Поздрави от Лизи

               Тази година пролетта е студена. И дъждовна. И ветровита. Вечер излизам за дежурната цигара и да погледам звездите, но по-често гледам назъбени, зли облаци и се прибирам зъзнеща от студ. Вятърът добре се е “погрижил” за прическата ми, но и аз съм упорита- излизам си всяка вечер. Това си е моя ритуал- цигара и разбор на деня, а успокоението и приказката ми за “лека нощ” са звездите. Мога да ги гледам с часове.

               Аз съм Лизи. Имам приятел- вампир, ама не от тези, дето ги дават по телевизията и уж пиели човешка кръв за удоволствие, а от истинските. Защото вампирите са тук, на Земята, много преди ние, хората да се осъзнаем и да станем РАЗУМНИ. Жалките 40 000 години, през които ние сме направили някакъв скок в развитието си (поне за този, за който много обичаме да говорим), за тях са нищо. Знаят много повече от нас, надутите, горди HOMO SAPIENS.

               С Влади, вампира, сме приятели от повече от 20 години. Обменяме информация и мисли. Той знае, че никога няма да го предам, и че винаги може да разчита на мен. Както и аз знам, че той няма да ме предаде. Защото аз също съм малко различна. Но само малко. Това, което аз мога, го правят още много други хора. Защото аз съм ЧОВЕК. Различна, но ЧОВЕК. Ето и сега, докато стоя на терасата, вдигнала поглед към примамващия ме безкрай на нощното небе, усещам как нещо в мен леко започва да се измъква, за да излети към звездите. Усмихвам се, защото тази моя жажда за свобода, жажда да усещам вечния безкрай ме е довеждала не веднъж до доста беди. Сега няма никаква опасност- сама съм, нощ е, спокойно е. И тъкмо решавам, че мога да си направя една малка “разходка”- съвсем наблизо- до любимия Сириус- чувам гласът на Влади до себе си:

               - Някой има нужда от теб, самотнице! Тела ти звъни, не го ли чуваш?

Въздъхвам с досада и поемам дълбоко въздух за да “вляза” отново в себе си. Много го мразя, когато ме прекъсва. Едва сега чувам телефона си. Влади безцеремонно влиза в стаята ми и ме повлича след себе си, подава ми телефона:

-        Говори, че ще събудиш квартала! Нощ е!

В началото много ме стряскаше с появите си. После ми обясни и ми показа хиляди пъти тази си способност- да нагъва пространството.

- Това телепортация ли е?- питах го аз, с ококорени очи.

- Абе ти много филми гледаш! Не!- и ми обясняваше принципа, а аз така и не го разбрах. Все пак приех факта, че се появява от нищото. Но имаше конфузни ситуации- излизам от банята, а той седи на леглото ми. Аз, с гаджето си, настроена за разни нежни неща- и се появява Влади- ентусиазиран да ми разкаже какво видял не знам къде. На горкото ми гадже му падаха очилата. Но на Влади не можеш да се скараш. Той не разбира от това.

- Лизи- това е приятелката ми- Чапи е изчезнал!

Усещам как започвам да изстивам и цялата започвам да вибрирам.

-        Лизи, чуваш ли ме? Излязъл сутринта да потича и повече не се върнал...

Стаята се завърта около мен и аз потъвам.

Лутам се някъде. Не зная къде точно съм, но зная, че търся Чапи. Моето чело е като око-локатор. Нещо ме води някъде. “Да тича”. Къде? Виждам парк. Огромни дървета. Окапали жълти и жълтокафяви полуизгнили листа. Бръшлян. Е, как така? Сега е пролет, не есен. Храсти. Поникваща трева. Не, пролет е, но тези листа.... Хубави пътечки и дървени къщички, подредени..... О, да, парк! Този парк просто не е в България! Чак ми става смешно. Така. Продължавам. Някакъв особен храст, като фонтан, тънки голи клонки, като струи, превити чак до земята. Сякаш светкавица ме удря и аз отварям очи.

Влади седи на стола до мен. Гледа ме внимателно. Нищо не казва- знае как се чувствам, не е нужно да ме пита. Знае и какво се е случило.

-        Е, какво видя? Не искам да се влача след теб, за да не ти преча. А и ти не ме искаше.

-        Нищо особено не видях, а и ме изритаха. Това е странно. Аз винаги съм имала връзка с Чапи. Сега не успявам да се свържа с него и това ме тревожи.

-        Чапи е детето, за което си се грижила, нали?

-        Да, но вече е мъж. Жената, която се обади е майка му, Муса.

-        Докато беше “отвъд”, тя пак звъня. Каза, че полицията не иска да започне издирване- бил на 30 години, млад и здрав, жена му е в истерия, детето с температура, а твоята Муса ще пътува утре към тях. Искаш ли и ти да отидеш?

-        Не. Знаеш, че няма нужда от физическото ми присъствие. Ти винаги можеш да отидеш, нали?

-        Няма да го направя, защото не го познавам, не познавам енергията му. Една моя поява може съвсем да побърка обстановката.

-        Ще видим. Влади, нещо не е на ред. Би трябвало да съм разтревожена, а аз не съм. Той е добре. Закрилян е.

-        Така ли го чувстваш? 

-        Да. Но вече е нощ, студено е, там също. Нещо ми се губи. Нещо пропускам.

-        Опитай пак.

-        Не мога! Има преграда! Става ми адски студено, ледено студено само като си помисля за него. Енергия, която вледенява. Какво е това?

Влади смръщва вежди.

-        Все едно, че нещо изсмуква силите от теб?

