После едната фигура скочи. Океанът я пое. Какво става? Втурнах се натам без да мисля, тичах, но те бяха далече. Сърцето ми думкаше и щеше да изхвръкне, а дробовете ми запариха. Стигнах кея и видях едно момиченце да плаче и крещи. Знаех испански и го попитах какво става. То посочи водата и продължи да хълца.
-Мама, мама…
Озърнах се. Наоколо няма хора. Аз не мога да плувам. Наведох се над водата, но жената беше изчезнала.
- Сеньора, сеньора!
Надвиквах вълните, но никой не ми отговори…
Океанът бучеше и пръски от вода пляскаха по кея. Взирах се пак, но нищо не можеше да се направи…жената беше потънала. Обикалях напред-назад… Да викам полиция? Нищо не можеха да помогнат. Късно е… Прегърнах детенцето, то зарови лице на гърдите ми и се разхлипа пак. Нищо не казах. Продължих да го държа в ръцете си. Вместо да го утеша, и аз се разплаках. После тръгнахме по дюните. Детето беше на около 8-9 години, с матов тен, живи ококорени очички, вълниста тъмна коса, опърпани дрехи. Обувките му бяха големи и му хлопаха. Гладно и изплашено дете.
-Как ти е името?
- Мария Инес, сеньорита. А ти коя си?
- Аз съм Селина. Можеш да ми казваш Селина. Къде живееш Инес?
То мълчеше. После ми каза:
- Ние с мама спяхме до парка. Сами сме. Мама няма работа. Преди бяхме при Фернандо. Избягахме от Фернандо. Той ни биеше и не плащаше на мама, а тя работеше за него във фермата. Фернандо е лош. Той мирише гадно, казваше ми, че съм хубава, мама се ядоса и избягахме. Гладна съм. Ооооооох, сеньорита… мама я няма…
- Сега ще идем в хотела, където живея. Не се страхувай. Ще те нахраня. После ще видим какво ще правим.
Детето закрачи унило до мен. Уплашено и объркано като птиче, паднало от гнездото. Стигнахме до хотела. Първо го окъпах във ваната. Измих дългите му коси и го сапунисах да падне цялата наслагана мръсотия. Личицето му светна. Каква красавица! После го увих в хавлията и поръчах храна. Инес беше прегладняла. Казах и да се храни по-бавно, защото ще и стане лошо от храната, но тя лакомо поглъщаше залък след залък. Хапна и се разплака пак. Аз се сгуших до нея и така сме заспали. Нощта беше тежка за детето. Събужда се на често, аз и давах вода и я успокоявах. Аз се разсъних и не мигнах до сутринта. Чудех се какво да правя? Ясно, че детето си няма вече никой. А аз бях болна и не се знаеше до кога ще живея. Бог ми я изпрати като последен слънчев лъч в живота…
На сутринта слънцето вече препичаше, когато се размърдахме.
- Гладна съм, Селина. Може ли малко хляб?
- Да, сега ще донесат.
Закуската пристигна и Инес започна да се храни. Доста е гладувала. Телцето и беше слабо, ребрата и се виждат под опъната кожа.
- Селина, ти имаш ли деца? Не ме връщай при Фернандо. Моля те!
- Нямам деца, Инес. Успокой се! Тук сме далече от Фернандо и няма да те върна там.
Гледах Инес и една топлина се разливаше в гърдите ми. Ново за мен чувство се зараждаше… Майчинска любов ли е? Защо чак сега Господ ми изпрати това момиченце? Трябваше да взема решение, но бях не по-объркана от детето…
Продължава...
© T.Т. Todos los derechos reservados