ПОПЪТ, АЗ И ПАЗАРНАТА ИКОНОМИКА

... Що ли ми трябваше онази сутрин да минавам покрай вход “А”?

Ама нали трябваше да се разходи домашното животно! Не бе, не става въпрос за кучето. Ние куче нямаме. Домашното животно съм аз от две години, откакто съм безработен. Така ми вика жената – животно с животно.

Та, както си бях по чехли, къси гащи и потник, минах покрай вход “А”. Вървях си бавно и някак небрежно, ей така! А едното ми око все в балкона на третия етаж. Ангелинка живее там. Онази, разведената, дето през юли три спирки до “Окръжна болница” ми седя на ръката в рейса. Абе, бях си поставил ръката на празната седалка, щото си изкълчих средния пръст и ми стърчеше нагоре. А, тя – бух! Направо там се намести. Претъпкан рейс, иска да седне жената. Разбирам, но ми неудобно, ама си мълча, щото съм възпитан и прочие. И тя е възпитана – мълча си три спирки, съседката!

Та, Ангелинка бе точна като руски будилник от 11 лева на времето. Винаги в осем сутринта тупаше една черга. Точно когато минавах отдолу. И аз се спирах – някак възмутено, с гражданско достойнство дори бих казал. И завързвах разговор – непринудено, издалече някак си. Относно, чистотата, реда в блока. И тя ми отвръщаше с достойнство, имаше си собствена демократична гледна точка! Ама моята гледна точка беше в циците ù, които се поклащаха от разкопчания халат... Ех, жени, жени! Ама това е друга история...

Та, Ангелинка обаче я нямаше този ден. Обаче пред входа стоеше поп Ставри. С расо, килимявка и кръст – както си трябва и готов на всичко. Ама, той не бе точно поп, защото преди беше милиционер. Но покрай демокрацията и той се преквалифицира. Мина към втори Синод. А когато го закриха, взе че купи три мазета долу и си направи църква, погребално бюро и зала за радостни ритуали. Направо в блока!  Демек – всичко като в комплексна фирма за кръщенета, сватби, опявки, погребения и прочие. Хитро, ама народецът – жилав, не умира. Не ражда и не ебава да се жени! Изобщо – приобщил се към демократичните ценности овреме – чалга, водка и понякога бой... Ами – то, както дойде!

Та, поп Ставри ми вика:

- Къде бе, Петко – с тия чехли по божия свят?

- Ей, тъй – на! – любезно му отвърнах аз.

- Ми, що не свършим една работа по божа заръка, Петко?

- Ми, що не? – усетих аз дъх на пари.

В очите на поп Ставри светнаха предприемачески пламъчета:

- Ще се ходи до борсата да вземем 50 кила кебапчета, чадо.

- А-а-а, не с моя москвич. Акумулатор нямам... – усетих, че почва да ме работи попа, щом ми вика “чадо”, дето съм с две години по-стар от него.

- Не бе, Петко! С катафалката и божията помощ ще отидем...

Та, катафалката на поп Ставри с много фантазия можеше да се вземе за  МПС и прочие. Беше един Форд – транзит от 68-ма година с кръглите фарове, скоростите - горе, който попът бе купил от едни немски цигани за 50 марки навремето, три дни преди да го депортират от Германия като нелегален емигрант през 90-та. Понеже таралясникът и тогава не бил в движение, бъдещият поп го натоварил на един празен турски тир, да го докара до “Дружба” - София, България, а сам се върнал с “Луфтханза”, щото немците като акуратни хора му били дали билета и един сандвич до София.

Та, помня как онзи тираджия стърча една седмица пред блока да чака Ставри, който мигом го хвана липсата, та да му плати. Дори спа при жена му. Накрая свали сам форда. Тропна го на средата на улицата и си тръгна, като много псуваше – Ставри, форда и прочие. На турски, ама не знам какво точно, щото не знам турски. Ставри изникна тутакси и го избута с божията помощ сам зад кофите за боклук. Сигурно от тогава стана набожен?

Та, фордът от тогава не бе виждал номера, ама Ставри си го караше. Първо като снабдител на Радко Бакалина, после като репортажна кола на една кабеларка, а преди да купи мазетата - го направи пътуваща църква за околните села. Последната и настояща служба на форда беше като катафалка на фирмата за радостни и тъжни ритуали. Ставри бе положил много старание да боядиса цялата кола с четка и обикновена блажна боя в черно. А на покрива завинти легендарния светещ кръст на Фори Светулката, дето висеше на прозореца на Партийния дом, преди Фори да замине за Америка като келнер на пици. Но, нейсе...

