Обърнах гръб на къщата, поставил на рамото си една раница. По принцип никога не съм обичал пътуванията. Но тази сутрин, тази ранна есенна сутрин, колкото и да не беше подходяща за пътуване – на небето се събираха дъждовни облаци, температурите бяха щипещо ниски за есента – ми се струваше единствения избор. Единствения начин.
Поех по пътя, по който преди години всеки ден ходех за училище. Всеки ден, по едни и същи улици, покрай едни и същи сгради, покрай едни и същи кръстовища... и никога не ги бях виждал. Сега ми се сториха някак сладко непознати, някак... красиво болезнени. Можех да ги видя с други очи, отдалечен от ежедневието.
Защото сега бе моят напълно съзнателен избор да мина точно от тук. Да спра точно на този светофар. Да погледна точно към тази сграда. Вятърът бе хладен, но ме галеше и утешаваше с тиха мелодия. Нямах нужда от истинска музика, която да свири в ушите ми. Имах една песен в главата ми, неопределена от никакви ноти. Стъпките ми бяха нейният ритъм. Вятърът, собствен ...