Последен спектакъл
Вечерта се спускаше над града и обвиваше сградите със своята тъмна мантия. Улицата опустя и само от време на време разлялата се тишина биваше прорязвана от стъпките на закъснял минувач. Младото момиче потрепери от вечерния хлад и се сви в одеялото, наметнато върху крехките рамене. Погледът и жадно обхождаше потъналата в мрак улица, но и последният закъснял минувач вече се беше прибрал.
- Стана студено, госпожице Клара. Мисля, че е време да ви прибера вътре.
- По-късно! Не ми е студено!
Клара докосна железните пръчки на парапета, сякаш да си вземе довиждане и тъжно погледна потъналите в мрак сгради, скупчени една до друга, озарени от светлината от грейналите прозорци. На този балкон се събираше целият й свят. От него с часове наблюдаваше хората, които се разхождаха по улицата и копнееше и тя да крачи редом с тях. Мечтаеше да тича с хлапетата, отмъкнали поредната ябълка от сергията за плодове или да се наслаждава на изложените рокли на витрините с групичките млади момичета. Искаше нейният смях да кънти редом с техния и да се изчервява под погледите на мъжете. Представяше си как пристъпва важно, хванала елегантно под ръка кавалера си и как всички гледат тях и кимат одобрително. Копнееше за това, но за съжаление имаше само мечтите си и … улицата. Тя беше сцената, на която всеки ден се поставяше нов спектакъл, с нови роли и актьори. И тя неизменно беше главната героиня в тези спектакли – веднъж красива принцеса, в друг весела циганка с шарени одежди, а в трети смела разбойничка и покровителка на слабите. Най-хубавото беше, че краката, които бяха безжизнени и неподвижни в реалността, в тези спектакли я носеха, и тя тичаше, по-бърза и от вятъра. И танцуваше до отмаляване. Затваряше очи и чуваше музиката, която изпълваше нещастната й душа с радост и вълнение. Затвори очи и потъна в красивата приказка.
Едно, две, три… Едно, две, три…
Усещаше ритъма с цялото си същество и се чувстваше цяла и завършена. Чуваше шумоленето на снежнобялата си приказна рокля и усещаше как гали краката й, завладени от ритъма на мелодията. Клара отвори очи и погледът й се впи в тях.
Тези крака! Господи, колко ги мразеше! Неподвижни и мъртви израстъци, изкривени като изсъхнали клони! Непотребни и излишни!
Беше родена с този недъг и спомените и от детството не бяха свързани с весели, безгрижни игри, а с болници – миризма на хлор, белите стаи и сълзите на майка й. Тогава спектаклите, в които участваше бяха други. Мечтите и не бяха много. Просто искаше да тича и играе с другите деца, а не да лежи непрекъснато в омразното легло. Безсилието и мъката я заляха и тя почувства как гневът я завладява. Сълзите потекоха по страните и малките ръце заудряха по безчувствените крайници, които бяха отнели щастието й…
Клара се сви и утихна. Тогава усети, че нещо я докосна по ръката. Отвори очи и видя нежната снежинка, миг преди да се разтопи. Тя вдигна поглед и ги видя – изящни балерини, спускащи се от зимното небе. Толкова изящни и красиви, те танцуваха своя последен танц със своя изискан кавалер – вятъра. Момичето притвори очи и се потопи в новия спектакъл. Усети се нежна и грациозна като тях, понесена от нежната музика. Носеше се теглена от силата на този вълшебен танц. Танцуваше, обградена от тази снежнобяла красота, която умираше след финала на танца си, докоснала земята. Клара не искаше да спира и да се озове обратно в инвалидния стол. Искаше този танц никога да не свършва и танцуваше…
В един момент отвори очи и се видя. Жалко и непотребно създание, което не носи радост, а само печал на близките си. Погледна отново сипещия се сняг и разбра, че трябва да довърши този танц. Пръстите и се впиха в студения парапет, събра сили, повдигна се и полетя заедно с посестримите си в този последен спектакъл.
© Таня Тодорова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Сърдечно ви благодаря! Чест е за мен...
-
Едно, две, три… Свих се и утихнах. Въздействащ, разтърсващ разказ...
-
Много, тъжно и ефирно-трогателно
Поздравления, Таня! -
Благодаря ти за милите думи, Любо! Прекрасен ден желая!
-
Умееш да докосваш съзнанието на читателите, както с чудесните сюжети, така и с дарбата си, да се изразяваш кратко, ясно, с добре подбрани изразни средства. Удоволствие е да те чета. Поздравления!
-
А ти си мил...
-
Прекрасно е! Финала е страхотен...
-
Благодаря Ви, Йонана, Елайзабетка, Младен... наистина животът без недъзи е благословия и е тъжно, че рядко го осъзнаваме...
-
Почувствах и болката и жаждата за нормално съществуване... Понякога улисани в собствения си битовизъм не осъзнаваме дори, че животът ни без недъзи е благословия, докато не се сблъскаме с нечий живот -борба. Докосна ме силно!! Разтърсващ финал!
-
Разплака ме! Не оценяваме какво имаме. Поздрав...
-
Покъртителен разказ. Понякога не осъзнаваме, че сам по себе си животът на човека без недъг е богатство и е щастие, че разполагаме с него. Невероятен и промислен финал си изваяла, Таня. За мен ще остане паметен този заключителен танц на Клара със снежинките, преди с един последен вик да каже всичко! Поздравление!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
