Добре съм. Просто съм много, много слаб. И от жегата страшно ми се пие вода. От вчера не съм ял, но нямам апетит. Все пак си казах: "Брат ми, така не може! Иди си купи поне хляб!". Не знам какво е станало. Стори ми се, че за миг съм се отнесъл, а ето че лежа в линейката и лакътят и коляното ме болят. Едно червенокосо момиче с бяла престилка ме превръзва и току пита: "Така стегнато ли е?", а аз безшумно разтварям уста. Вземат ми кръв от вената. Правят ми ЕКГ. Подават ми две безвкусни филии хляб и настояват да ги изям. Отхапвам и се отказвам. Искам просто да лежа. Някой подава бастуна ми вътре в линейката. Изглежда съм паднал и съм изгубил съзнание.
- Дойде Ина - казват.
- Коя Ина?
- Ина, на Станко.
Станко е брат ми. Странно! Защо са я повикали? Сяда на страничната пейка в линейката. Червенокосото момиче й обяснява, че нямам инфаркт, нито инсулт, а кръвната захар е в норма, макар че не съм ял.
- При това положение няма какво да направим - казва тя. - Но ако вие настоявате, можем да го от ...