11 jun 2023, 12:05

Последици на разруха 

  Prosa » Relatos, Ficción y fantasy
895 0 0

Obra no adecuada para menores de 18 años

86 мин за четене

ЕМАНУЕЛА

 

Емануела слизаше по стълбите в блока, където беше квартирата ѝ. Тръгваше за лекции. Бяха изминали четири дни, откакто се разигра бруталната сцена пред дома на Андрей и Ана. Иван го нямаше вече и тя щеше да продължи следването си спокойно. Още не се беше съвзела от всичко случило се, но реши да се довери на Андрей и Ана. По пътя им за чужбина, те ѝ бяха разяснили всичко по телефона.

Щом се озова навън, видя някого, когото не очакваше и не желаеше да вижда. Това беше онзи загубеняк Дидо. За момент се стъписа и стисна устни в обзелото я чувство на гняв. Този задръстен чекиджия се беше възползвал от нея без нейното знание. Ако Иван беше все още жив, тя щеше да го прати на часа да му тегли един здрав бой.

-Здравей, Еми – каза Дидо щом се приближи към нея.

`во искаш бе, задник?!

-Благой умира в болницата, трябва да се обадя на приятелите ти!

Тя за момент примигна, след това отвърна:

-Кой Благой, онзи дето уби гаджето ми ли?

-Виж ти, доколкото разбрах, ти не си била много щастлива с тоя Иван, нали?!

-Не е твоя работа, разкарай се, закъснявам за лекции!

-А аз закъснявам да спася един човешки живот. Не искам много от теб, дай ми номера на Андрей и си тръгвам!

-Добре, записвай, ама повече не ми се мяркай пред квартирата – каза тя, след което извади телефона си.

-Ще видим – отвърна Дидо – диктувай!

Тя го изгледа с унищожителен поглед.

-Ей, момченце, внимавай! – изсъска тя.

-Какво ще направиш, ще ми пратиш следващия си любовник ли, действай, но сега имам по-важна работа, затова бъди така добра...

Тя го прекъсна и започна да диктува номера незабавно. Той я накара да повтори, тя му се изрепчи в отговор, но продължи да диктува.

-Готово, благодаря ти, че беше така любезна – отвърна Дидо.

 

 

 

ДИДО

 

Тя го напсува и си тръгна. Той проследи с поглед съвършения ѝ задник. Повече нямаше да го има, както и останалите части от прекрасната ѝ фигура, но в момента имаше по-важни грижи. Пък знае ли човек, ако се сдобиеше отново със съкровището си.

Той набра телефона и звънна.

В първия момент не му вдигнаха. Затова реши да изчака и за кратко се отдаде на мислите си. Бяха го привикали в полицията, но от показанията му разбраха, че Иван го беше нападнал и той е действал при самозащита с лютивия спрей. Използването на лютив спрей не беше подсъдно и така или иначе не успяха да намерят към него достатъчно улики, за да го тикнат в затвора. Друг въпрос беше Благой, който бе прекият убиец на Иван и хората му, но в момента беше в интензивното на системи. Да, беше ги убил чрез докосване, отпечатъците му се намираха по лицата на две от жертвите, но нямаше как да определят начина, по който ги беше убил. Е, щяха да си измислят нещо, пък и имаше свидетели. Ако Благой оцелееше, щеше да кисне в затвора за тройно убийство. А там още колко хора щеше да избие, на Дидо не му се мислеше.

Кучият му син Андрей, добре го беше подредил.

Дидо успя да събере информация от болницата, Благой беше охраняван и от полиция. Изгледите за здравето му не бяха добри, бе получил сериозно мозъчно сътресение и ако се съвземеше, можеше да остане инвалид за цял живот.

А се бе съгласил да му помогне, Дидо беше виновен Благой да е в това положение и се чувстваше длъжен да направи всичко възможно, за да го спаси.

Телефонът иззвъня. Дидо вдигна.

-Ало? – обади се гласът на Андрей.

-Здравей приятелю, нямаше да ти звъня, освен ако нямах нужда от помощта ти.

-Дидо! – прошепна Андрей във слушалката. – Откъде ми имаш номера?

-Това не е важно сега, Андрей, нямаме време. Нали си спомняш момчето Благой, което последния път имаше такава злощастна среща с теб?

-Какво за него?отвърна Андрей, след кратко мълчание.

-Той умира, Анди, съгласен съм, че е злодей и ти се защитаваше от мен и него, но той умира. Бях в болницата, видях с очите си.

Андрей отново помълча, Дидо знаеше, че го гризеше съвестта. Андрей беше боец, да, но не беше убиец. Нито той, нито Ана.

-И какво мога да направя аз, за да оживее?

-Само едно нещо може да го спаси – това, което ти открадна от мен.

-Забрави, вече сме на километри от границата!

-Добре, Анди, но кажи ми – искаш ли една смърт да ти тежи на съвестта? Камъкът може да го излекува, знам го!

-Откъде да съм сигурен, че не си измисляш, за да си го върнеш?!

-О, аз искам да си го върна, повярвай, но в момента повече ме интересува да спася живота на Благой, той се съгласи да ми помогне и му го дължа.

-Виж ти, изпитваш състрадание! Хич, ама хич не ти вярвам, Дидо! Как да повярвам на човек, който е убил седем души без да му пука?

-Ако искаш ми вярвай, всичко което трябва да направиш е да сложиш камъка на гърдите му, за затвориш очи и да пожелаеш той да живее. Това е, после си го вземи и тръгвай накъдето щеш. Знаеш, че със или без камъка, аз нямам шанс срещу теб и Ана.

-Все си мисля, че ми въртиш номера, задник такъв! Дали пък човек като Благой трябва да бъде оставен да живее, как мислиш? Дали не трябва да бъде спрян завинаги?

-Вярвай в каквото си искаш, аз приех, че явно не мога да променя съдбата си, след последните случки, които ме сполетяха, дори и със свръхсили. Аз загубих, но от теб зависи едно – дали Благой ще живее, или ще умре.

Андрей помълча в слушалката, Дидо чу Ана да казва, че трябва да го остави.

-Смърт или справедливост, Анди, това трябва да решиш!

-Ти знаеш повече за камъка, ами ако това което ме караш да направя, убие мен, например?

-Пробвай го на някое ранено куче по пътя, сигурен съм, че се намират. Казвам ти Анди, само така можеш да го спасиш!

-Добре, благодаря ти за информацията Дидо, ще си помисля, бъди сигурен!

След като каза това, Андрей затвори слушалката.

Дидо сложи телефона в джоба си и тръгна в размисли. Е, това беше, Андрей или щеше да спаси Благой, или да го остави да умре. Дидо не можеше да направи повече, не хранеше и илюзии, че ще успее да си върне камъка, но поне можеше да направи едно добро дело заради всичките злини, които беше извършил.

Щеше да чака, да – Благой или щеше да умре, или да живее.

 

 

АНДРЕЙ

 

-Не, забрави! – каза Ана. – Той щеше да ни убие, а ти ще го спасяваш, забрави, това е капан!

Двамата бяха седнали на едно кафене в Букурещ.

-Знам, но смъртта му ще ми тежи на съвестта!

-Говориш глупости! Ако някой трябва да умре, това е точно Благой или оня скапаняк – отвърна Ана.

-Да, знам - каза Андрей.

Така или иначе Благой ги беше спасил в известен смисъл. Андрей все още не можеше да обясни на себе си защо беше решил да му нанесе такова голямо поражение, след като Дидо неволно беше обезвредил Благой с малко помощ от Ана.

Възможно беше и Дидо да го лъжеше, Андрей не можеше да прецени, понеже говориха по телефона. Младежът усещаше, че от сегашното му решение зависи бъдещият ход на събитията. Дълбоко в себе си бе убеден, че трябва да се върнат, може би и не само за да спасят Благой.

-Ана – запита я той – независимо от това какво решение ще взема, ще ме последваш ли?

-Анди, как може да се съмняваш в това?

-Да, знам, но отговори ми!

Тя помълча известно време, след което каза:

-Знаеш, че ще го направя – тя сложи ръка върху неговата – някой трябва да те пази, все пак!

Той се усмихна и отвърна:

-Без теб нямаше да се справя, ти ги победи и двамата!

-Да, но ако аз бях сама също нямаше да се справя – каза тя. – Кажи ми какво смяташ да направим?

-Смятам, че трябва да се върнем и да спасим Благой, въпреки всичко. Не съм сигурен, но освен него ми се струва, че има и още една причина да се върнем.

-Каква е тя? – попита Ана.

-Не знам, но ми се струва че Емануела може да бъде в опасност.

