Отдавна много отдавна, когато бях малка и бързах да порасна, работех в една много сладка фирма с една много женска работа, в центъра на София.
Работех неуморно за да доказвам на себе си и на останалите, че аз мога и Аз беше по-голямо от ръста ми. Работата беше в това че имаше много работа по мене, а не в работата. Но тогава мислех че е обратното.
Растейки добавях люспа по люспа към бронята си наречена . Като гледах Хубава жена добавих късите панталонки (не питайте). След Мръсни танци замечтания поглед на главната героиня. От модните списания здравословното хранене, фитнеса и козметиката, а от книгите въображението. Цялата тази какофония от идеали стремежи, щипка домашно възпитание и късогледство за модни тенденции изби в неудържим стремеж да доказвам на себе си, че мога да се справя с ежедневните предизвикателства ползвайки достиженията на съвременната цивилизация като патерица. Цялото това бойно снаряжение доста тежи, но на поход като на поход. То и на рицарите доспехите са били тежки но я гледай какви постижения, каква харизма.
Бъхтейки от сутрин до вечер никога не си позволявах да срещна малкото момиче в себе си и да го попитам с какво иска да се поглези. Цялото време отиваше в подобряване на имиджа, завързване на нови запознанства, доказване на качества на работното място и разни други клишета в които са се вкопчили една камара момичета.
Една вечер (без да излизам от сценария) след дълъг работен ден, с колежката ми решихме да се възнаградим със салата в реномирано заведение. За да спазим протокола из целия пьт гледахме високомерно на хората около нас нещо в стил Мария-Антоанета. Коментирахме оживено новите придобивки на града и цъкахме над пълното невежество и безхаберие на масите. Снобско нали. Пропуснах да кажа само че като идеология аз и най-близките ми бяхме нещо средно между буржоазно, еснафското скудоумие с ехо от комунистически манифест.
Докато разглеждахме лъскавите витрини (грозните гледки нараняваха крехката и чуплива душевност на градска дама в пълно бойно снаряжение) неусетно стигнахме въпросното заведение. Влизаш с леко разочарован поглед и небрежно избираш масата така че хем да може всеки посетител да забележи присъствието ти (наваксваш в състезанието за полезни контакти) хем да имаш известно уединение. Нежно провлачваш крачета обути в изискани модерни коженки обущета и присядаш на някоя мека мебел. Ако извадиш късмет тя се оказва наистина мека, защото модерно не значи винаги удобно. Лека въздишка и бърз поглед наоколо за да оцениш в каква степен си се слял с обстановката и дали визията и поведението ти отразяват точно желанието да направиш точно онова впечатление. Уффф изморително е да си толкова прелестна дано за бога го оценят, че си на ръба на силите си.
Идва ред на менюто, поръчката разговорите и целия познат процес за социално мероприятие от такъв ранг. Похапнали доволно и отпивайки от водката вече леко замаяни, разговорите започват да стават даже приятни. Обикновено играех ролята на приятелката утешителка (нали съм рицаря с доспехи). И тази вечер не беше по-различна. Наложи се доста повече да описвам с красиви думи животът на приятелката ми за да я ободря, а вътрешния ми диалог е нещо такова . На това и тогава и сега му виках вегетиране. Само дето тогава смятах че аз греша и трябва да се поправя а сега си го казвам и то без финтифлюшки.
Платихме и излезехме на лов за такси. И там има процедура. Много е важно да изглеждаш крехка и уязвима, може и малко бледност и аристократично страдание с достойнство да вложиш. Хихихи там ми беше дори забавно, но не смеех да си призная даже пред себе си. Харесваше ми да обикалям с такси из града харесваха ми и шофьорите. Неутралитети като цяло с цял куп теории за живота и енциклопедични познания за всичко и всеки и се возеха в бронята си, а не си я носеха като мен. Та бяха по-леки за комуникация, нямаше и протокол как трябва да изглеждаш на задната седалка и ми беше голяма почивка возенето.
