Умираме. Ние всички бавно вървим към смъртта. Но защо се страхуваме да го признаем? И се блъскаме като обезумели животни в решетките на собствената си съдба в жалък опит да избягаме? Всеки миг от съществуванието си прекарваме в търсене на безсмъртието, в дирене на Шангри-Ла. Живеем, без да осъзнаваме , че животът ни се е превърнал в един от онези пороци, които поддържаме по навик. Но какво ни кара да се борим за този кратък миг тъй яростно? Защо впиваме жадно пръсти в съществуванието си и отказваме да останем бездиханни? Това дори ние не знаем, представа нямаме защо живеем. Оцветяваме сивата си реалност с цветни мечти и търгуваме с черните си души. Събираме малките радости на живота в шепа и силно ги притискаме към хладните си сърца, за да подхраним безцелното им туптене. Смеем се, колкото се може по-силно, защото са ни казвали, че смехът лекува, но отвътре сме кухи като ония прекрасни порцеланови кукли. Скриваме нещастието си под тежкия грим на ежедневието и с нарисувана усмивка върви ...