-Добре, кога тръгваме?

-Сега – каза Андрей.

Двамата заплатиха кафето си и се насочиха към колата.

 

АНГЕЛ

 

-И как точно са убили Иван? – попита Ангел Арабаджиев, бизнесмен и конкурент на хотелската верига, била доскоро собственост на Иван Лазаров. С Иван бяха приятели, въпреки търговското съперничество.

-Не е ясно, шефе, пръснали са му тиквата, ама на местопрестъплението няма следи от изстрели.

-Хм, интересно! Добре, Митак, свободен си! – отвърна бизнесменът и бодигардът му излезе от офиса.

Ангел се обърна към прозореца и се замисли. Възможно ли беше? И всичко това заради една курва. Ангел знаеше, че Иван е идиот, но останалото... възможно ли беше?! Иван и хората му убити от някакви си студентчета! Е, Ангел отдавна и много добре знаеше, че доста неща можеха да бъдат възможни.

Той обърна ръката си и след секунди до него долетя моливникът му. Той взе един химикал и моливникът, така както си беше във въздуха, се върна обратно на бюрото, без никой да го е пипал.

Три от студентчетата бяха изчезнали, а четвъртото лежеше в болница с опасност за живота. То беше нанесло фаталните „удари“ по хората на Иван, отнели живота им. Удари или каквото там беше.

Интересно, много интересно, мислеше Иван. Нима бе възможно да има и още хора като него?! Е, щеше да провери, щеше да посети пострадалия.

 

 

 

АНДРЕЙ

 

-Ало, в града сме, кажи къде да се срещнем – каза Андрей в слушалката.

-Супер, давам ти адреса на болницата – отвърна му Дидо в слушалката – ще се чакаме пред входа.

-Добре - отвърна Андрей.

Изслуша координатите и подкара автомобила към болничното отделение.

 

ДИМИТЪР

 

Димитър, един от бодигардовете на Ангел, стоеше в колата пред болницата и наблюдаваше. Момчето с дългата коса и синята риза стоеше пред входа. Димитър трябваше да изчака, да наблюдава и да докладва. Така му беше заръчал шефа. В един момент се появи една кола, паркира близо до входа. От колата излязоха двама души – момче и момиче, насочиха се към момчето със синята риза. Срещнаха се с него, разговаряха, след това влязоха в болницата. Димитър разгледа снимките – това бяха те: Андрей, Ана и Дидо. Да, шефът умно беше предложил да разпитат Емануела. Сега тя беше тяхна заложница, щяха да я запазят за момента.

Димитър се обади на Ангел, след това продължи да стои на пост.

 

АНДРЕЙ

 

Андрей, Ана и Дидо влязоха в болничната стая на Благой. Имайки камъка, беше лесно да убедят полицаите да ги пуснат.

Застанаха край леглото на Благой. Той беше в безсъзнание и с дихателен апарат.

-Ти си на ход тук! - каза Дидо. - Ако искаш да го спасиш, направи това, което ти казах.

-Не си ти този, който да казва, кой е на ход! – изрепчи му се Ана.

Дидо я изгледа, без да продума. Андрей вдигна ръка пред нея и каза на другото момче:

-Знам, но не съм сигурен дали искам да го правя. Може би този изрод е по-добре да си стои в кома – отвърна Андрей. Камъкът беше в джоба му.

-Може би си прав, но от теб зависи. Аз направих каквото можах за него.

-Анди, той ще убие още хора. Не трябва да го лекуваме!

-Той ни спаси – отвърна Андрей.

-Знаеш, че щяхме да се оправим с тези бабаити – отвърна Ана.

Андрей чувстваше притеснение и колебание. От опит знаеше, че това означава, че е настъпил момент, който щеше да промени хода на събитията и този момент зависеше от неговото решение сега.

-Дойдох за това, ако не бях решил, нямаше да тръгна. Ще го направя.

Извади камъка и го постави на гърдите на Благой. Погледна Дидо в очите, Дидо поклати глава в съгласие. Андрей затвори очи и си полжела Благой да оздравее. Камъкът присветна съвсем слабо. Андрей отвори очи, след няклко секунди ги отвори. Имаше чувството, че самият камък му позволи да го направи, не преди това.

Благой също отвори очи. Андрей прибра камъка в джоба си. Благой се размърда, грабна дихателната маска и с болезнена гримаса я изтръгна от лицето си, заедно с дихателната тръба, която бе навлязла в трахеята му. Разкашля се, огледа се и се изправи в леглото. Андрей и Ана се отдръпнаха.

-Виж ти, кой ми е дошъл на гости. Сега как да не ви... погаля по главичките и да направя мозъците ви на кайма.

Андрей и Ана се канеха да реагират всеки момент, но Дидо се намеси.

-Те те спасиха, аз ги накарах. Ако не бяхме дошли, щеше да си още в кома и да останеш инвалид

-Така ли? - обърна се към него другото момче. - Сега може би очаквате да ви благодаря!

Благой махна от себе си мембраните за кардиограма и се насочи към дрехите си.

-Може би трябва да започна с теб, тъпак такъв, задето ме излъга да ти помагам!

-Знаеш, че и двамата щяхме да намажем, ако бяхме успели – отвърна му Дидо, странно младежът не изглеждаше уплашен от смъртоносната сила, която притежаваше Благой. Андрей прочете мислите им – Дидо беше твърде тъп да се страхува, а Благой изпитваше страх от Андрей при спомена от последната им среща, въпреки че не го показваше.

-Бих предпочел да си затвориш устата, задник! Но те разбирам, искал си своето, направил си нужното. Курвите не ти връзват, можеш да ги чукаш и да ги преджобваш и после те не помнят, както ако правят онази работа с теб по нормален начин.

Дидо се усмихна и отвърна:

-Очарователен си!

-А ти си педал!

-Педал, който ти спаси живота.

-Да... може би трябва да съм ти благодарен за това. Все пак грешката да ти се доверя, беше и моя. Ще ти се отплатя, като ти предложа да се чупиш, преди да съм те пратил на оня свят – довърши Благой, докато си слагаше тениската и якето.

-Смятам да приема – отвърна Дидо и се обърна към Андрей и Ана. – Бихте ли били така добри да ме придружите извън стаята? Камъкът ми е у вас, а тези полицаи може да се опомнили вече.

-С радост ще се разделим и с двама ви – отвърна му Ана.

Тримата излязоха от стаята. Благой ги последва след няколко минути. Смяташе да си тръгне и да не се занимава с тях никога повече.

 

Щом тримата се озоваха пред входа на болницата, Дидо заговори.

-Е, пътищата ни се разделят тук. Признам, че съсипахте живота ми, отнехте от мен единственото нещо, което му придаваше смисъл, но изглежда трябва да призная, че загубих.

-Нищо не става по лесния начин, мой човек. За да имаш някоя жена, трябва да се бориш с ума си и да се опираш на опита си – отвърна му Андрей.

Дидо се изсмя:

-Да, и това ми го казва телепат. Не, братле, как да ти кажа – не всички имаме еднакви... способности. Лично мен това безсмислено пелтечене с тъпи путки ме изморява ужасно и не ми харесва колко малко получавах до момента за толкова големи усилия.

-Големи усилия?! - вдигна вежди Ана.

-Точно така, но пък трябва да си вра хуя някъде, нали?

-Ти си жалко същество! - поклати глава момичето.

За разлика от нея Андрей почувства съжаление към него, но също така частица истина и зрънце вина от думите му. Не можеше да отрече, че не беше използвал способността си да прелъсти Ана. Трябваше да признае пред себе си, че в противен случай най-вероятно нямаше да успее.

-Е, порадвах се на благосклонността на съдбата, сега идва ред да се върна към безрадостния си начин на живот, чао! – каза им Дидо.

Той се обърна да си тръгва, но в същия момент към тях се приближиха двама костюмирани мъже.

-Здравейте, младежи! Нещо против да си поприказваме?

 

АНДРЕЙ

 

Андрей не губи време и прочете мислите на костюмаря веднага. Щом го направи се ужаси: човекът срещу тях се казваше Ангел Димитров, бизнесмен, мафиот и приятел на убития Иван Лазаров. Освен това беше отвлякъл Емануела и... владееше телекинеза. Човекът до него – Димитър не притежаваше способности, но беше хладнокръвен убиец.

Андрей успя да разбере къде държат Емануела, смяташе да използва камъка и веднага да отидат да я спасят. Ана хвана приятеля си за ръката. Дидо стоеше до тях и гледаше с интерес.

-Интересно ми е какво имаме да разговаряме с вас господин... Димитров?

Мъжът вдигна вежди.