Прибрах се и се изненадах че няма никой вкъщи. Дъщеричката ми беше на гости на баба си и дядо си, но правеше впечатление звучното отсъствие на съпружеското тяло. Казвам звучно, защото спьтникьт в живота ми е човек който като влезе в което и да е помещение го запълва цялото. Шумен, арогантен и непрекъснато движещ се обект който някак си е навсякъде около теб. И без това беше тежко да си нося доспехите и с притурка обсебващият вечно недоволен от липсата на внимание персонаж се изсмукваха и последните ми силици. Ето защо почти ми идеше да зацвиля от удоволствие, когато установих че странния звук вкъщи всъщност е тишина. Което отново създава вакуум и естествено в глава натъпкана с всякакви цветни картинки за успешна млада дама, изскача идеята за вана. Всичко пасва навън е студено аз съм сама изморена имам време всичко както е описано в препоръките за млади дами по модните списания. Някакво смътно недоволство се зароди в мен. След секунди го дешифрирах. Извадих набързо някаква картинка в съзнанието си на млада жена полегнала във ваната с уникално доволно изражение на лицето си. На една ръка разстояние имаше някакви плодове и шампанско. И край това трябваше да е. Напрегнах като за последно и без това достатъчно изстрадалите си сетива за да подготвя перфектната вана като се самостимулирах с обещание пред себе си, че ей сега след малко ще имам пълният релакс.
Най-накрая. Топнах се и само отразих че водата е твърде гореща. Но какво пък тъкмо ще се позагрея като хората и по-важното беше че всичко беше като по-учебник. Включих за малко онзи си навик да огледам нещата набързо и отстрани за да преценя ако някой ме види в това положение дали няма да пострада имиджа ми. И се отпуснах във водата, чакайки да дойде и релакса. Еми не дойде. То било въпрос на вътрешна настройка не на декор и сцена, но тогава още не знаех. Реших че ще се понапъна малко да поседя във ваната и да усетя онова което описваха като въздействие. Нищо такова не се получи.
Запалих и свещ, загасих лампата, какво не беше наред да му се не види. Хапнах плод, протегнах се и сложих и соли за вана, може пък това да е нещото заради което не се получават нещата. Уви не беше. Почнах да се нервирам. Какво толкова и харесват на прословутата вана, че то си е направо наказание. Стоиш, кожата ти се сбръчква и почва нещо да те натиска в гърдите. Напъвах се още малко да се почувствам релаксирана и след като установих, че няма да мога да си докарам изражение на лицето тип богиня си почива след успешен ден се отказах. Изправих се завих се с халата и тогава всичко се преобърна с главата надолу. От дългото лежане в горещата вода при това натоварена със свръхочаквания бях събрала границите. Едвам стигнах коридора от там нямам спомен как съм се озовала на терасата. Помня само събуждането. Онзи момент в който се виждаш колко глупава и смешна си в отчаяните опити да изиграеш живота си като по сценарий и то писан от някой друг. Онова болезнено събуждане след преживяване подобно на катарзис, когато си даваш сметка че леките писукания на душата от време на време, че виж сега не е точно така както го мислиш изведнъж са се превърнали в аларма която няма с какво да заглушиш. Там на терасата треперейки цялата мокра сбръчкана, изтощена до краен предел от релакса се отказах от всичките си идеи, правила и норми на поведение. Захвърлих доспехите и станах обикновена. Спрях да бързам да пораствам или да се преструвам на нещо което се беше родило в съзнанието ми като перфектния вариант за мен. Оставаше само да обясня на всички близки, че всъщност това което виждат сега съм аз, а не онова излъскано и полирано до съвършенство и перфектно във всяко начинание момиче. А това също се оказа доста дълга история която все още пиша с удоволствие. Нарекох си я живот.
© Джейн Todos los derechos reservados