В село Плешивец беше настанало неочаквано оживление. Хората тичаха подплашени по улиците, без посока и цел като в кърджалийските времена и от уста на уста се разпространяваше страшната вест, че поп Андрей се е запил в Хоремага. Последното такова запиване на попа костваше на селяните пет убити овце, едно теле и десет кокошки. Затова сега всеки узнал страшната вест тичаше към обора с животните, за да ги изведе на безопасно място в близката гора. Само Данчо Гърка, който нямаше и една гадинка в обора си, нито жена, в къщата си щом чу благата вест спря да дялка новият си кавал. Наметна старата си, проядена от молците жилетка и се запъти с бодра крачка към Хоремага. Знаеше, че го чака вълнуваща нощ, а в село Плешивец това беше толкова рядко явление, колкото слънчевото затъмнение.
Капитанът, който със сизифовско упорство строеше поредната си лодка спря работа. Заслуша се в хорската глъч и като разбра за какво иде реч се усмихна доволно. Запали лулата си. Дръпна с наслада от холандския тютюн. После издиша, правейки кръгчета от дима. Стана. Наметна шинела, който беше купил от битака и с бавна люлееща се моряшка походка се запъти към Хоремата. Запивките с поп Андрей приличаха на среща с тропическа буря в морето. Започваше се със слънце и спокойни води, а после изведнъж покоят изчезваше, слънцето се скриваше и в настъпилия мрак се развихряха мрачните стихии на човешката душа. Капитанът обичаше това.
Цоло Комбайнера, тъкмо беше наченал любимите си бъркани яйца за вечеря, когато шумотевицата достигна до ушите му. Той остави бавно вилицата. Отпи от чашата с вино и като премлясна доволно реши, че със спокойствието му е свършено. Животът винаги поставя предизвикателства пред теб, когато най–малко ги очакваш. Стана. Наметна черното си кожено яке, което беше виждало и по–добри дни и с бавна стъпка се запъти към Хоремага. Някой трябваше да попречи на поп Андрей да отстреля домашните животинки на селото. И кой ако не той щеше да свърши тази работа. Някой, някъде, винаги трябваше да го играе Синя каска.
Поп Андрей седеше в кръчмата пред тиган с пържен суджук и кана червено вино, спокоен и непроницаем като Мадарския конник и неподозираше за суматохата, която причиняваше неговото присъствие в село Плешивец. Той беше с една идея по–нисък от телеграфен стълб и малко по–дребен от бетонобъркачка. Лицето му приличаше на скулптора издялкана от начинаещ художник, но дългата руса коса и сините му очи, чисти като Рилски езера, притъпяваха грубоватото му излъчване.
Не обичаше да пие, но му се случваше поне един път месечно да се запие в някое село от неговата енория и не за друго, а просто за да забрави кой е или по–скоро кой е бил. Да изтрие спомените си от черното си минало и да се опита да намери път към неясното си бъдеще. Не му се удаваше, но не спираше да опитва.
-Абе Бай Добри я ми кажи ти като толкова време си работил по Слънчев бряг , дето се вика хора си срещал разни. Виждал ли си щастлив пияница? Ама наистина щастлив. Не дошъл, ударил четири водки и станал хепи. – рече Поп Андрей, докато си наливаше вино от каната.
-Дедо Попе от мен да го знаеш щастлив пияница нема. Тоя дето пие не пие от щастие. Пие от мъка. А мъка по тоя свят дал Господ. Няма да се свърши. Затова и моята работа никога няма да свърши.
-Ей по-верни думи не съм чувал, Бай Добри. Голяма работа си. Барман сърцевед. Ама нормално. Вие всичките бяхте слушалки на Държавна сигурност навремето. Прав ли съм?
-За кое?
-Ей, на ударен ми се правиш! Старите навици не умират лесно. За Държавната сигурност ти говоря.
-Аз пък за това не говоря. –отсече Бай Добри и погледна попа из под вежди-За това Дедо Попе не се говори.Ако правилно ме разбираш?
В този момент, сякаш се бяха наговорили, в Хоремага влязоха заедно Капитанът, Цоло Комбайнера и Данчо Гърка.
-А те я те и Света Тройца в купом ни идва на крака. – провикна се Поп Андрей – Сядайте, че сам мъчно се пие. Бай Добри сипи на момчетата кой каквото иска. Аз черпя.