- Ще припечелиш едни пет лева, чадо! – продължи поп Ставри и за по-голяма достоверност се хвана за месинговия кръст, който висеше на гърдите му, сграбчи го, все едно, че е златен.

- Нека да са десет, а, попе! – захванах да се пазаря безбожно аз.

- Е, хайде – шест, бог да ти прости! – отстъпи малко назад попът в името на правата вяра и човещината, може би.

- Седем и благослови, попе! – прекръстих се, щото съм набожен.

- Да, ама ти ще караш! – не пропусна да ме надцака поп Ставри.

Завъртяхме се около катафалката. Дръпнах вратата. Не се отваря.

- Как се влиза, бе попе! – питам.

- Тази е развалена против крадци. Бръкни да си отвориш през прозореца...

- Е, против какви крадци, бе. Не виждаш ли, че то няма стъкло. Та, крадците ще си влязат в катафалката, като вкъщи...

- Да, ама аз махам волана, откакто откраднаха седалката.

За мое щастие – имаше поне седалка за мен. Но без облегалката, Нещо като авто-табуретка. Седнах аз и почнах да се оглеждам:

- Бе, тоя форд автоматик ли е?

- Не, със скорости, по божията милост е.

- Е, къде е тогава третия педал?

- Няма го! Изкъртили са го, когато откраднаха и седалките – бог да ги накаже...

- Ми, тогава?

- Ето, бутни тоя чук с дръжката надолу. Направо в дупката на педала. Като стъпиш отгоре, фордът ще спре с божието напътствие...

- Е, как ще караме без спирачки бе, идиот? – не издържах аз.

- Нали ти казах. Бог си знае работата! – успокои ме благо поп Ставри, - Ти карай, карай, чадо.

- Баси попа. Какъвто той, такава му и катафалката – пълно менте! – продължих да дудна, докато се намествах на седалката, - Ми, ти къде ще седнеш, на пода ли?

- Не словоблюдствай, чадо. – смъмри ме той, а после благо добави -  Имам си стол...

Завтече се, измъкна иззад вратата на входа един кухненски стол с облегалка и пъргаво го мушна на празното место до мен.

Беше си го домъкнал от шестия етаж предварително, баси и попа му. Аз продължих да любопитствам:

- Е, сега как ще запалим скапания форд? Щото ключове не виждам.

- Така ми го продадоха, измекярите. Ама бог за това е сътворил отвертката...

С пъргаво движение той нахака стара отвертка почти до дръжката в ключалката за запалване. Развъртя я вътре експертно, като кадилница и праисторическият Форд въздъхна тежко, като изхвърли “божествено” смрадливия си облак чак до третия етаж. После се закашля продължително, сякаш щеше да си повърне буталата. Включих първа и потеглихме с около три километра в час. Превключих на втора, обаче “старецът” отказа да се затича. Опитах на трета, настъпих до ламарината, но пак със същия успех.

- Абе, попе! Това чудо не може ли повече?

- Не, защото сме на ръчна спирачка, чадо. – спокойно отвърна поп Ставри, загледан  ведро напред през стъклото.

- Брей, и такива екстри ли има! – започнах да опипвам пода за дръжката на ръчната, но освен една недогоряла свещ, нищо друго не добарах. – А къде е ръчната, бе луд?

- Няма я! – пак спокойно отвърна той.

- Еба си! И без ръчна ли са ти я продали, бе глупак!

- Не обиждай! – изгледа ме косо поп Ставри, - Нямам спомен кога изчезна и тя. Казано е, карай бавно и ще стигнеш далеко, чадо.

- Да, бе! – примирих се аз и понечих да запаля една цигара, защото с тази скорост едва ли по видело щяхме да се доберем до борсата.

- Не пуши, Петко, щото цигарите са от сатаната... – мъдро каза попът и дълбокомислено добави след кратка пауза – Пък и можем да се озовем скоропостижно в селенията господни. Резервоарът отпред леко издиша...

 - Еба си! Ти май си ме харесал за клиент, бе попе! – изригнах аз.

