Понякога и копривата върши чудеса.

Зелената поляна примами момчето. Откопча кучето от повода и извика:
– Хайде, Бруно, тичай!
Немската овчарка се втурна през поляната, цялата лилава от диви орхидеи. Между нея тук там се жълтееше лютичето, а кукувичето грозде с натрупаните си едно върху друго сини топчета, синееше, все едно парче от небето е слязло на земята да си почине. Розетките на гарвановия лук поникнали ниско до тревата, проблясваха като звезди на лилаво небе. Момчето с пълни гърди пое аромата на настъпилата пролет. Легна по корем на зелената трева, също като едно време и подпряло замечтано с две ръце глава, не спря да гледа пътя идващ от града. ,,Дали ще дойде днес?” Няколко пъти засича момичето да разхожда малкото си куче. Не можа да определи породата, между пинчер, булонка, пудел и не знам още от каква кръстоска, се е появило на бял свят това красиво кутре. Че кутрето е хубаво, няма спор, но стопанката му…въздъхна и сърцето му зачести ударите.
С неспирно джавкане, на края на поляната се появи малкото бяло, с черни кръпки кутре, с навирена на кравай опашка. Бруно набързо го смотолеви с лапи, кутрето се търкулна по гръб и заквича жално.
– Бруно, не! – извика уплашено момчето.
– Гая! – затича момичето към кучетата.
Бруно скочи към нея, тя залитна назад и падна в средата на голяма полянка цялата обрасла с коприва.
– Кретен! Какво е това куче, ще ме изяде! – крещеше и се мъчеше да излезе от копривата момичето. В красивите й гълъбови очи, все едно проблясваха светкавици, a краката бяха прави и дълги като мъжка въздишка.
Момчето преглътна мълчаливо, със свито сърце й подаде ръка. Отначало момичето не я прие и злословеше по негов адрес, но после хвана ръката му. Сълзи бликнаха от очите й, прехапала устни, виеше от болка и срам. Гая и Бруно, застанали един до друг, с интерес въртяха глави към тях, ту към момичето, ту към момчето.
– Извинете ме! То, кучето…само да си поиграе с вас,…а вие се появихте така изведнъж,... че не можах да реагирам...и…
Душата му тръпнеше. Колко пъти бе проигравал сам със себе си момента на срещата, как да я заговори, какво да й каже, как да я заинтригува при запознанството им, а сега тази нелепа случка провали всичко. Като я гледаше седнала на земята, хванала си голите крака ожарени от копривата, скрила разплаканото лице в коленете си, му дожаля за нея. Не знаеше как да я успокои. Сложи ръка на рамото й.
– Боли ли ви?
– Много – тя погледна момчето и сведе поглед. Притеснението така му личеше. Усети как ръката му потрепва леко и болезнено на рамото, като ранено крило на птица.
– Ще ми мине, не се притеснявайте, помъчи се да се засмее момичето и избърса с опакото на ръката сълзите. Кучето не е виновно. Бруно ли се казва?
– Да.
– А вашето куче се казва Гая.
– Много хубаво име.
Момчето изведнъж скочи.
– Зная един бабин лек за ожарено от коприва, сега ще го направя. Наведе се над поляната и набра голям букет живовляк.
– Какво ще правиш? Чакай, кажи ми! – гледаше го уплашено тя.
– Сега ще видиш! – отговори момчето, – от баба ми го зная, повярвай ми!
Тя го гледаше с любопитство и чувство за срам. Няколко пъти го беше засичала с Бруно. Още щом видя стройната му фигура, прилепналите дънки, бейзболната шапка и свободата с която се движеше, нещо в гърдите й трепна и нищо вече не можеше да спре мислите за него. Това момче докосна сърцето й. Имаше приятел, който замина за чужбина, но с него изобщо такава тръпка не можа да усети. Сега нещо ново се раждаше в душата й. Усещаше, че й поникват крила. Помръдна леко, но сбръчка красивото си лице от болка. Гледаше с каква лекота между два камъка, момчето направи каша от живовлековите листа. Взе шепа пръст от една къртичина, омеси я с кашата, направи я на топка, подхвърли я от ръка в ръка и извика доволно:
– Готово!
– Какво?
– Лекарството е готово – каза момчето. – Лягай по корем!
От нежния допир на разтрепераните пръсти, или от лекарството, което направи той, болката премина. Тя дълго време го остави да я гали нежно по краката. Никога досега не бе чувствала такава нежност, такъв трепет. Стана. Действително болката бе преминала. Краката й целите бяха омазани в кал, но какво от това?
Момчето подаде ръка.
– Доброслав – казват ми Добри.
– Венера – пое калната ръка момичето.
Съжалявам, че не съм кръстен Юпитер. – Засмя се момчето някак с цялото си същество.
– Ау, Какъв тандем щяхме да бъдем! – отвърна Венера и красив смях, разчупи тишината над поляната.
Дълго време се смяха момчето и момичето и не разбраха как привличането надничаше през щастливите им очи и търсеше място да се настани в душите им. Когато това привличане между двама млади прерасне в друго, подгъващо краката чувство, изтръгващо стон от душата само при мисълта за другия, значи се е превърнало в най-голямото чудо на живота, наречено – любов. Тя нахлу в тях бурна, страстна, зашеметяваща.
Вървим хванати за ръце, сякаш векове сме вървели заедно един до друг. Усещам душата му как нежно ме гали. Думите му, все едно песен звучи. Ръцете му нежни, сякаш говорят. Очите му, Боже, очите му, толкова добри очи не съм виждала. Чувствам, че сърцето ще изскочи от гърдите ми. Значи това било любовта...? Кучетата пред нас са в непрестанна борба. Е, борба е силно казано, Гая е все отдолу по гръб. Дивите орхидеи галят очите с лилавия си цвят. Кукувичето грозде, лютичето и гарвановия лук доукрасяват натежалата от цвят поляна, а ароматът изпълва гърдите ми и имам чувство, че ще полетя.
– Виж! – Добри се наведе и леко удари една тревичка с пръст. Щом я докосна, облаче прах все едно избухна и се разнесе над поляната. Тревичката очаква нещо да я докосне, избухва и като шрапнел разнася спорите си надалече. Така се ражда новият живот. Вселената също е родена от експлозия. Виж тревичката? Човешката любов не е ли също експлозия на чувствата? – изпитателно я погледна Добри. Стиснах силно ръката му без да проговоря. Чувствах, че душата ми ще експлодира…
Вървим през поляната вече втори месец, прегърнати, заслушани в сърцата си и в природата. Песента на птичките, ароматът и свежестта на съвсем различните цветя ни опияняват. Щастието изпълва гърдите ни. Притискам се до Добри с голямата си нестихваща любов, а той нежно и тихо не спира да ми говори:
– Мила моя! Ние хората живеем под сянката на бъдещето си. Ако не го построим за нас и нашите деца, за какво сме живели тогава? В противен случай слънцето ще ни изпепели като непотребни на тази земя. Колко разум и колко енергия има в думите на моя Добри.
Бруно и Гая не спират с игрите си. Вместо дива орхидея, вече поляната е покрита с цвета и аромата на мащерка. Жълтият кантарион и еньовчето светят в слънчев блясък, все едно слънцето е слязло да си почине на поляната. Една дълга линия от бял равнец препасва поляната и завършва там, където е полянката с копривата. А копривата въздъхна тихо и разлюля парливите си листенца, доволна че е свършила добре работата си.

Автор: Георги Стойков