Тя го обсеби от първия миг, в който я зърна.
Ако беше малко по-голям, сигурно щеше да се досети, че става дума за така наречената "любов от пръв поглед". Но тогава още не знаеше нищо за любовта. Тя просто му се стовари изневиделица и го свари съвършено неподготвен.
Това, че момичето беше от неговия клас и имаше възможност да го вижда редовно, на първо време му беше напълно достатъчно. И без друго му се струваше, че ако тя му обърне по-специално внимание, ще бъде огромно изпитание за него. Нямаше особено високо мнение за себе си, а сравнен с нея изглеждаше направо нелепо. Поне в собствените си очи.
Тя приличаше на фея, актриса, фолк певица, фотомодел - някаква главозамайваща комбинация от всичко това, която объркваше напълно мислите му и връзваше езика му на възел в нейно присъствие. Точно това го накара да се запише във фотографския курс към училището. Това беше чудесен повод да получи фотоапарат от родителите си, а сдобие ли се с фотоапарат, щеше да използва всяка възможност да я снима. Нямаше нужда тя да знае за това, тези снимки щяха да си бъдат само за него. По този начин постоянните мисли за нея щяха да бъдат облечени в образ, дори когато тя не е наблизо.
Отне му само месец, за да реализира плана си. След което го приведе в действие с бързина и изобретателност, която изненада дори него. Оказа се, че не е толкова трудно да снимаш някого без той да заподозре.
В началото се притесняваше ужасно тя да не го види, опасяваше се, че може да реагира остро, да му се присмее или да го намрази завинаги. Лека-полека обаче започна да се престрашава все повече, защото тя така или иначе почти не го забелязваше.
Вече се беше сдобил с малка колекция от прекрасни нейни снимки, когато при поредния му фотографски опит тя се обърна към него и спокойно му махна. Усмивката й несъмнено бе предназначена единствено за неговия обектив, кокетната й поза - също. Сърцето му пропусна няколко такта, когато осъзна този факт, но все пак хладнокръвно направи поредната снимка, и даже съумя да отвърне на усмивката й. Тя му намигна, после отново му махна с ръка - този път за довиждане - и изчезна нанякъде с приятелките си.
Лятната ваканция започна и приключи, после същото се случи и с поредната учебна година, а страстта му към нея не намаляваше. Малко преди лятото да ги раздели отново той разбра, че тя си има приятел. Младежът изглеждаше доста по-голям от нея, и почти всеки ден я чакаше пред училище в лъскавата си кола. Момичетата определено й завиждаха за това завоевание, момчетата ревнуваха, а той...Той превръщаше страданието си в снимки. Вече имаше хиляди нейни лица, усмивки, настроения...и само една-единствена усмивка от нея специално за него. При това просто на шега.
Но точно заради тази нейна усмивка той не можеше да страда истински. Освен това виждаше щастието й, което беше толкова осезаемо и живо, че струеше и заразяваше дори от снимките й. Любовта я направи не само още по-красива, което му се струваше невъзможно, но си беше очевиден факт. Тя стана и много по-общителна и мила с всички, дори и с него. Понякога просто спираше до него и го питаше за нещо, свързано с уроците, подхвърляше някоя безобидна забележка, смееха се на някоя шега или умуваха над някоя задача. Странното беше, че приемаше близостта й без капка от предишното си притеснение. Като нещо, което винаги му се е полагало и което най-после се е случило.
Започнаха да разговарят все повече и все по-свободно. Тя споменаваше понякога и приятеля си, който без съмнение заемаше огромна част от мислите й - и с просто око се виждаше колко е влюбена. Той споделяше всичките й радости и - странно - но вече не усещаше онова неприятно боцкащо усещане на ревност. Дори напротив - радваше с нея и беше щастлив с нейното щастие.
Разказваше й за себе си, за ежедневието си, за интересите си - за всичко, от което тя се интересуваше. Само за снимките не обели и дума, нещо го спираше и той послушно го затваряше дълбоко в себе си.
След бала нещата не се промениха особено, защото и двамата продължиха образованието си в родния град. Разбираемо срещите им се поразредиха, но въпреки новите познанства и ангажименти, връзката между тях се оказа твърде силна. Тя все така бе отдадена на любимия си, а той все така не можеше да открие момиче, достойно да заеме нейното място в сърцето му. Завързваше кратки, неангажиращи връзки, от които винаги съумяваше да се измъкне навреме.
Не беше недоволен от живота си, не се чувстваше неудовлетворен, рядко изпадаше в мрачни настроения. Просто приемаше нещата такива, каквито са, с примиреността на човек, който успява да бъде доволен от това, което има в момента.
Всичко се промени за една нощ. Тази вечер той беше взел твърдото решение да си остане в къщи и прочете поне пет от изпитните теми. До изпита оставаше по-малко от седмица, а от новопридобития си студенстки опит знаеше, че времето никога не е толкова, колкото изглежда.
Тя се появи във вид, който изпари всичките му добри намерения. Освен, че бе олицетворение на самата скръб и не спираше да плаче, явно личеше, че е пила. И то нещо, което очевидно не й бе понесло.
Дойде на себе си някъде след третото кафе, но приличаше на ранено животинче. И без да му казва беше ясно какво се е случило. Банална мъжка изневяра, банална женска ревност...