-Ааа такива да ги немаме. У моето село аз черпя.- отсече Цоло Комбайнера. Обърна се към Бай Добри и се разпореди:
-Извади от моята ракия-тройно препечената. Нарежи сланинка, ама не от тази дето я пробутваш на всички, а от ланшната и запържи още суджук ама от онзи от дивото прасе дето го утепахме с Полковникът. Не ми пробутвай твоя, че си го пресолил. А, и ни го донеси с тигана, та да си топиме.
-Прави се. – рапортува бай Добри и се втурна към кухнята.
-Прави се на завеян, та затова трябва да му казваш какво точно искаш, като на малко дете. – обясни Цоло на Поп Андрей. – К,во да го правиш стар балкантуристки кадър.
Поп Андрей надигна чашата с вино. Отпи. Мезна с едно парче суджук. Погледна Цоло в очите и рече:
-Ама и ти си от стара коза яре. А?
-Не знам дали съм от стара коза, ама съм от препатила. Това със сигурност.
В този момент Бай Добри се появи със шише ракия, три чаши и чиния с прясно нарязана сланина. Остави ги на масата и каза:
-Айде и да ви е сладко. Сега ще пръжна и суджука.
И изчезна към кухнята с младежка походка.
-Дедо Попе ти на вино ли ще продължаваш или ще ни правиш компания на ракията?
-Е кой съм аз та да се цепя от колектива. – отвърна. Надигна чашата с вино и я изпи на екс.
-А сега наливай! Да я видим тази твоята тройно препечена, като каква ще да е.
-Аз по-убава не съм пил. – обади се Данчо Гърка.
-На него трябва да му вярваш, щото той бая е изпил. – рече Капитанът.
-Е, ти сега Капитане, пияница, че ме изкараш.
-Кой аз? Няма такова нещо, Данчо. Ти си обикновен българин.
-Не се дърляйте за глупости, момчета. – отсече Цоло, докато наливаше по чашите- В България пияници няма. Има само умерено пиещи и много пиещи.
-Ей, па как го усука като политик, мама му стара! – каза Данчо Гърка.
-Дай да не се отклоняваме от основното мероприятие. – скастри го Цоло и надигна чаша- Да пием за това, че още можем да пием.
-По – умна приказка отдавна не бях чувал- рече Поп Андрей и надигна чашата.
Останалите го последваха. Чукнаха се и отпиха, а после като по команда набодоха с вилиците по парче сланина.
-Е как е?- запита Цоло щом преглътна парчето и погледна очаквателно поп Андрей.
-Като извор на живота е, Цоло! Майстор си един път.
-Като тропически бриз е. – добави Капитанът.
-Вие па сичките поети се извъдихте.- продума Данчо Гърка- Ама да не останем по – назад и я, че си каем думата. Тая ракия е като оная работа. Пълни ти душата.
-Те го и наш Данчо. Не поет, а философ се пръкна. У това село, че се окаже, че интелектуалния потенциал е висок колкото връх Мусала. – отсече Цоло.
-Аз без интелектуалния си потенциал на маса не сядам бе Цоло. Носим си го у джеба, като портмоне.
-Това добре, а к,во си носиш у портмонето.
-Сметките за плащане, щото пари немам. Нема и да имам.
-Да забравим за сметките, момчета и да пием, защото на края Дедо Господ на всеки ще му напише сметката. –рече Поп Андрей и надигна чаша.
Всички го последваха, надигнаха чаши и се чукнаха. Звънна им отекна в кръчмата като махалото на часовник, отброяващо изтичащото време.
След малко Бай Добри се появи с тиган пълен със суджук. Остави го на масата и рече:
-Да ви е сладко момчета! Превъзходно качество е това.
Поп Андрей помаха с ръка над тигана, колкото да усети мириса. После набучи едно парче с вилицата, сдъвка го и каза:
-Бай Добри ето затова си заслужава човек да се роди и да умре. Невероятно преживяване е тази проста българска манджа в твое изпълнение.
Бай Добри се поклони важно, като оберкелнер, току що сервирал на кралицата и заотстъпвайки назад все още прегърбен отвърна:
-За мен е чест.
-Ето това е. Школата си е школа. По–голяма от Балкантурист няма. – провикна се Попът, при което прозорците поеха ударната вълна с мъка, но все пак удържаха под напора й.