- Всички сме смъртни, чадо. И не натискай толкова газта. Бензинът пари струва, ще знаеш...

Дръпнах крак от педала, щото и без това наближавахме кръстовището и прочие. Приготвих се да свия леко вляво, та да се престроя, щото отсреща се виждаха зелените елеци на катаджиите. Бутнах лостчето на мигача. Попът се размърда на дървения си стол:

- Не трябваше да правиш това, чадо... Не трябваше... Господ да те прости!

- Що бе, попе?! Виждаш ли ги ония със светещите жилетки? Ще ми хвръкнат точките от талона, на - за един шибан мигач...

- Возилото няма мигачи, чадо!

- Как няма, бе луд? – бях готов да му нахлупя килимявката до пъпа аз.

- Ей тъй – на! Няма! Вързал съм всички крушки в Божия кръст отгоре на покрива...

- Е, к`во сега? С кръста ли мига, абе идиот?

- Не, свети в червено целия. Мига само по края с китайски гирлянди... – рече благо попът и добави, - А ти не словоблюдствай по мой адрес, казах ти вече.

- Е, к`во сега? К`во сега?... Значи катаджиите ни видяха от един километър, че не сме в ред, така ли? – продължих да се пеня аз, без изобщо да го слушам повече.

- Ми, да! Никой не е съвършен, чадо.

Идваше ми да му отскубна брадата. Ама нейсе! За седем лева не си струваше. Затова се захванах да си гледам карането. Наближавахме светофара. Надявах се да мина на зелено, но светлините мигнаха в жълто и след това в ярко червено. Май по-ярко не можеше. Махнах си крака от газта и настъпих по навик онова място на пода, дето трябваше да е спирачката. Чукът хлътна до чукалото си в пода. Но колата продължи да се тътри необезпокоявана напред.

- Боже! Ще се блъснем... ей в онова червеното рено... – разкрещях се аз паникьосан и вкопчен във волана.

Попът пъргаво се метна към кормилото и го врътна докрай към себе си вдясно. Бусът рязко изви в тази посока. Вдигна се на две колела, като дърта балерина, а кръстът отгоре се разклати, та дори аз го чух. После падна на четирите си колела тежко и ние се намерихме от крайната лява в крайната дясна лента. В слава на Всевишния, там нямаше коли. Само някаква бабичка претърча и се прекръсти три пъти, когато най-после стъпи на тротоара...

- Готово! – седна си пак обратно в трона попът, - Сега карай спокойно, чадо, че път ни чака... Бог напред, а ний след него!

- Бе, не може да спрем, бе! – изкрещях аз във фалцет, защото бусът вече пресичаше стоп-линията.

За късмет, точно в този момент светофарът светна жълто, а веднага след това – зелено. Колите от ляво се изнесоха по пътя си. Без да се оглеждам, чувствах отстрани върху лицето си въпросителните погледи на шофьорите. Свихме надясно на втора или каквато там беше скоростта  – може да се каже с успех, защото кръстът отгоре светеше, мигаше и се клатеше на единствения си болт. Мигачите не работеха, а физиономиите на двамата катаджии изписваха само едно – безкрайна изненада! Докато ги задминавахме, аз бях готов да се моля не само на бога, но и на Вси светии, на 40-те мъченици и на всичките разни други, за които се сещах.

Ей! Попът обаче беше железен! Когато се бяхме изравнили вече с двамата служители на реда за движение по пътищата в страната, в частност - в София и конкретно в ЖК ”Дружба”,  той се надигна от дървения си стол и размаха пиринчения си кръст в кръстен знак зад стъклото на прозореца в тяхна посока. Физиономията му бе най-мазно ухилената, която бях виждал някога! Катаджиите ни зяпаха с отворена уста и прочие. Единият направо си изпусна палката, а другият повдигна фуражката си и се почеса по главата.

- Ей – на! Нали ти казах: бог ще ни помага! – настани шкембето си отново в стола попът пре-доволен. – Карай сега, не бой се...

Потникът ми бе залепнал от пот за гърба. На попа явно всичко му се струваше напълно редно. Седеше си на стола и си клатеше краката доволно! Аз обобщих случващото се до тук само с едно кратко:

- Еба си мамата! – и млъкнах.