Той напълни ваната с ароматни соли и много пяна, и почти насила я напъха вътре. Тя беше изгубила желание за каквото и да е. Знаеше, че това ще й подейства добре, но...Чак такъв ефект не очакваше.
Вече се чудеше дали да не отиде да я нагледа, когато тя се появи. Влажните й тъмни къдри лъкатушеха по съвършената белота на кожата й чак до малкото, стегнато дупе, едва прикрито от хавлиената кърпа. Кой знае защо ръцете й му заприличаха на птици, особено когато с изящно движение се отдръпнаха от гърдите й и кърпата се стече като светла пяна в краката й. Помисли си, че така удивително много прилича на Венера - онази богиня, чието раждане Ботичели така изящно бе изобразил в картината си.
Тялото му реагира остро, почти болезнено на допира й, гласът не беше неговия, когато я помоли да се облече. В стаята беше хладно и почти тъмно, но дланите му бяха влажни, а очите - почти слепи от сиянието на тялото й, от аромата и мекотата му.
Тя не се отдръпна - през целувките й едва долавяше задъхания й шепот, че всъщност винаги е искала него, защото той бил най-верния й приятел. Истинският. Всичко останало вече нямало никакво значение, всичко останало било грешка. И най-после нещата се подреждали по правилния начин, единственият правилен начин и за двамата...
Той не заспа дълго след това. Слушаше равномерното й дишане в мрака и не смееше да помръдне, за да не развали магията. Призори задряма за кратко, упоен от топлината й, а когато отвори очи навън вече светлееше утрото. Тя все още спеше, заровила глава във възглавницата. Боже, помисли си, като едва докосна с устни голото й рамо, истина е. Тя е тук - топла, нежна, обичаща и негова. Само негова.
Измъкна се внимателно от леглото, защото вече знаеше какво трябва да направи. Преди сутрин се задоволяваше с едно бързо кафе от близката кафе-машина, но сега ужасно му се искаше да приготви закуска и после двамата дълго да й се наслаждават в леглото. А после - да се наслаждават един на друг, отново и отново, за да наваксат всички онези пропуснати мигове...
Все още беше под сладкото влияние на тези мисли, когато се прибра малко по-късно с покупките от близкия магазин. Надяваше се тя още да не се е събудила, за да е по-пълна изненадата, но тя седеше напълно облечена в кухнята и старателно се гримираше.
Лицето й грееше с онзи особен блясък, който той вече се беше научил да разпознава безпогрешно. Така изглеждаше щастието.
- Няма да повярваш! - скочи развълнувана тя срещу него, а той дори не подозираше, че лицето му отразява като огледало израза на нейното. - Тридесет и две пропуснати обаждания! И единайсет есемеса! Всичките от него, можеш ли да си представиш?!
Тя разгада объркването му по свой начин:
- Бях си изключила джиесема, знаех, че ще ме търси, а аз изобщо не исках да говоря с него. - Замлъкна колкото да си поеме дъх, и продължи през смях. - Толкова глупаво от моя страна! Да хукна без изобщо да помисля...Ами това била братовчедка му, идва на гости за няколко дни при приятелка, той ми беше споменал. Само че пристигнала с един ден по-рано, станало някакво разминаване с приятелката й, и затова той я поканил да остане за една нощ - тя въздъхна. - А аз така хукнах, поне на нея можех да й дам възможност да ми обясни...Ако бях се забавила само няколко минути, щеше да се върне и той. Бил до магазина да вземе нещо за вечеря...Разбираш ли колко нелепо се получи? Той се е побъркал от притеснение.
Искаше му се да може да каже нещо, каквото и да е. Една дума само, една-единствена, колкото да чуе гласа си и да повярва, че всичко това се случва наистина. Но не можеше.
- Хайде де, кажи нещо - сякаш прочела мисълта му, го подкани и тя. А после изведнъж през лицето й премина сянка и стана някак сериозна и тъжна. - Хей, виж...това, което се случи тази нощ беше...наистина много вълнуващо. Ти винаги ще бъдеш един много специален човек за мен, нали знаеш? - прегърна го, и този път съвсем недвусмислено разпозна отчаянието му. Ръцете му бяха вледенени.
Трескаво се огледа наоколо, като човек, който търси начин да разсее напрежението.
- А, гледай ти, точно каквото ни трябва! - възкликна като грижовна майка, най-после открила подходящата играчка за разстроеното си дете. Фотоапаратът се озова в ръцете й, а само миг след това - в неговите. - Помня, че веднъж ме беше снимал, май по едно време се увличаше по фотографията, нали? Хайде, направи ми една фотосесия, а утре ще дойда да ми я покажеш, става ли?
"Веднъж ли..." - мина му през ума. Съседната стая бе пълна с нейни снимки. Бяха навсякъде - в чекмеджетата, по рафтовете и стените, дори в големия куфар под леглото, който едва ги побираше...
Направи всичко съвсем механично. По-точно - направиха го ръцете му, някак извън него. Той продължаваше да бъде просто един страничен наблюдател, който очаква да бъде събуден.
Снима я дотогава, докато тя не го прекъсна, понеже нейният човек я чакал долу в колата. Изчезна толкова бързо, че даже не беше сигурен дали го целуна. Не че имаше някакво значение...вече.
Зае се със снимките чак на другия ден, този просто не го усети как отмина. Предусещаше болката, която щеше да изпита докато промиваше снимките, но неочаквано лентата се оказа абсолютно празна. А дори не беше осветена.