-Абе и прасето си е важно. – вмъкна се Цоло – Що гонене беше. Що чудо. Полковникът го гръмна почти от упор дето се вика. Все си беше заминал завалията, щото се бе заблял както винаги по една песнопойка, но в последния момент отърва кожата.
-Абе прасето си е прасе, да ме прощаваш Цоло! Майсторлъка е да го приготвиш, така че човек като мен и теб да си оближе пръстите. Не съм ли прав.
-Прав си Дедо Попе, но и аз съм прав, щото си е майсторлък па да утрепеш едно прасе.
-Тук вече и двамата сме прави. Рядко се случва на една маса . Да пием затова.
Вдигнаха чаши. Пиха до дъно и ги удариха в масата. Известно време постояха така вперили поглед в тях. Когато един мъж седи пред празна чаша значи е изгубил посоката. На кръстопът е и се чуди по кой път да поеме. По–лесното е да си налее още едно и да премине Рубикон. По–трудното е да стане и да се сблъска с живота отвън.
Пръв реагира Поп Андрей. Протегна ръка. Взе бутилката с ракия и разля по чашите. Следващият, който се окопити беше Данчо Гърка. Веднага сграбчи пълната чаша. Не чака другите, а отпи бързо от нея, сякаш се страхуваше някой да не му докопа ракията и зададе въпросът, който всички в селото искаха да отдавна да зададат, но не смееха:
-А твоята история каква е Попе? Ти си млад. Какво дириш в нашето забутано село?
Поп Андрей взе чашата с ракия и бавно я надигна. Изпи я до дъно. По лицето му не трепна и нерв, сякаш пиеше вода, а не петдесетградусова ракия. Замези с парче суджук и каза.
-Моята история, момчета е стара като света. История на грях и изкупление. Бях млад, току що завършил спортното училище, когато Тодор Живков падна от власт. Знаете какви времена настанаха. Мътни. А къде най–добре се лови риба? В мътни води. Станах събирач на дългове към една групировка. Лесна работа. Аз и още едно момче, малко по–едро от мен събирахме парите от длъжниците. Обикновено видът ни беше достатъчен, за да не навлизаме в подробности. Плащаха веднага и бързаха да се отърват от нас. Е имаше и такива, които се правеха на бабаити и ни скачаха, но бързо разбираха каква грешка са допуснали. За мен не съществуваше добро и лошо. Нямаше граница, която да не мога да прекрача. В края на краищата всичко се свеждаше до един прост въпрос - въпросът за оцеляването. Аз оцелявах. Други не, а трети си мислеха, че оцеляват. Това бяха длъжниците ни. Взели пари на заем с идеята да ги върнат, но нещо се объркало или се правят на интересни и не връщат. Мен това не ме касаеше. Беше си техен проблем. Не мой. Така, че както ви казах лесен живот. Лесни пари. Лесни жени. Какво повече му трябва на един мъж?
Поп Андрей замълча, колкото да си налее отново ракия. Надигна чашата и пак я изпи на екс. Отново набоде парче суджук. Сдъвка го и продължи:
-Та всичко си беше о,кей. Живот като песен, както казват. До последният случай. На пръв поглед нищо работа. Рутинна. Отиваме с моя авер в дома на един дето дължи пари. Вярно смешна сума. На мен джобните ми бяха толкова, но закъснял с плащането, а закъснееш ли с плащането прошка няма. Защото простиш ли на един, другите ще научат и чакай да ти върнат парите. Ще ти ги върнат ама на кукуво лято. Това е като при животните. Видят ли, че водачът на глутницата проявява слабост, веднага другите му скачат. Природен закон.
Та звъним на вратата му. Той отваря и ние му поставяме ребром въпроса, като в добрите стари филми. Парите или животът. Той ни вика „Нямам пари момчета. Просто се объркаха нещата. Дайте ми още малко време! Ще ви ги върна наистина.“ Да ама ние такива сме ги слушали на килограм. Не може да ни трогне. Сгъваме го на две и го почваме. И точно в този момент влиза синът му. Осемгодишен изтърсак. Поглежда ни и аз виждам в неговите очи как баща му, който винаги е бил герой за него, умира и се превръща в обикновен простосмъртен човек, който може да бъде наранен от всеки. Да видиш разочарование в детски очи е страшно нещо, момчета, а да видиш как едно малко момче губи вярата в баща си, в неговата сила, е ужасно нещо. Повярвайте ми! Кимнах на авера ми да излизаме. Той ме последва с питащ поглед. Отвън му викам: „Зарежи го този. Дължи жълти стотинки. Аз ще ги платя“ .“Ти полудя ли бе, мой човек?“ – пита ме той. „Не съм-викам - Ама ще полудея. Давай да се разкарваме от тук“ И си тръгнахме. И повече не го видях. Зарязах всичко. Лесните пари. Лесните жени. Лесният живот. Отидох в Духовната семинария и после се озовах тук. Заради погледа на едно дете. Понякога като си пийна повече си викам, че съм голям тъпак, ама като съм трезвен зная, че съм постъпил така, както трябва. Та това е моята история момчета. Вехта като светът.- завърши Поп Андрей. Отново си наля ракия в чашата. Надигна я и каза:
-Наздраве момчета! Да пием за изкуплението!