-Виж ти, това ти е фокуса значи, а? Та, искам да разбера как трима пишлемета като вас са очистили опитни хора като приятеля ми Иван и момчетата му?

-Въпросът не е как, а защо? Трябваше де си стоят на мястото, а не да се занимават с нас. Но това предполагам няма значение в момента, нали?

-Хей, няма нужда да се плашиш момче, аз съм дружелюбен и коректен човек. Бих искал просто да разбера някои неща.

-А аз бих искал да пуснеш Емануела – отвърна му Андрей.

Ана го изгледа и избухна:

-Какво! Копелдак?

Андрей я спря.

-Виж ти, виж ти, впечатлен съм! Доста добър телепат си, а какво може тя?

-О, задръж Ема още една секунда и ще ти покажа – отвърна Ана през стиснати зъби.

-Ясно, не сте разбрани деца, а ти? - обърна се той към Дидо.

-Да съм карък – отвърна му Дидо.

Ангел и Димитър се разсмяха.

-Е, и това не е лесно момче. Трудно е да си смотан, дето се вика. Трябва да ви кажа нещо обаче, както и да сте очистили Иван, ако нещо се случи с мен и Митака, Емануела ще бъде екзекутирана на момента.

-Кучи син! - изкрещя Ана.

-Така че моля ви да минем към добрия тон и да ми дадете информацията, която искам да науча.

Камъкът беше в джоба на Андрей. Ангел не знаеше все още за него. Помисли си да го използва веднага, но нещо в присъствието на този човек го разколебаваше. Нещо, което разколебаваше и много други хора. Андрей знаеше, че без способността си няма шанс срещу него. Вместо да задейства камъка, отвърна:

-Какво искаш да знаеш?

Макар че вече знаеше отговора.

В този момент Благой излезе от сградата, изгледа ги и се спря до тях.

-Какво става тук? - попита той.

-Охо, а ти сигурно си четвъртия! Интересно ми как си станал толкова бързо от кома?

-И на мен ще са ми интересни някои работи – отвърна Благой.

-Ще Ви обясня всичко, господин Димитров – обади се Дидо.

Тримата младежи обърнаха поглед към него. Погледът на Ана беше пълен с гняв.

В следващия момент Андрей и Ана изчезнаха. Останаха само Благой, Дидо, Ангел и Димитър.

Ангел примигна и каза:

-Я, интерсно, това ли може момичето?

-Не, тя може друго, да действа преди всички останали, но те имат нещо, което беше мое и което може да Ви направи... недосегаем, господин Димитров – добави Дидо.

-Я, виж ти! Момче, явно ти си най-разговорливият от тримата.

-Ти си задник, Дидо! - каза Благой.

-А какво може той? – попита Ангел.

-Може да пръска човешки органи с едно докосване – отвърна Дидо.

-Така ли очисти хората на Иван? – попита го Ангел.

Благой вдигна вежти.

-Щом искаш да знаеш, да.

-Интересно, а те защо ви нападнаха?

-Заради курвата на приятеля ти – каза Дидо. - А ние с него търсихме Андрей и Ана, защото имаха нещо мое. Срещата с Иван и хората му беше лошо съвпадение.

-Съвпадение значи, ясно! Е, Иван винаги е бил прекалено ревнив и импулсивен, винаги искаше жените само за себе си. А това твое нещо е?

-Е това, което ще Ви направи недосегаем и все още е у тях.

-Ще ми разкажеш ли още за него?

-Всичко, което Ви интересува.

-Много добре. Струвате ми се като добри момчета... със способности. Не говоря само за фокуси. А аз съм човек, който не изпуска добри възможности, когато ги види, така че какво ще кажете да ви предложа възможност за работа? - попита ги Ангел.

-Аз имам интерес – отвърна веднага Дидо.

-Много добре, а ти?

-Предпочитам да се чупя, пич – отвърна Благой.

-Много добре, е, предлагам ти... приятен ден.

Ангел се обърна към Дидо.

-Как ти е името, момче?

-Дидо – каза той.

-Добре, последвай ме.

Дидо се насочи към тях, а Благой пое по своя път. Той не се беше отдалечил много, когато Ангел прошепна на Димитър.

-Митак, свърши си работата. Иван и хората му ми бяха скъпи, въпреки всичко.

Димитър кимна и тръгна след Благой. Дидо го видя как се отдалечава и се усмихна. Помисли си: „Кой е педала сега, дрисльо?“.

Ангел подкани Дидо да влезе с него в колата.

-Слушам те – каза мъжът и потеглиха.

 

БЛАГОЙ

Благой вървеше по пътя. Беше щастлив, че е получил втори шанс. Не трябваше да се доверява на това лайно Дидо, но беше решил, че е справедливо да му помогне. Как ги предаде! Благой не го очакваше, но не беше изненадан. Може би трябваше да го убие по някое време. А може би просто не си заслужаваше да се занимава с такъв плъх. В момента беше развълнуван от мисли за нещата, с които смяташе да си прекара времето днес.Сви в една по-малка уличка. След това всичко се случи много бързо.

Чу се странен звук: цак. Моментално го прониза остра болка в стомаха, сложи ръка на корема си, течеше кръв. Приклекна, обърна се, зад него стоеше човекът на костюмаря. Гледаше го с безизразен, мъртвешки поглед. Този човек беше мъртъв отвътре, досущ като Благой.

-Мамка ти...! - изсъска Благой, опита да се приближи към него, но загуби равновесие и едвам се подпря на колене. Ако можеше да го докосне, само ако...

Мъжът насочи пистолета си стреля в челото му.

За Благой всичко приключи така, сякаш никога не беше започвало.

 

ДИДО

 

-Слушам те – каза Ангел, докато караше колата.

-Това, което имат е камък, който притежава огромни възможности. Може да лекува, може да контролира хората, може да спира времето и куп други неща, които все още не съм разучил. Може и да убива.

-Интересно, откъде го получи?

-Дадоха ми го извънземни като награда за това, че им помогнах да избягат от господаря си.

-Интересно, звучи невероятно и свръхестествено, но... мисля че разбираш защо не съм изненадан.

В този момент няколко листи се вдигнаха сами във въздуха, след това отново се върнаха на мястото си. За разлика от Ангел Дидо се изненада и каза:

-Значи не са само те!

-Да, започна да се появява преди няколко месеца. Не знам откъде. След това се разви, но никой не разбра за способността ми да движа предметите. Знаеха само хората, които ми бяха врагове. Подчертавам бяха. Благодарение на тази способност успях за ги премахна, след това назначих свой човек като кмет на града. Може да се каже, че тук аз управлявам.

-О, да, в известен смисъл. Продължавай – подкани го Ангел-Разбирам. Това е... чудесно. – отвърна Дидо.

-Разбирам. Като те гледам си задръстен и брантиите не ти връзват.

-Не – отвърна Дидо. Странно защо, но думите на Ангел не го засегнаха

-Използвах го известно време. Спях с която си поискам, включително с Емануела, без да знаят и им вземах парите. Беше прекрасно, но тези двамата ми отнеха щастието.

-Така, разбрах, че този може да чете мисли.

-Да, може също да отслабва физическите сили на хората и вече със сигурност карат към мястото, където държиш Емануела. Имат способности, а заедно с камъка хората ти няма да имат шанс.

-Така и предположих – отвърна Ангел, след това набра номера на Димитър на екрана на колата.

-Да, шефе!-отвърна той.

-Очисти ли келеша?

-Да, шефе.

Дидо потръпна при тези думи, но си спомни обидите на Благой и донякъде изпита удоволствие. А тъкмо той беше човекът, който го върна от кома. Така му се падаше.

-Добре Митак, вземи снайпера и карай към вилата, където държим онова курве. Предупреди и момчетата. Когато онези двамата се появят, гръмни първо момичето, после и бастуна с нея. Не закъснявай!

-Разбрах, шефе – отвърна Димитър и затвори слушалката.

Дидо настръхна, изпита леко чувство за вина, но и известно задоволство. Отнеха смисъла на живота му и сега щяха да си платят за това. И го направи без свръхсили. Значи все пак наистина всичко се връща.

-Сега караме към вилата. Ти определено си умно момче и когато вземем камъчето, ще те възнаградя щедро за помощта ти. Какво искаш?

-Да чукам каквато путка си искам и да не мисля за пари – отвърна без колебание Дидо.

-Имаш го. Трябва да знаеш, нито едно добро дело в този живот не остава невъзнаградено. Както и нито едно злодеяние не остава ненаказано – каза Ангел и го изгледа за миг-два, след това продължи да си гледа пътя.

