Никога не ми е било толкова трудно да затворя очи.
А така ми се иска!
Поне да не срещах режещите погледи на моряците, да не виждах суровите им, каменни лица, почернелите им напукани пръсти и тоя тънък, синьосив цигарен пушек, който се процежда изпод стиснатите им зъби...
Но и да можех да затворя очи, нима щях да престана да виждам мъглата, разстлала пелени над спящото, смълчано море? И този огромен влекач, който ни отнася все по-навътре и по-надълбоко в укротените вълни на скръбта и болката?
Не помня друг път да съм влизал в това същото море с мисълта, че то може да бъде и гроб. Напротив – от гроба съм се измъквал, за да се хвърля в обятията му, защото винаги съм му вярвал като на единствен и най-верен приятел! В какви ли капани не ме е поваляла жестока орис, един ли път само заставах на ръба на пропастта, малко ли заклети приятели ми изневериха – винаги ме е спасявало морето, моето безсмъртно и велико море, моят бог!
Ала ето че сега, в този страшен час, морето ме посреща с непрогледни ...