Понякога си мисля, че единственото, което ми остава, е да вярвам в утопиите. Понякога чувствам, че ако не вярвам в измислици, не ще мога да оцелея в този свят. Понякога зная, че трябва да живея както "повечето хора", да лицемернича, да се правя на глупава, на неразбираща, на сляпа. Понякога усещам как изпускам нервите си от контрол и зная, че подобно поведение е недостойно. Понякога ми се иска да спра да мисля, че животът трябва да е честен. Понякога всичко в мен крещи, че живеем в общество, което ме отвращава, че недостойни постъпки са ежедневие, а хората приемат с равнодушие неща, които трябва да ги разтресат отвътре. Понякога си мисля, че съм просто част от сивия поток, който се лее по улицата. Понякога усещам, че съм твърде слаба и нищожна, за да се боря с този поток и себе си, и света.
Но друг път разбирам, че аз не съм човекът, който да категоризира света. Усещам как в мелодията на уличния музикант има нещо от мен. Че в гледката на църковната камбанария нощем, когато луната е забулена от облаци и аз седя сама на пейката, има нещо от мен. И в дни като тези разбирам, че аз съм просто една прашинка в целия пъзел от реалности и нямам право да искам светът да бъде честен. И нямам право да се гневя на хората. И нямам право да изневерявам на себе си. Нямам право да изпитвам страсти и желания, които не бива да са моите и не ми принадлежат, както не ми принадлежат и хората, към които са насочени. И в дни като днешния усещам, че моят свят съм аз и хората  в него са мое отражение. Ако съм гневна и ядосана на тях, съм гневна и ядосана на себе си, защото аз ги допускам в живота си, защото те са "моите хора" и аз съм "техен човек"  и не ми остава нищо друго, освен да благодаря на живота, че ме е срещнал с тях и да се моля... да се помоля още веднъж да имам силите да градя своите утопии, без които съм загубена. Да благодаря, че хората се сещат за моя празник, а не да ме боли за онези, които не са го направили. Защото... ако ги загубя, една утопия ще умре. Една звезда ще падне. И нещо в мен никога няма да бъде същото.