Този поглед беше достатъчен за Дидо да разбере, че този човек бе готов да му помогне, но готов и да го убие, ако Дидо му измени. Но това нямаше да има значение, ако в даден момент Дидо не се сдобиеше пак с камъка си.

-Трябват ни метални пластити за главите, ако нещо се обърка – каза момчето. - Така Андрей нама да може да ни въздейства.

-Хм, ще ми се да знаех това по-рано, но нищо. Това е и тъкмо един тест за хората, на които плащам.

-Знам откъде да намерим.

-Аз също – отвърна Ангел.

Двамата продължиха да карат. Не след дълго стигнаха до вилата, където хората на Ангел държаха Емануела като пленница.

 

 

АНДРЕЙ

 

-О, Боже, убили са някакво момче край болницата! – каза Ана, докато караха към вилата. Беше го видяла на телефона си.

-Сигурно е Благой, прочетох в мислите на Ангел, че смята да ни очисти, ако не му съдействаме. Явно Благой е отхвърлил предложението му за работа и Ангел е изпратил Митака да го довърши. Този човек е такъв, присламчва хората към себе си, след това ги убива, ако не му играят по свирката.

-Господи! Не трябваше да се връщаме!

-Не трябваше също да тръгваме сами, трябваше да вземем Емануела с нас! Не го предвидих, знаех си, че хора като Иван не играят сами.

-Спасихме го напразно! - каза Ана, зареяла поглед през стъклото на прозореца.

-Да, така е! Дидо ни изигра, копелето мръсно. А аз му се вързах като пълен глупак.

Ана изгледа приятеля си, след това отново се загледа в прозореца. Той прочете мислите ѝ: „Казах ти, но грешката беше и моя!“. Това го изнерви донякъде, но знаеше, че е права. Така или иначе беше нямаше време да се ядосва за каквото и да било сега.

-Надникнах в мислите на костюмаря, Иван си беше тъп и импулсивен комплексар, но този... този е умен, търпелив и хладнокръвен социопат. Освен това... владее телекинеза.

Ана обели очи.

-Какво?

-Да.

-Мамицата му! - изруга тя. След това допълни - Няма значение, това няма да ни спре! Нито теб, нито мен, освен това имаме камъка!

-Да, смятам, че няма да имат шанс срещу нас, но Дидо! Сигурен съм, че Дидо му е изпял всичо за това, което можем и Ангел ще се подготви. Определено ще я измъкнем, но не мисля, че ще е толкова лесно.

-Ще я измъкнем и още как! С какво ще се подготви? Пак няма да има шанс срещу нас!

Ана беше буен характер, Андрей харесваше това, но сега не му помагаше.

-Така е, но виж - те ще ни чакат, подготвени са. Трябва да спрем за малко, трябва да разбера как действа камъка.

-Но те... Емануела е там! Нямаме време!

-Да, знам и не смятам да остава там. Довери ми се!

-Добре, слушам те! - отвърна тя след кракто мълчание. Обуздаваше характера си. Ана имаше гореща кръв – пълната нему противоположност и тези прояви у нея понякога го ядосваха, понякога му харесваха, а понякога го възбуждаха.

Спряха близо до една отбивка на магистралата. Пътя към вилната зона минаваше през гориста местност. Двамата слязоха от колата и отидоха към дърветата. Андрей извади емералда от десния си джоб.

-Ако е така, както Дидо ми каза, би трябвало да е лесно.

Вдигна мистериозния камък пред себе си и си пожела малките камъчета около него да се вдигнат във въздуха. В същия момент се случи, Андрей и Ана бяха заобградени от пръстен ситни крайпътни камъчета. Пожела Ана да го целуне. Камъчетата паднаха, а тя се приближи към него и навря език в гърлото му. Известно време не пожела нищо, след това Ана се отдръпна и го изгледа шокирана.

-Какво, как, ама?

-Нещо помниш ли? - попита я той.

-Не, какво стана, аз... целунах ли те?

В съзнанието ѝ нямаше спомен да се е случвало нещо подобно.

-Да – отвърна Андрей.

Тя се усмихна.

-Нали знаеш, че няма нужда да ме хипнотизираш за това.

-Да, знам – отвърна той, докато плъзгаше ръка по таза ѝ. - Но трябваше да тествам камъка.

-Добре, а нещо друго не искаш ли да тестваш? - отвърна тя, все още усмихната и плъзна ръка по члена му.

-Определено искам, но нямаме време – отвърна той.

-Да, знам – каза тя със съжаление. Напрежението им беше дошло доста и имаха нужда от това, но наистина нямаха време.

-Така, искам да проверя още нещо.

-Какво?

Андрей вдигна камъка пред себе си и пожела да бъдат защитени. В следващия момент около тях се появи мистериозен зелен купол, чието сияние ги обгърна. Пожела да го няма и куполът постепенно се изпари

-Това е невероятно! - промълви Ана.

-Не знам как Ангел ще те спре да регираш, но си мисля, че това е добра идея да се защитим, въпреки всичко.

-Господи, представяш ли си каква сила притежаваме?!

-Да, дори ме е страх от това в известен смисъл.

-Не трябва, ще ги пометем, ще измъкнем Ема!

-Ще я вземе с нас и ще избягаме от тук! Мисля че тя преживя достатъчно, както и ние!

-Да, Анди! Знаеш ли, искам... искам да ги избия, всички тези копелета като Иван, Ангел, Дидо...всички! С този камък...

-Да и аз, но няма смисъл, ще се появят други на тяхно място, а това са твърде много убийства за да ги понесем.

-Така е, прав си – отвърна тя и погали бузата му с палец.

Той я целуна отново, без помощта на камъка, след това се качиха в автомобила и потегиха.

 

ЕМАНУЕЛА

 

Емануела стоеше завързана на стола в хола на вилата. Край нея имаше трима мъже – едри, костюмирани, свирепи, с бръснати глави,

Случи се вчера, Прибираше се. Тъкмо когато беше решила, че всичко е свършило, че вече се отървала от изроди, една черна кола спря пред квартирата ѝ, тези излязоха и я завлякоха в автомобила. Сложиха превръзка на очите ѝ, махнаха я, когато я доведоха тук, и я завързаха за стола.

Цял живот беше поподала на психопати, особено за гаджета, и сега за пореден път осъзна, че тази тенденция няма да се промени. Опита да говори с тях, но единственото, което ѝ казаха, беше да мълчи.

И сега знаеше, че няма да се измъкне жива оттук. Единствената ѝ нажеда бяха Андрей и Ана, но дали щяха да рискуват?

В главата ѝ преминаха спомените от досегашните събития, тормозът на Иван, Дидо, който се възползва то нея, приятелството и подкрепата, които срещна в лицето на Андрей и Ана, битовите скандали в дома ѝ преди това, които я накараха да дойде в този град. Правеше най-доброто, за да се отърве от неприятностите, а те винаги намираха начин да я стигнат. Нерядко ѝ бе минавала мисълта за самоубийство през годините. Дали пък нямаше да е по-добре за нея всичко да приключи тук и сега? Бабаитите носеха пистолети под саката си, колко му беше единият да извади оръжието и да приключи с живота ѝ.

При тази мисъл в гърдите ѝ пропълзя страх. Не беше готова да умре, въпреки всички неприятности. Искаше да живее. Искаше да продължи да търси щастието, дори то да продължаваше да се изплъзва от нея до края на живота ѝ.

Все още не го правеха. Имаха нареждания, но от кого, защо? Нали Иван вече беше мъртъв? Наивно бе да смята, че беше само той. Намеса тук имаше някой друг, някой по-силен от него!

-Кой е шефа ви? - не се сдържа да попита Емануела.

Единят от тях се приближи до нея и клекна на нивото на очите ѝ.

-Виж, малката, няколко пъти ти казах да мълчиш! Имам нареждания да те запазя жива засега, но никой не ми е казвал да не те изнасилвам! Още една дума и тримата ще те разчекнем като пиле на грил в тоя скапан хол, разбра ли?

Емануела не отвърна, само потрепери.

-Добре, виждам, че си разбрано парче... и апетитно при това – допълни той като приплъзна ръка по рамото ѝ и я огледа все едно всеки момент щеше да я разсъблече. Познаваше този поглед, напомни ѝ за Иван, но този тук я отблъсваше ужасно.

Другите двама се усмихнаха.

-Така, нека се върнем към работата си – той се изправи се върна на мястото си.

След това тримата се редуваха да гледадт пред прозорците.

Очакваха нещо или някого.

 

ДИДО

 

Ангел и Дидо стояха в колата, паркирали малко по-нагоре по улицата, на която беше вилата.