Всички пиха, а после Данчо Гърка нетърпеливо наруши настъпилата тишина и рече:
-Е аз това не моа го разбера. Да се откажеш от всичкия този убав живот заради погледа на едно дете.
-Не можеш да го разбереш Данчо, щото немаш акъл за тази работа.- каза Цоло.
-То не е до акъл, а до възприятието за живота. – вметна Капитана.
-А, точно за това говорим. Капитанът го рече правилно. За възприятието. Немаш възприятие Данчо. Куца ти. Така да знаеш.
-Вие па все много знаете. Много добре си възприемам аз нещата от живота. К,во ми е на възприятието?
-Не се карайте момчета! Всички сме чада божии и всеки може да разбира животът по свой начин.
-За това говоря и аз. За разбирането на животът по своя си начин.
-Да пием за нещата от живота, които ни правят по – силни! – вдигна тост Поп Андрей.
-За подробината, така да се каже.-допълни Данчо Гърка.
-За попътният вятър в платната ни. – добави Капитанът.
-И за земята под краката ни. –не остана по – назад Цоло Комбайнера.
-За всичко това наздраве! – обобщи Попът.
Всички вдигнаха чаши и се чукнаха. Пиха до дъно, а след това ги удариха в масата. Поп Андрей набучи с вилицата ново парче суджук. Другите го последваха. За известно време на масата настана тежко мъжко мълчание. Пръв го наруши Попът.
-А сега е време за лов, момчета.
Щом чу това Цоло изтръпна. Капитанът замислено приглади мустак, а Данчо Гръка се усмихна доволно.
-Какво ще ловуваме? – попита той с дяволита усмивка.
-Каквото дал Господ. И най – вече четириноги.
Изведнъж Цоло си представи как Поп Андрей върви из селото и отстрелва де що види четириного. Крави, овце, кози. Щеше да настане истински мор. Да бяха кокошки щяха да го преживеят, но да отстреля целият добитък на селото, това не можеше да го позволи.
В стресови ситуации на човек му идват гениални идеи. Една такава озари Цоло като светкавица в лятна буря.
-Ще отидем на лов с комбайна. – рече той. – Знаеш ли в нивите колко глигани изскачат?
-За пръв път чувам за глигани в равното.- рече недоверчиво Поп Андрей.
-В нашите ниви има. Миналото лято Полковникът гътна един. – успокои го Цоло- Слушай сега как ще стане.Ти стоиш в края на нивата. Аз паля комбайна. Пускам всички светлини и тръгвам срещу теб. Ще наскачат толкова гадинки, че не можеш ги отстреля. Може и глиган да се появи.
Известно време Попът обмисля идеята. Изпи още една ракия. Повъртя празната чаша в ръката си и накрая отсече:
-Цоло ти си гении, брат. Това може и да проработи.
-Ще проработи и още как. Ти за лов мен питай.Тук всичката земя я познавам като пете си пръста. Каквото искаш това ще ти изкарам. Глигани, зайци, лисици , мечки. Само кажи.
-Казвам да тръгваме тогава, па каквото дойде, това ще отстрелям. Аз не съм придирчив.
-Бай Добри - викна Цоло – Я уви един суджук и дай една бутилка ракия ама от онази лютата, че на лов с празни ръце не се ходи.
-Носи се-рече Бай Добри и се засуети зад бара.
-Не е ли малко късно за лов? – обади се Капитанът-Тъмно е навън.
-Тъмно е и в моята душа, Капитане. Прекрасно време е за лов.-отсече поп Андрей и стана.
-Да тръгваме момци! Нощта е наша.
