъвайки се да осмисля какво всъщност иска да ми каже с нейните завъртяни метафорни алегории. Слагам жака в буксата. И намествайки си слушалките на главата поглеждам към прозореца. Търкам очи сънено. А вън слънцето се опитва да ме имитира. Чуди се и то горкото по-сънено от мен ли е, или само така изглежда. Е да! Нямам честта Хелиоцентрика да ми сподели дали е дочул какви ги сплетнислови езичето на моята събеседничка… Но определено Слъчно и той се двоуми дали да се покаже в пълния си блясък на небосклона… Или още малко да подремне зад меката облачната пелена покрила хоризонта. 

- Алоо…! Мърморко добре ли си? Алооо! Taм ли си? – чувам в слушалката сексапилния алт на Я,  прокашлям се по-продължително, за да оправдая забавянето на отговора си и казвам: 

- Тук съм си – да! Замислих се върху казаното от теб. Пък и докато си сложа слушалките! 

- Слушалки ли?

- Ми да! Нашия общ познат ме предупреди, че лепнеш ли се за нещо като микрофон, тутакси се превръщаш в мощна приливна вълна от логорейна разточителност…

- Баси! Истина ли?! Така ли ти каза оная гад… - смее се с пълно гърло Я.

- Нещо такова май намекна – да! – смея се и аз.

- Баси излагатора! Ще му смачкам топчиците, за дето така ме изтипосва той мен по този грозен начин. Че вече май му стана навик да го прави пред почти всеки мой нов познат! Само да ми се мерне той. Ще види приливна вълна ли съм или женско цунами…

- Еее… Не, не, не! Не ме предавай, че съм ти казал. Може да си те обича човека. И да те ревнува. Знаеш ли. Може да иска да те предпазва. Остави сега това. Я по-добре кажи състоянието на сърчицето ти как е?

- Добре е! Щом не го усещам. Беее… ако трябва да съм откровена вече никак не ми се стои сама в тази стая. Сякаш ме е страх дори от стените. 

- Е нормално е да си изплашена. Ама то има лек за това. Удряш две големи водки за отскок на душата. Изпушваш три цигари за ускорение на мисълта. И творческото ти съзнание пак ще си е във върховата си форма.

- Баси! Не ме подхващай още от сутринта! Щото не мога да си простя всичките тези тъпоъгълни неща които си надробих… - поспира тя за миг, поема дълбоко въздух и продължава - Знаеш ли Мърморко, искам да ти се извиня, че не те оставих да спиш тази нощ. 

- Няма нищо. Бях се наспал през деня. Пък и може би имах някаква готовност.

- Готовност!? За какво?!

- Как? Че ако нещо се сгъбиш около твоите цигари и алкохола - първо на мен ще се обадиш…

- Е как?

- И защо как - нали ти за това ми взема номера! Но пък ето всичко мина!

- Мина! Но никак не бе розова ситуацията. Мърморко ами ако в някакъв подобен на моя случай… Ако не ти се получи с помощта? Тогава…? Как го преживяваш?

- Ми тогава не се получава и толкова! 

- Ахаа… Казваааш… Има ситуации в черно като гама! Случай – неуспешен! А след него – червей. Какво тук значи някаква си драма? Животът движи се наперено по своя си естествен ход. В битие където - Смъртта явява му се облечена във черно дама. 

- Ехааа…! Стихче прима виста на ангро! Излъчено по първа писта – продиктувано от сънените музите ще е то…