На главите си бяха сложили спортни ленти, от вътрешната страна на които имаше метални такива. Пред себе си бяха смъкнали кепениците не само срещу слънчевата светлина, а и да не ги забележат Андрей и Ана, когато пристигнеха.

-Сигурен си, че това ще ни предпези от момчето така ли? - попита го Ангел.

-Абсолютно, не и от момичето обаче.

-За нея ще се погрижи Митака, ако не успее, мисля че аз ще я... овладея така да се каже – отвърна Ангел и се усмихна. В очите му се появи злокобен блясък. Дидо го видя и разбра за пореден път с какъв човек с има работа. Такъв като него самия, но доста по-жесток. Ако го предадеше, Дидо знаеше, че се него е свършено, ако решеше просто да си тръгне, с него също щеше да бъде свършено. Засега го устройваше предложението за работа, но Дидо знаеше, че това няма да продължи дълго. В един момент щеше да поиска по поеме по своя път. Когато този момент настъпеше, той трябваше да си е върнал камъка обратно.

Скоро покрай тях мина кола, спря пред вратата на огратата и Андрей и Ана излязоха от нея. В момента в който излязоха, около тях се появи зелено сияние във формата на купол.

-Какво е това? - попита Ангел.

-Използват камъка, това ще ги защити от куршуми – отвърна Дидо.

-Ха-ха, хитри копеленца! - отвърна Ангел.

След това звънна на Димитър.

-Да, шефе? Виждам ги – отвърна той в слушалката.

-Митак не стреляй все още, бъди в готовност! - нареди му Ангел.

-Разбрах, шефе! - каза Димитър и затвори.

-Хората ти вътре нямат шанс, нямат дори нашата защита – каза Дидо.

-Е, момче, как да ти кажа, живота никога не протича по план, за това трябвя да си готов да импровизираш. Електрическият пистолет у теб ли е?

-Да – отвърна Дидо.

-Добре – каза Ангел.

Андрей и Ана отвориха заключената врата на оградата и влязоха в двора. Застанаха пред входната врата, отвориха и нея и влязоха във вилата.

-Хайде! - каза Ангел и двамата излязоха от колата.

-Искам да стоиш встрани от вратата на оградата, аз ще ги чакам отвън като излязат.

-Разбрах.

Приближиха се, Ангел застана пред вратата и зачака. Знаеше какво прави. О, да! Той винаги знаеше какво прави, независимо от това дали имаше свръхестествени сили, или не. Не телекинезата беше неговият талант, а умът му. Винаги беше така, нещо което не можеше да се каже за Иван.

Димитър държеше снайпера и стоеше в готовност.

 

 

АНДРЕЙ

 

Двамата влязоха във вилата. Сиянието се смали, докато минаваха през рамката на вратата.

Влязоха в хола и намериха Емануела, завързана на стола.

-Ана! - каза Емануеа, щом ги видя. В сърцето ѝ отново се беше прокраднало чувство на надежда.

-Еми – отвърна Ана и опита да се затича към нея, но Андрей я хвана за ръката и я спря.

-Не, още! - каза той.

-Но... - отвърна Ана и в този момент около тях се появиха трима едри костюмирани мъже с пистолети.

-Дотук бяхте, лекенца – каза този, който застана пред Андрей.

Бяха насочили оръжията си към момчето и момичето.

Андрей не се изплаши. Знаеше, че сиянието щеше да ги предпази от куршуми и това беше най-малкото, което можеше да направи с камъка. Можеше да им причини бърза смърт или безкрайна агония. Единственото, което го спираше да постъпи така се тях сега, беше съвестта му.

-Не съм толкова сигурен – отвърна Андрей. Не се страхуваше, никак не се страхуваше. -Предлагам ти да отвържеш Ема и да ни пуснете да си тръгнем. Смятам, че така ще е най-добре за всички ни.

-Не става, хлапе! Взел съм си работата насериозно и смятам да си я свърша.

В този момент телефона на бабаита иззвъня. Той го вдигна, заслуша се за момент, затвори и каза:

-Добре, момчета свалете пистолетите. Пускаме момичето, шефа каза.

Другите двама го послушаха и я отвързаха. Емауела изскочи към приятелите си и Ана я прегърна. Зеленото сияние обгърна и нея.

-Добре ли си? - попита я Ана. В същия момент изгледа бабаитите на кръв.

-Да, Ана, колко... колко се радвам, че сте тук! Моля те, изведете ме, вземете ме със себе си, махнете ме от тези...

-Успокой се, вече си в безопасност. Няма от какво да се плашиш, тръгваме си.

-Така е, можете да си тръгвате – каза бабаитът.

Андрей обаче не беше толкова спокоен. Ангел им беше казал да ги пуснат, това не беше на добре. Хора като него не пускаха никого току-така.

-Заслужавате да ви убия за това, което ѝ причинихте.

-Какво да ти кажа, ние просто си вършим работата. Нали знаеш, бизнес, нищо лично!

-Махнете се от тук, веднага! - каза им Андрей. - Нямате идея какво мога да ви причиня.

-Както кажеш, пич – каза му бабаитът и тримата излязоха от хола, след това и от вилата.

-Анди, да тръгваме, хайде! - каза му Ана.

-Не, това е капан, ще излезем през задния вход.

-Ами колата?!

-Майната ѝ, ще намерим друга, трябва да бягаме.

-Но, Анди, какво могат да ни направят?!

Той я погледна в очите и каза:

-Имам лошо предчувствие. Послушай ме.

Ана се замисли и си спомни, че той рядко я подвеждаше. Да, сбърка с това, че се върнаха тук, но от друга страна, сега спасиха Ема.

-Добре, хайде – отвърна тя и те тръгнаха.

Излязоха през задния вход и стигнаха до високата ограда. Зад нея имаше поляна , а зад поляната се намираше гората.

Андрей смяташе да я разбие чрез силата на камъка, когато чуха глас зад себе си.

-Тръгвате си, толкова скоро?!

Тримата се обърнаха, зад тях стоеше Ангел, а зад него се появиха охранителите му. Щом видя спортната лента на главата му, Андрей се уплаши. Опита се на проникне в ума му и не успя.

-Скапаняк, ти обаче упорито се опитваш да умреш, така ли? - изрепчи му се Ана.

-Ха-ха, не, скъпа, трябва да ти кажа, че аз обичам живота. Приятелят ми Иван също го обичаше, а вие му го отнехте.

-Кучи син! - изкрещя Ана.

-Знаеш много добре, че не бяхме ние - допълни Андрей. - Той си го потърси сам, той дойне при нас, не ние при него. Ние щяхме да го оставим жив. Търси сметка на Благой.

-О, аз вече му намерих, повярвай ми. Влязохте с взлом в имота ми, изцапахте пода ми с кал и сега смятате, може би, да разбиете оградата ми. Тя струва пари, пич, не знам дали ти минава през акъла!

Андрей отдавна беше разбрал, че няма смисъл да говори с този човек. Той беше свикнал винаги да получава каквото иска, нямаше да се спре и сега. Не биваше да губи време в приказки и сега, но това негово психологическо превъзходство... Андрей винаги бе имал слабост пред такива хора, бореше се с нея, но така и не успя да я превъзмогне напълно.

-Тогава нямам какво да ти кажа – отвърна той.

Вдигна камъка в пред себе си в опит всички те да загубят съзнание, но в същия момент Ангел вдигна ръка и тримата се блъснаха със страшна сила в оградата и паднаха на земята зашеметени. Някои от бандидите също се олюляха, но просто нямаше достатъчно време, за да подейтства камъка.

Андрей го изпусна. Ана се опита да се изправи, но преди да може да задейства силата си, Ангел вдигна ръка и тя застана приклекнала и вкочанена като статуя.

-Няма да стане, миличка!

Андрей се опита да вземе камъка от земята, но единят костюмар го изрита настрани. Хвана младежа и заби юмрук в ченето му, той отхвърча, другият го хвана и опита също да го удари, но Андрей стисна главата му и изпрати такъв мощен тласък, че онзи се сгърчи и падна на земята, а от носа и устата му потече кръв.

Емануела тръгна да бяга, никой не се опита да я спре. Нямаха нужда от нея, искаха камъка... и да ги убият.

Другият се опита да го нападне, но изведнъж изгуби равновесия и Андрей тласна и него. Бодигардът се сгърчи, издаде странен гърлен звук и рухна на земята. Третият се опита да извади пистолета и да застреля Андрей, но твърде бавно. Андрей го овладя, изби пистолета от ръката му, сложи длан на челото му и изпрати толкова мощен тласък, все едно беше удар с парен чук.

Бандитът умря моментално и рухна на земята От очите, носа и ноздрите му течеше кръв. Заедно с кръвта потекоха и парченца мозък.