         Гледах си пътя. Добре, че сега имахме да караме само напред. Чак преди борсата ни чакаше друго изпитание. Ляв завой – за да се вмъкнем през входа.

         Мога да си призная, че в продължение на четиристотин метра направих най-фината дъга от дясно наляво. Сякаш карах аероплан и захождах към летище! Успях да се шмугна между два разминаващи се тролея и се озовах във входа на борсата. Пред нас тъкмо влизаше един фиат. Пазачите на входа му взеха таксата и се обърнаха към нас. Креснах на попа:

         - Дай един лев за входна такса,  бе попе! Ще ги задминем без да платим. Не мога да спра...

         - Хайде бе! Ти виждал ли си поп да плаща. – изхили се нагло той.

         И наистина – минахме през бариерата без да плащаме. Пазачите ни изгледаха и аз чух единия да казва:

         - Май бай Киро се е пукнал от пиене снощи. За него ще да са тия с катафалката....

         Веднъж озовали се в царството на родната столична търговия, поп Ставри се промени коренно и прочие. Той метна килимявката си на пода, пъхна кръста в пазвата си и започна да се върти на стола, гледайки за по-изгодна цена на дъските пред входовете на халетата. По едно време се развика:

         - Тук, тук... Спирай, че подминахме...

         - Да, ама няма спирачки, ако си забравил и прочие. Какво, вратите ли да отворим, та от съпротивлението на въздуха да спрем?

         Той не ми обърна внимание. Дръпна отвертката от ключалката на стартера и бусът изгасна. Спряхме нелепо – някак си настрани по средата на шосето между халетата. Попът ме избута през вратата:

         - Слизай да го тикнем назад десетина метра. – разпореди се отчето.

         Криво-ляво затътрихме буса назад до въпросното хале. По пътя пометохме няколко празни кашона. Попът се качи на рампата и влезе вътре. Аз го последвах...

         Цялата борса по принцип беше измислена. Имаше онзи нелеп вид, характерен за първичното натрупване на капитал. Навсякъде цареше африканска мръсотия и прочие. Хангарът, където се вмъкнахме с поп Ставри, не правеше никакво, ама никакво изключение. Направо на пода бяха разхвърляни каси със салам и кренвирши. Пушените пуешки бутове служеха за авиационни бази на ескадрили от тлъсти мухи. Пенсионери, пенсионерки и други субекти с чанти ровеха направо в касите и си избираха мръвка, а после я носеха на един кантар поне от преди пред-последната Световната война на пръв поглед. На втори – също! Той се обслужваше акуратно от един тип с потник, като моя. Толкова потен и така мръсен.

         - О, попе! – изви свински очички към нас оня, демек ни поздравяваше и прочие.

         - О, Ряпа! – радушно му отвърна отчето.

         Затътрих чехли след него. Пътьом той успя да бръкне в поне шест каси и опита по малко от всичките меса. Ряпата се захили:

         - Ти днес с бодигард ли го раздаваш, братленце?

         - Да, чадо! Малък Петко ми е шофьор, по Божията промисъл.

         - Е, с оня бус ли си още?

         - Да, що? – попита някак си засегнат и прочие попът.

         - Бе, що не ми го шитнеш за двайсет лева, попе? Отзад съм докарал едни кокошки. Да мътят! После продавам тук и яйцата... Та – за кокошарник, един вид, така... Нали се заключва? – занарежда Ряпата, щото явно му бе трудно да съставя повече от две изречения.

         - Сакън, не! – опна се попът явно засегнат.

         - Що, бе? – намесих се и аз на страната на Ряпата, - Сделката е изгодна, попе!

- Ти, да мълчиш! Сатана! – емна ме попът, - Насмалко да ни утрепеш по улицата.

- Кой, аз ли, бе, мамка ти попска! – изригнах и бях готов да го довърша на кайма, а Ряпата да я продаде после на кило. – Тоя таралясник е пълна гробница. Ха, виж ти. Аз съм му бил виновен  в нещо...

         - Ми, нали затова го ползвам, бе Петко! – смири се достойнство му, - За катафалка, не за рали! Добър си бусът, служи ми  вярно с божията благодат...

- И на кокошките ще служи! – продължих да го хокам аз и прочие. – Не забравяй, че яйца трябва да яде народа, попе.

Тайно се надявах, че ще се върнем пеши, поне аз – в крайна сметка.

