Последна среща на гарата
 

     Беше ранно октомврийско утро. Слънцето все още плахо разкъсваше облаците. Тънката мъгла може би щеше да се вдигне съвсем. Крачех бавно. Не бързах. Почти бях стигнала пиацата със спретнато наредени таксита. Падналите листа танцуваха едва-едва под дирижирането на слабия вятър. Отворих вратата на последната кола и се качих в топлото купе.
 - Добро утро - поздрави ме шофьорът и остави все още димящото си кафе в поставката за чаши. - Накъде?
 - Към... към автогарата.
Без да казва нищо друго, той плавно излезе от колоната и потегли.
  След петнайсетина минути платих и слязох. Мъглата почти се беше вдигнала, а слънцето сякаш надничаше все по-настоятелно. Погледнах часовника - подарък от теб - почти 9.30. Автобусът ти се очакваше да пристигне всеки момент. Минах през закритата чакалня. Имаше много хора - все възрастни. Тук-там се гонеха малки деца. Отидох до малкото барче в ъгъла и си поръчах кафе. Взех топлата пластмасова чаша в ръка и излязох навън. Седнах на една пейка и се загледах в паркиралите автобуси. Някои се готвеха за път. Първият автобус, който трябваше да пристигне, беше твоят. Навън нямаше никой. Слабият ветрец се вплете в косите ми, а аз отпих поредната глътка кафе.
 Не обичам гарите.
На такива места хората често се разделят... А аз сега чакам, без дори да знам дали ще дойдеш. Толкова е тежка атмосферата тук. Особено покрай големите автобуси, водещи до още по-големи градове, където може би има и огромни възможности. Всеки пътува, мислейки си, че го чака нещо красиво, но понякога не е така.
  Мъглата се сгъсти. Слънцето се поскри.
Разделят се семейства, те, по-младите, си отиват, оставяйки старците да ги чакат всяко лято на тази гара, с надеждата, че ще се върнат.
  Дали и ти ще си дойдеш?
Липсваш ми, още откакто се качи и автобусът зави зад ъгъла. Липсваш ми, още от мига, в който осъзнах, че стоя с едва махаща за сбогом, ръка. Липсваш ми, още от мига, в който чух гласа ти, оповестяващ, че сте минали границата.
Липсваш ми от секунди, минути, часове, дни, месеци, години... Липсваше ми тогава, липсваш ми и сега, и винаги... И когато се върна вкъщи - твоят аромат витае навсякъде. Като звук от стара китара. Като ехо в планината. И писъкът също.
  Чу се тежкият шум на автобуса. Вдигнах глава. Беше той... Голям, зелен със жълти залепени орнаменти и името на фирмата, изписано отстрани. Автобусът зави и паркира на отреденото му място. Скоро и шумът от мотора спря. От чакалнята започнаха да прииждат хора. Един, двама, трима... много...
Вратите се отвориха и изпуснаха топлия въздух навън. Появи се мъж - на средна възраст, на едното си рамо носеше раница. Слезе. Тръгна към вратите на чакалнята. Постоя малко. Следях с крайчеца на окото си. Слезе втори пътник, трети, четвърти, много...
 Една жена - млада, добре облечена, със сребърна дамска чанта - възкликна силно и разпери бледите си ръце, за да прегърне малкото дете, което тичаше към нея. Прегръдката беше силна и толкова дългоочаквана. Видях в очите на жената дребни сълзи... сълзи от радост. Тя пусна детето. То веднага се хвана за ръката на майка си и я задърпа към изходите. Жената му каза нещо и се върна към големия страничен багажник на автобуса, който бе отворен като вход на огромна пещера. Измъкна куфар на колелца и го задърпа. Отиде при детето си. То свали бейзболната си шапка и погледна нагоре, търсейки все още премрежения поглед на майка си. Слабото слънце го заспели и то сбърчи носле.
  - Мамо... мамо...! - чух звънкото му гласче.
Тя се усмихна мило и тръгнаха към... вкъщи.
  Бях свидетел на още няколко такива случки. Но повечето пътници просто сядаха на пейките, както направи мъжът до мен. Слязоха още няколко души.
  Разбрах.
 Автобусът затвори врати и изпусна последна въздишка. Багажникът се затвори също. Шофьорът слезе и се устреми към малкото кафе в топлата чакалня. Усетих студен кристал в окото си. Примигнах бавно и той се плъзна по бузата ми. Сякаш железен юмрук стегна сърцето ми. Исках да си поема въздух - не можех. Една ледена буца беше заседнала в гърлото ми - пречеше ми да преглътна и болката, и огорчението, и... теб.
Чашката, с малкото останало топло кафе на дъното, падна от разтрепераните ми пръсти. Разля се. Токът на обувката ми смачка чашката и тя изпука тихо. Бавно станах. Не исках да тръгвам. Може би очаквах, че ако остана тук още... цял ден, нощ ако трябва, ти ще дойдеш...
Хората, които се бяха намерили, отдавна си бяха отишли. Бяхме останали аз, мъжът и oще една жена.
Още една сълза. И още една. И пак.
Сякаш очаквах някой да извика с така познатия леко хрипав глас - "Чакай... тук съм. Върнах се."
Не.
Мъглата стана още по-плътна. Слънцето съвсем се скри.
Прекрачих прага на изхода.
Разбрах, че и мъжът, който стоеше на пейката, е направил същото.



Още една сълза. И още една. И пак... 
Това беше нашата последна среща на гарата.