Ана все още стоеше неподвижно, пълна с гняв от безсилието, в което беше попаднала.

-Пусни я! - каза му Андрей.

Ангел огледа мъртвите си хора и поклати глава в разочарование.

-Уби хорат ми, така ли? Вярно в днешно време трудно се намират добри служители, но ти уби хората ми, копеленце!

-Така да бъде - каза Андрей и се пресегна за камъка.

-Не мисля, ако го пипнеш, тя умира!

Андрей застана на едно място, не можеше да му повлияе, докато онзи беше с пластината на главата. А Ангел, може би, не можеше да използва силата си върху Андрей, докато държеше Ана. Виждаше се по изпотеното му и зачервено лице, че това му коства твърде много усилия.

-Ако тя умре, умираш и ти!

-Не аз – ти умираш! - отвърна му мафиотът и се изхили. Усмивката му беше пълна с наглост и безумие. Беше луд. Това личеше по-нагледно от всякога в този момент.

-Анди, моля те, тръгвай! Обичам те, остави ме! Спасявай се!

-Няма да те оставя! - отвърна Андрей. Нямаше да я остави нито сега, нито никога. Не можеше да продължи живота си без нея.

-Изборът е твой, пич, тръгни си сега и ще я оставя да живее! Ще я пусна, а вие после ще се срещнете навън и ще продължите живота си на влюбени гълъбчета.

Мисълта го изкушаваше, но Андрей знаеше! Знаеше, че копелдакът лъже. Един поглед към труповете на хората му около него беше достатъчен.

-Няма да издържиш дълго, пич! - отвърна Андрей, имитирайки тона му. - Виждам те, скоро и ще ти смачкаме фасона. Тая пластина няма да те спаси.

Ангел тръгна да казва нещо, след това се замисли и каза:

-Знаеш ли, може би си прав, е, дадох ти шанс, но ти го пропиля!

Андрей вътрешно изстина при тези думи. Опита да го тласне моментално, но не успя. Ангел вдигна ръка и я стисна в юмрук. В следващия момент се чу цак! Ана притръпна, Ангел я пусна, тя опита да се изправи за момент, но по гърдите ѝ вече се виждаше кървавото петно, след това рухна на земята.

-НЕЕЕЕЕ! - изкрещя Андрей, след това се засили към Ангел, той тъкмо бе пуснал захвата към Ана, но това го беше изтощило повече от обикновено, опита да спре Андрей с телекинеза и успя, но момчето беше твърде близо до него.

Хвана лентата му и я махна от главата. Ангел обели очи от ужас, след това го оттласна от себе си. Андрей изхвърча назад, изправи се захвана мафиота на свой ред. Той опита отново да го запрати, този път смъртоносно, в оградата чрез телекинезаа, но не успя. Андрей усещаше как телекинетичната хватка на мафиота отслабваше пропорционално със силата, с която Андрей вземаше контрола над него. Ангел усещаше как тялото и умът му губят сили. Андрей се приближи, хвана го за главата и изпрати такъв мощен тласък, че черепът на мафиота се пръсна и оплеска всичко наоколо с кръв, мозък и парченца кости. Очните му ябълки хвръкнаха чак на верандата и се търколиха по нея.

Андрей не губи време, взе непотребния камък от земята и грабна тялото на Ана в ръце. Сложи го на мястото, където беше раната и пожела с цялата си воля тя да да оживее. ДА ОЖИВЕЕ!

Камъкът засвети. Ярка зелена светлина блесна между тях. След това изгасна.

-Ана! АНА! - крещеше Андрей.

Разкъса блузата ѝ, раната беше зараснала, но момичето не се събуждаше. Куршумът може би беше засегнал сърцето и тя никога нямаше да се събуди, може би беше минал покрай него, може би....

-АНА! АНА! - крешеше Андрей, след това зарови лице в шията ѝ.

Това беше, тя си отиде. Заради него! Само и единствено заради него, задето бе тръгнал да спасява Благой. Ако бяха останали в Букурещ, тя щеше все още да е жива, щеше...

Изведнъж усети нечий пръсти по ръката си.

-Анди! - чу гласът ѝ.

Той отдели лице от нея и я погледна. Беше отворила очи, беше изтощена, но беше жива и щеше да живее, Андрей го знаеше.

-Ана! - не можеше да повярав той.

Вълната на радост и облекчение, която изпита, беше несравнима с нищо друго, което беше изпитвал през живота си. Стисна камъка и си пожела двамата да бъдат обгърнати от зеленото сияние отново.

-Да се махаме оттук! - каза той.

-Да, моля те! - отвърна тя.

Преметна ръката ѝ през рамото си. Тя беше слаба, но можеше да върви.

Двамата се насочиха към изхода на вилата и към колата.

 

ДИМИТЪР

 

Шефът гушна букета, да. Това видя Димитър от снайпера, след като застреля малката кучка. Невероятно, тя дори стана на крака, след като момчето се приближи до нея и ѝ светна с нещо. Фенер ли беше? Не, най-вероятно камъкът, за който шефът му спомена.

Шефът му лежеше на тревата с пръсната тиква, заедно с труповете на колегите му. Момчето и момичето излязоха от вилата, качиха се в колата и потеглиха. Димитър мислеше да ги застреля, но около тях отново имаше зелено сияние, което знаеше, че щеше да му попречи. А и... шефът му вече беше мъртъв. Нямаше от кого да взема заповеди, а дали са живи или мъртви му беше все тая.

Преди да влезе в колата, момчето погледна в посоката, където беше Димитър и в следващия момент бодигардът чу глас в главата си:

„Ще те намеря и ще те убия, копеле, където и да си! Ще ти се иска да пукнеш като колегите си, но ще умреш по-зле. Много по-зле!“

/Камъкът нямаше обхват, за да стигне до Димитър, но Андрей го бе използвал, за да засили този на собствените си сили./

След това пишлемето се качи в колата и потеглиха. Момичето щеше да живее, да. Димитър беше сигурен. И то след такава рана, невероятно! Явно този така прословут камък имаше нещо общо с това.

Той свали снайпера си, облегна се по гръб в стената и се замисли.

Другото келешче, което постъпи на работа при шефа му, беше избягало, щом видя накъде вървят нещата. Червенокосата курва избяга първа преди всички. Не остана време да я застреля. Трябваше да следи ситуацията със шефа си и хората му. Покойят му вече шеф и покойните му вече колеги.

Копеленцето щеше да го търси, беше сигурен в това. Увереността, с която му прати тази мисъл, беше пълна с хладнокръвие, каквото имаше той, когато убиваше хора. Досега никога не се беше страхувал от нищо, но сега успя да изпита дори и това. Особено след случката, на която бе станал свидетел.

Шефът му твърде много си вярваше. Беше умен, талантлив, но твърде много си вярваше и това му коства живота. Сега Димитър трябваше да убие момчето, иначе то щеше да убие него. В това беше сигурен. Но как да го направи? Трябваше да изсмисли начин. Засега смяташе да се чупи. Бе останал без работа, а и хората на тези, които стояха по-горе в мафиотската йерархия щяха да го търсят за разпит. Щеше да ги убие, нямаше по-добър стрелец от него, но сега не можеше да си позволи да губи време.

Прибра си оръжията и напусна високата вила, която му слежеше за бойна кула.

 

 

ЕМАНУЕЛА

 

Емануела плачеше и бягаше. Искаше да е далеч, възможно най-далеч от цялата тази изродщита. В сърцето я пронизваха страх и вина. Вина за това, че изостави приятелите си.

Вървя известно време. Добре е, че познаваше вилната зона. Иван я беше водил тук доста често, за да я чука. Стигна до позната сприка, автобусът тъкмо беше дошъл. Не губи време и го хвана. За момент беше изплашена да не намери някого от хората на Ангел, но в автобуса имаше само обикновени граждани. Седна на задната седалка и се отпусна.

Какво ли беше станало с Андрей и Ана? Живи ли бяха, онзи психопат дали ги беше убил? Тя не знаеше. Насилваше се да не мисли за това, макар да беше невъзможно.

Щеше да се прибере у тях. Да си събере багажа и да напусне града моментално. Беше рисковано, но нямаше друг избор. Надяваше се, че никой от тези мафиоти нямаше да я придебне пред тях. Надяваше се, че сега бяха заети с... с... приятелите ѝ.

Когато стигна до блока си използва друта улица. Огледа се, нямаше никого, нямаше мистериозни черни проклети мерцедеси. Влезе в сградата, качи се. Приготви си нещата по най-бързия начин и слезе през страничния изход на блока. Преди това погледна през терасата – отново нямаше никого. Излезе плахо на улицата – никого. Тръгна към булеварда и спря първото такси, което ѝ попадна. Светеше в зелено, днес имаше късмет с транспорта.