- Добре, бе Ряпа! – примири се с предложението поп Ставри. – Не ти искам пари. Ми, така де, ние сме стари приятели! Халал да ти е бусът, чадо! Ще го сменим – ей, на... за двадесетина каси от кренвиршите.

Ряпата бе човек, решителен и предприемчив, с нюх към бъдещето. Той се почеса по космите на гърдите, извиращи от раздърпания потник и рече:

- Да, бе! А стотина каси не искаш ли?  Пет и нито кренвирш повече! Капиши? Взимай!

- А кебапчета имаш ли? Тъй – на, около 10-тина тави. – не пропусна да добави попът с нескрит интерес.

-  Ей! Т`ва ти харесвам – че винаги се пазариш като циганин. Не само за поп, ами и за търговец ставаш. Хайде, взимай две тави.

- Четири! – спазари се убедително отчето.

- Ей, попе... – закани му се с пръст Ряпата, ама после се разсмя,  - Айде, добре - влачи!

Поп Ставри се развъртя чевръсто, започна да прехвърля тавите с кебапчетата. Избра си две от най-мазните, после се врътна и отдели настрана пет каси кренвирши. Изправи се, килна на една страна килимявката. После целуна пиринчения кръст и постави при своите още една каса кренвирши.

Ряпата – който не го изпускаше от око, се развика на секундата:

- К`во правиш бе? Нали се разбрахме за 50 кила кренвирши само? Това са пет каси! Я връщай последната каса обратно.

- Ааа! – проточи отчето. – Тази каса е за църквата, за бедните... Нека и те да се облажат преди пости!

- К`ви пости, бе попе! Ми те са след пет месеца... – разсмя се искрено на наглостта му Ряпата.

- Е да, де! И аз това казвам – да се облажат преди постите.- потвърди бодро поп Ставри.

Ряпата махна с ръка и се върна при кантара си да обслужва клиентите. А отчето потри ръце и се извърна към мен:

- Давай да товарим в буса, Петко-чадо!

- Ааа, не! Първо да си оправим сметките, попе! Давай си ми седемте лева. Чуваш ли? – опънах се аз.

- Нали бяха пет, бе чадо!? – опита да ме преметне поп Ставри в своя си стил!

- Не, седем са! Не се прави, че не помниш. – бях готов да го сграбча за расото.

- Добре, добре... Ей, на – вземи за теб шестата каса с кренвирши... – махна към товара той, сякаш ми правеше благодеяние. – Взимай, антихрист такъв! За теб да има, а за църквата, за бедните – не... Анатема за такива безбожници като теб...

Ама аз си бях морално устойчив, непреклонен и не ми пукаше ни за църква, ни за бедни. И помъкнах към рампата кашона си. Тъкмо си мислех как ще го натоваря в тролея и ще се спася, когато чух поп Ставри да вика зад гърба ми.

- Товари всичко в буса, Петко – чадо!

- Е, та нали го джиросахме за месата, бе попе?

- Да, ама кокошките на Ряпата могат да почакат! Товари, ти казвам. И карай обратно към „Дружба”, чадо!

Наблъскахме касите отзад в буса и аз се метнах на седалката. Забучих отвертката в стартера, натиснах педала и бусът учудващо пъргаво потегли надолу по наклона обратно към портала. Изнизахме се безпроблемно от борсата, после без премеждия паркирахме пред блока. Аз си нарамих касата с кренвиршите, а попът делово се засуети около буса и започна да върти по мобилния.

Следобед замъкнах касата на Владо Бакалина директно в магазина:

- Владо, гледай сега – една далавера! Ето ти една каса кренвирши – десет кила, по 3 лева килото. Съвсем пресни...

         - Да, бе! – изсмя се той, кимайки с глава към тезгяха, - И попът ми донесе, само че  по два  лева килото. Цели пет каси, че и две тави с кебапчета отгоре...    Излъга ме за цената нагло той, ама аз се направих, че вярвам:

         - Е, хубаво, де! Давай по два лева тогава. Съгласих се аз, щото и така си бях на далавера.

Спогодихме се доволни. Аз си бях изкарал надницата, Владо бе заредил на половин цена бакалницата за една седмица напред, а попът бе продал буса си по-скъпо, отколкото струваше на старо желязо.

Ей на това му казвам пазарна икономика!

Автор: Михаил Конярски