-Винаги съм казвал, че ловът по тъмна доба е балсам за душата. – подкрепи го Данчо Гърка.
-Ти пък кога си ходил на лов бе Грък?
-Никога. Не е нужно да си правил нещо, за да знаеш, че те кефи. Просто го усещаш.
-Философски погледнато много си прав.-отсече Поп Андрей и сложи край на споровете. В този момент Бай Добри им подаде торбата с ракията и суджука и четиримата мъже смело пристъпиха в нощта.
Поп Андрей стоеше на пусия в единият край на нивата и чакаше останалите да се появят с комбайна от другия край. Нямаше луна. Нямаше вятър. Нощта бе черна и смълчана, като неудобен въпрос. До него лежеше торбата със суджука и ракията. Той бръкна в нея, извади бутилката и отпи дълга глътка. Замези със суджука и приглади мустаци с ръка. Зареди пушката и зачака. Някъде в мрака трябваше да се появи светлина. В неговия живот тя отдавна беше изчезнала, но тук в това забравено от Бога село. В това пусто поле трябваше да има светлина.
Видя я на третата глътка ракия. Идваше право срещу него. Отначало блещукаше като звезда, а после се превърна в слънце. Комбайнът му заприлича на праисторическо чудовище, което с грохот бавно се приближаваше към него. „Ако тук в това поле има някаква животинка няма начин този шум и светлина да не я изкарат от леговището“ – помисли си Поп Андрей. Вдигна пушката, за да е готов и зачака. Комбайнът приближаваше все по–близо, но нищо в заспалото поле не помръдваше. „Що ли се вързах на акъла на Цоло? Много му разбира на него главата от лов. – каза си той и точно в този момент я видя. Една сърна стоеше между него и комбайна. Светлината от фаровете му падаше точно върху нея. „Само месо при мен дошло“- зарадва се попът и усети как адреналинът му се покачва. Прицели се в сърната и започна да обира спусъкът. Точно в този момент очите им се срещнаха и той застина. Свали пушката. Разтърка очи и пак погледна. Нямаше промяна. Погледът беше същият като на онова момче в далечното му тъмно минало - уплашен невинен и питащ. „Това е. Свърши се. – каза си поп Андрей- Миналото винаги те настига и няма пътища назад. „Хвърли пушката на земята. Взе бутилката с ракия. Надигна я. Пи дълго. Свали калимявката и тръгна. Право срещу сърната.
-Давай! Да се свършва! Стреляй, дяволите да те вземат. Довърши ме и не ме мъчи повече. Хайде! Какво чакаш мамка ти? Имай милост и ме довърши. Стига ми вече. Наживях се. Край. – викаше той с пълно гърло.
Сърната уплашено го изгледа, а после запрепуска в обратната посока и скоро изчезна в нощта. Поп Андрей не видя това. Той продължаваше да крещи с пълно гърло.
-Стреляй! Довърши ме мака ти! Не ме мъчи.
В този момент комбайнът спря до него. От там наскачаха Цоло, Капитанът и Данчо Гъркът.
-Попе какво става? – викнаха дружно те-Уби ли нещо?
-Мен ме убиха момчета. Мен.
-Кой?
-Една сърна. Свършено е с ловът за мен. Повече няма да мога да вдигна пушка. – каза той съкрушено и отново надигна бутилката с ракия.
-Дедо Попе ти си пиян. Попрекалил си с ракията. Случват се такива работи, па и нашата е силничка. Ела да се наспиш и утре всичко ще е като по мед и масло. – каза Цоло.
-Ех, момчета, нищо не знаете вие. Надеждата е най – важното. Няма ли надежда. Няма живот. Аз изгубих моята надежда тук, в това голо, забравено от Бога поле. Сега ми остана само изкуплението. – каза Поп Андрей и тръгна с наведена глава към комбайна.
- Пиян е. Утре ще се оправи. – рече Данчо Гърка успокоително.
-Не мисля- Рече Капитанът-Тук нещо се е случило и Поп Андрей никога няма да е същия.
-Каквото и да е станало никой не може да го поправи, така че да тръгваме! – обобщи Цоло.
Всички се качиха в комбайна и той с грохот потегли към селото. Нощта избледняваше и кървавочервеният диск на слънцето, като любопитно дете надникна зад планината. Новият ден идваше.
© Светослав Григоров Todos los derechos reservados
Изядохте го този поп Андрей! 😅