-Накъде да Ви карам, госпожице?

-Към летището, бързо!

-Нямате грижи!

Докато таксито вървеше, тя започна постепенно да се успокоява. Не смяташе да се връща при родителите си. Баща ѝ беше пияница и биеша майка ѝ, а тя търпеше. И щеше да го търпи, докато смъртта ги раздели.

Щеше да отиде в Гърция. Всяко лято работеше в хотел там и така изкарваше парите си за следването. Хотелът беше целогодишен и щеше да поиска постоянна работа там. Беше наясно с всичко и нямаше как да ѝ откажат. Образованието ѝ отиваше по дяволите, но майната му. Важното е, че беше жива!

Полетът беше след час. Чака го с известно притеснение, но нищо изненадващо не се случи. Явно мафиотите бяха получили това, което искаха. Самолетът дойде и тя се качи. Щом полетя, най-накрая изпита спокойствие.

По-късно разбра, че Ангел и хората му бяха мъртви, а приятелите ѝ бяха живи. Това я накара да изпита облекчение, лека радост и смекчи до известна степен вината ѝ. Но все още не би посмяла да ги погледне в очите, ако ги срещнеше.

Е, поне тук в Гърция, имаше много малка вероятност за това.

 

ДИДО

 

Още щом видя през оградата как главата на Ангел се пръска като диня, Дидо разбра, че играта е загубена. Веднага си плю на петите, особено след като видя и Андрей да връща Ана към живите. Отдалечи се възможна най-много, извика си такси и се насочи към града.

Това беше, той изгуби. Направи всичко възможно да си върне камъка, да подобри живота си, но всичко се сгромоляса с гръм и трясък. Андрей победи, а на всичкото отгоре Дидо не спираше да мисли за Емануела. Когато я видя да излиза през входа, реши да не я спира, щеше да я има за себе си, когато Ангел убиеше тези двама келеши, но Ангел не успя. Беше мъртъв, както и хората му. Невероятно, Андрей и Ана победиха отново, Ангел ги беше подценил. Не успя да се справи с тях, както и Иван А сега имаха и камъка му. Дидо имаше невероятен шанс да стане властелин на живота си, но тези копелдаци му го отнеха. Вече нямаше начин да си го върне и животът му щеше да си продължи по абсолютно същия безжизнен и неудовлетворителен начин.

Е, имаше и още нещо. Поне Ангел беше мъртъв и Дидо беше свободен от опеката му. Рано или късно Дидо щеше да сбърка нещо и Ангел да го накаже, така както му се преструваше на приятел в началото. Дидо трябваше просто да продължи смотания си начин на живот, но дали това щеше да е възможно тук? При мафиотите винаги имаше някой по-нагоре в йерархията. Димитър също бе останал жив. Колко му струваше да го намерят и да направят с него Бог знае какво? Да, щеше да продължи смотания си живот, но не тук.

Дидо реши да събере багажа си, да вземе всичките пари, които бе откраднал от момичетата, а те не бяха малко, и да се чупи от града. Знаеше точно в кой град да отиде. На-добре беше в другя край на страната.

Не се страхуваше, че Андрей ще го намери, защото камъкът се нуждаеше от обхват. А Емануела, продължаваше да мисли за Емануела, но нямаше да я види пак. Е, щеше да се преодолее това, а колкото си я чука – чука си я.

Невериятно, изби толкова хора, а единственото за което му пукаше, бе дали ще го вкара пак на червенокосата курва.

Не можеше и да си мисли, че ще успее да си върне камъка сега. Андрей щеше да го убие със сигурност.

Плати на таксито, слезе и се запъти към блока си.

„До колко смърт доведоха действията ми!“, замисли се той. И то не заради камъка, а зарави всичко, което направи. Почувства известна доза вина. Почувства се и всесилен с естествените си възможности, нещо което никога не беше изпитвал преди да има камъка. И все пак не достатъчно всесилен за това, което го правеше щастлив – парите и курвите. Това беше заключено за него завинаги.

Прибра багажа си, заключи апартамента и слезе по стълбите. Когато обаче излезе навън, там го чакаше някой. Не беше мафиот, не беше Димитър или Андрей, не беше и малко дете.

Беше един жълт човек. Косата му, дрехите му, кожата му, очите му – всичко беше жълто. Само очите му бяха бели.

-Здравей, Дидо.

Дидо за момент се изплаши, но запази самообладание.

-Кой си ти?

-Аз съм пратеник на Монолита. Изпратен съм тук, за да намеря бегълците. Само ти можеш да ми кажеш накъде отпътуваха.

Дидо разбра моментално.

-Нямам представа – отвърна той.

-Няма нужда да ми казваш, нека те докосна и ще разбера. В замяна ще получиш нещо много по-трайно от това, което те ти дадоха.

-Какво е то?

-Способност като тези на приятелите ти.

-Те не са ми... но чакай. Искам да знам, откъде идват способностие им?

-Много от бегълците на Монолита тръгнаха към тази планета по пътя на бягството си. Много не успяха, но и много дойдоха тук. Някои обаче нямаше как да осъществят пътуването към крайната дестинация, не знам каква е, но съм сигурен, че тези, които стигнат там, ще са в безопасност и господарят ми ще бъде много разочарован. Тези, които останаха тук, не успяха да набавят гориво за корабите си, така както успяха твоите приятели, и вляха същностите си в индивиди от вашия вид. Индивиди, които избраха. Това погуби съзнанята им, но същността им остана и тя ще се предава във вашите примитвни индивид през поколенията, но под различна форма. Така или иначе в този вариант тя е недостижима за мен и войниците ми.

-А ти, ако ти ми дадеш такава сила, това няма ли да погуби и теб?

-О, да, но аз съм по-висш индивид и по тази причина... успях да пленя един, пред когото изборът беше неизбежен.

Жълтият човек извади ръката си от джоба и показа на Дидо малка зелена светлинка.

-Казах му да те приеме или ще залича съществуването му за винаги.

-А, ако не ме приеме? Може да умра.

-Не, няма, те ви приемат на, как го казвате вие, морален принцип. Е, ще ми помогнеш ли?

Дидо разбра, че пред него стоеше избор: да предаде невинните същества, които спаси или да живее живота си по все същия мизерен начин.

„Трябва да използваш собствените си възможности!“, прозвучаха в главата му глупостите на Андрей.

-Тази сила, никога няма да те напусне – добави жълтият човек.

Дидо се замисли. Сети се отново за Емануела. Дълбоко в себе си искаше да бъде негова, независимо от всичко. Независимо дали тя го искаше или не. Но, съществата, които му дадоха камъка, те щяха да страдат.

Е, всички страдаме – хора или богове. Правим всичко, за да сме щастливи, дори когато понякога това означаваше други да бъдат нещастни за наша сметка.

Всъщност винаги означаваше това. Щастието за един беше нещастие за друг и тези две неща бяха скачени съдове, независимо кой го приемаше и кой не! Така е, така е било и така ще бъде.

Дидо подаде ръка на жълтия човек.

Той се усмихна, стисна я, заедно със зелената светлинка, която изчезна между дланите им. Дидо се почувста така, сякаш преливаха топла вода във вените му. След това разбра, че жълтият човек е надникнал в съзнанието му, вижда спомените с детето... и разбира накъде са се отправили бегълците. Разбира, че все още не бяха достигнали там – а това беше една предимно океанска планета, подобно на тази, която обаче беше жива и щеше да ги защитава от пратениците на Монолита. Разбира, че все още има шанс да ги догони.

Жълтият човек го пусна, чувството изчезна и Дидо се върна в реалността.

-Благодаря ти, Дидо. Направи правилния избор. Не мога да кажа каква ще бъде способността ти, но знам, че ще си доволен от нея. Би трябвало да започне да се проявява до няколко дни. Довиждане и приятен живот – каза това жълтият човек, обърна се, стигна едно дърво и бавно се изпари под сянката му.

Дидо се усмихна и се върна обратно в апартамента си. Нямаше да тръгва. Щеше да остане тук и дълбоко в себе си знаеше, че го очакват хубави дни, че го очаква удовлетворителен живот. Сети се отново за Емануела, не знаеше как, но беше сигурен, че ще я открие.

„Аз съм едно пълно с късмет, нещастно копеле!“

 

АНДРЕЙ

 

-Добре ли си? - попита Андрей, докато караше колата.

-Да, малко ме боли, но като от мускулна треска. Мисля, че ще се оправя.

Това вдъхна спокойствие на Андрей. Прочете мислите ѝ и се увери, че тя ще бъде добре.

Трябваше да се върнат в Букурещ. След това заминаваха за Англия и щяха да се махнат веднъж завинаги от тази презряна държава. Така и така бяха казали на близките си, че заминават на студентска бригада.

Известно време се движеха по пътя. Андрей чувстваше камъка в джоба си. В главите и на двамата преминаваха много неща. Твърде много, за да могат да се спрат на което и да е от тях за повече от секунда.

-Щях да те загубя – започна първи Андрей.

-Но не ме загуби, ти ме спаси!

-Няма значение – той зави в една отбивка и спря колата. - Не трябваше въобще да се връщаме. Аз съм виновен, аз го реших, вързах се на глупостите на Дидо като пълен глупак и ти щеше да умреш заради това.

Тя се обърна към него и погали бузата му с ръка.

-Анди, чуй ме, не е така. Ти постъпи правилно, като опита да спасиш Благой. Плюс това, ако не бяхме дошли, Ема все още щеше да е при тях. Можеше и да е мъртва досега!

-Може и сега да е мъртва. Не видях къде отиде, след като избяга! - отвърна той.

-Не, Анди, не я обвинявай, тя се уплаши.

-Ако не беше камъка... още няколко секунди и тях да те загубя. Да спася нея, а да загубя теб, така ли трябваше да постъпя?!

Ана го изгледа.

-Анди, не го мислиш сериозно, знам. Ти спаси и мен, и нея!

Той замълча, впери поглед в предното стъкло за известно време. Навън минаваше обед.

-Да, знам, съжалявам – отвърна той.

-Ела тук – каза му тя и го прегърна.

Двамата стояха прегърнати известно време. Определено им се беше насъбрало много.

-Виж – каза Андрей като я погледна в очите – махаме се оттук! Отиваме в Букурещ и оттам в Англия или в някоя друга държава и забравяме за всичко!

-Да!

-Но трябва...

-Какво?! Не, Анди, нищо не трябва.

-Трябва да се върна, да намеря Димитър и да го убия за това, което ти направи!

-Какво! Не, няма да ходиш никъде! Палиш колата и си тръгваме оттук, разбра ли!

-Той те простреля, трябва да го убия!

-И да станеш като нето, така ли? Или като онзи чекиджия Дидо!

-Аз... вече съм като тях. Убих четирима души!

-Това не бяха хора, Анди! Това бяха убийци, изроди и напълно си заслужаваха да пукнат. Аз щях да направя същото, ако можех.

-Димитър и Дидо също. Те ще убият още хора, трябва да бъдат спрени! Кой друг ще ги спре, ако не аз!

-Ами ако те спрат теб?! Видя как за малко не загубихме камъка, как за малко не ни убиха.

-Те са обикновени хора, аз не съм!

-Така ли, обикновени хора? Виж какво направи Дидо само защото е обикновен човек. Убеди шайка мафиоти да ни погнат! Изби шестима души, преди това. Да, той използва камъка, но повярвай ми, познавам такива като него. Той е неудачник, задръстеняк, но е способен на много повече, отколкото изглежда. Той е като швейцарско ножче на злото. А и този Димитър, видя ли очите му! Той очисти Благой. Ами ако също има неподозирани сили? Ами ако познава други хора като Ангел! Сега ти се струва така, но видя колко неща може да се объркат, дори и когато имаме сили! Смятахме просто да отидем до вилата, да вземем Ема без никой да пострада и да си тръгнем, но не стана така, нали? За малко не ме убиха, а може би щяха да убият и теб!

Думите ѝ му въздействаха като съкрушителен аргумент. С всяка дума сее отказваше да спори с нея.

Тя сложи ръка на врата му:

-Слушай! Палиш колата и се махаме оттук още сега! Ще живеем нов живот, с помощта на камъка ще можем да постигнем много. След време кой знае, може да се върнем тук, когато всичко отмине, разбираш ли?

Той плъзна палец по ухото ѝ. Спомни си, че преди бе взел решение, противно на нейното и за това бяха тук сега. Отново в България, бягащи от мафиоти и полиция. Заради това си решение за малко не я загуби и ако не го беше взел, щяха да си стоят все още на спокойствие в Букурещ. Но пък заради това решение, което Ана го съветваше да не взима, Емануела беше жива, а Ана можеше да не е. Но ако не го беше взел, Емануела можеше да бъде пък мъртва или превърната в курва на сводниците на Ангел. Андрей не знаеше кое щеше да бъде правилнето решение тогава, ако избщо такова нещо като правилно решение съществуваше в този живот. Но знаеше едно - сега се чувстваше по същия начин, както тогава.

И в ума му назря едно прозрение, нещо което Дидо беше осъзнал отдавна – ако сега избереше той и Ана да живеят, други хора щяха да умрат със сигурност. Ако успееше да спре Дидо и Димитър, може би нямаше да види Ана отново. За да е щастлив един, друг трябва да страда. За да живее един, друг трябва да умре.

Трябваше да направи избор!

Но не можеше да рискува живота ѝ за пореден път. Не, никога повече!

-Ана, обичам те! Нищо друго не искам, освен това – да бъда с теб, далеч от тук! Далеч от мизерствата, които ни заобикалят в родината ни! Ти си най-хубавото нещо, което някога се е случвало в живота ми!

„Но не успя да я спечелиш без силите си, нали, посредственик такъв?!“ - се обади подмолен глас в главата му.

-О... Анди! - отвърна тя. Андрей гледаше сините ѝ очи, русата ѝ коса, лицето ѝ – най-очарователното нещо на света.

След това я целуна. Докосна камъка и... пожела времето да спре.

Така и стана. Не искаше тази целувка да свършва, но трябваше. Имаше да върши работа.

Сложи в джобовете ѝ всичките си пари и дебитната карта, като ѝ написа пинкода на едно листче.

Излезе от колата, отдалечи се максимално от мястото, където беше паркирал и продължи да върви след това. Беше му странно как всичко е спряло около него, а тишината беше стряскащо чужда и плашеща. Имаше чувството, че вече не е на земята, а чак в друга вселена.

Докасна камъка и пожела времето да тръгне. Колите полетяха около него. Пожела камъкът да се превърне в гривна на ръката му и след секунди точно това се случи. Емералдът се разтопи и изви около китката му като малка змия. След това отново премина в твърдо състояние. Андрей се загледа в ръката си – зеленият камък проблясваше на обедното слънце.

Спря на автостоп първата кола, която премина край него и потеглиха към града.

Мислеше за Ана. Вече започваше да страда от липсата ѝ, но знаеше, че тя щеше да е добре... и може би да го разбере. Той направи избора си.

За да бъде щастлив един, друг трябва да страда. Тя трябваше да бъде щастлива.

Така беше, о, да!

Щеше да намери Димитър и Дидо, щеше да ги спре. Независимо дали оцелееше след това начинание или не, изпитваше едно неприятно, натрапчиво усещане, че повече няма да види Ана. Но нямаше значение, тя щеше да бъде в безопасност и това го правеше щастлив.

Градът наближаваше. Слезе от колата, без да каже и дума на шофьора, който нямаше и да го помни, и тръгна из улиците.

Първи по ред беше Димитър.

 

АНА

 

Анди я целуна, след това изчезна. Ръцете ѝ не докосваха нищо друго, освен въздуха.

Тя отвори очи, премигна, извика:

-Анди!

Излезе от колата, огледа се, бръкна в джоба си – той ѝ беше оставил парите си.

-Глупак! – изкрещя тя сама насред пътя. Като че парите му ѝ трябваха. Не, трябваше ѝ той самият.

Тя се облегна на вратата и прокара ръка по челото си. Беше използвал камъка, за да изчезне, така както бяха избягали на Ангел първия път. Щеше за преследва Димитър и Дидо. Щеше да търси отмъщение и да... оправя нещата. Глупак, като че ли можеше!

Избра да я изостави, това беше направил. Избра да спасява други хора, които не познаваше, вместо да бъде с нея! Добре, така да бъде! Нека го убият тогава, като е такъв инат! Не я послуша преди, нямаше да я послуша сега, нямаше да я послуша и за в бъдеще. Да прави каквото си иска!

Ана влезе в колата и я запали, но не смяташе да се връща в Букурещ. Какво щеше да прави там?

Щеше да отиде при родителите си, сега имаше нужда да се види с тях. Не се притесняваше за полицаите, защото щеше да ги изпревари, каквото и да направеха.

Докато шофираше, плачеше.

 

К Р А Й

 

СЛЕВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Пресиян Пенчев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??