-        Не погледнах на нещата по този начин. Не точно.

-        Опитай! В себе си имаш много огън и много любов, можеш да минеш през този студ- разтопи го, разтвори го и мини през него. Трябва да откриеш Чапи.

Тъмно е. И много студено. Цялата треперя, не мога да спра. Ледена съм. Умът ми се замъглява, но упорито си повтарям, че трябва да оцелея, че не бива да се предавам. Бавно преодолявам мрака, който се опитва да превземе съзнанието ми. Постепенно започвам да осъзнавам какво е това, което виждам. Аз отново съм в парка. Нощ е. Тъмно е. Стоя сама до едно огромно, дебело дърво, цялото обрасло в бръшлян. Около него на земята има разпиляни окапали още от есента жълти листа. Гледам го и не мога да помръдна. Студ ме облива, сякаш някакъв леден дъх. Сякаш чувам предсмъртен писък, сигнал за тревога. Какво не е на ред, какво не виждам?

А после- тласък. Някой сякаш ме шамаросва и аз се озовавам вкъщи, до Влади.

Той ме поглежда:

-        Не си успяла.

-        Не! Пак същото дърво. Но там няма нищо! Листа, окапали листа и бръшлян! Но човек усеща същото, когато умира Влади, затова се тревожа.

-        Лизи, лягай да спиш!

-        Не мога!

-        Тогава- върви да пушиш!

Той излиза с мен на терасата, а миг по-късно изчезва. Усещам само леки вибрации около себе си.

А после заспивам. Дълбок, мъртвешки сън. Сън, който просто ме поваля, без предупреждение, като удар, като гръм. Без сънища. Сън, от който не си почиваш.

Събуждам се по-уморена от всякога. Почти обяд е, а аз имам чувството, че съм изяла поне един крокодил, заедно с тинята около него. Лоша работа. Няма следи от Влади. И Муса не е звъняла. Трябва да мине малко време, за да се задвижи полицията. И аз решавам да помогна малко на съдбата. Обаждам се на Полковника- бащата на Чапи- и му обяснявам каква е ситуацията- да се задвижи, да се обади където трябва... В ранния следобед той излита за N, а аз отново потъвам в безпаметен сън.

               Виждам Чапи съвсем ясно. Изтощен е. Слаб и блед. Облечен е в черна тениска и тъмен панталон. Очите му блуждаят. Не е на себе си. Трепери от студ.

-        Лизи! Лизи!

Влади ме гледа уплашено.

-        Какво става?

-        Видях го! Става нещо страшно! Нещо му се случва...

-        Спри! Муса се обади- баща му е там, полицаите също. Започнали са мащабно издирване- с кучета, хеликоптери, полицията претърсва парка основно и реката до парка с водолази... На всеки час по новините показват негова снимка... Мащабна акция.

-        Не исках да става така. Но... мисля, че има и друго.

Влади ме поглежда, отклонява поглед и сменя темата:

-        Запознах се с Муса.

-        Моля?!

-        Тя е хубава жена. Ако бях вампир, от тези, дето ги описвате по книгите си, веднага щях да я ухапя или там каквото се прави.

Започвам да се подсмихвам.

-        И? Какви са новините? Какво научи?

-        Излязъл сутринта към 8:30 по тениска с къс ръкав и лек панталон да бяга в парка, жена му го помолила да вземе нещо за хапване и... толкоз. Като се събудила, било доста късно, тя много се ядосала, защото трябвало да води детето на консултация, а и той вече закъснявал за работа. Но телефонът му бил в къщи. Взела си такси и заминала, после пила кафе с приятелка, разхождала се, прибрала се доста късно и се шокирала да види, че всичко си е така, както го е заминала, а на телефона на Чапи има поне 10 повиквания от фирмата му. Уплашила се. Започнала да звъни по болниците. После се обадила в полицията- за катастрофа. Нищо такова. Накрая се обадила във фирмата и казала какво се е случило, а после на Муса. Муса- на теб. Какво мислиш?

-        Видя ли жена му?

-        Отдалече, защо?

-        Как се държи?

-        Ами... Сега, като ме питаш- доста е уравновесена и спокойна. Но тя държеше детето, може би затова.

-        Не, винаги е така. Тя е много мъдра за годините си. Или много умна. Или много пресметлива.

-        Или много безчувствена за твоя Чапи, това искаш да кажеш, нали?

     Някакъв леден студ отново ме обгръща. Аз пак потъвам някъде.

               Е, сега съм в “познати води”. Тук съм като в къщи. Минавам с невероятна скорост през един тунел (хората си мислят, че има САМО един тунел, но това е погрешно) и излизам от нашата обградена- да го наречем така- галактика. Скоростта е огромна, но аз знам къде отивам, защото окото- локатор е доловило енергията на Чапи. Той е някъде там и моята енергия ме насочва безпогрешно към него. Пристигам. Мястото е интересно. Прилича на слънчева система, застинала в недовършен колапс. Много, ама много интересно. Насочвам се към една от планетите. Мътна, червено- розова мъгла покрива всичко. И въпреки това не е неприятно. Но е призрачно. На мене поне ми е само интересно. Оглеждам се, за да видя нещо. Не виждам кой знае колко- при тази призрачна мъгла. Летя ниско над планетата- виждам някакви колиби, направени от нещо, приличащо на изсушена трева. Те са в полукръг, не се различават една от друга, в центъра има нещо, което ми напомня жертвен камък. Малък е, явно- жертвите са животни или моето въображение свързва нещата със земния начин на живот. Кой знае какво е това и за какво служи! И докато съм така приятно зазяпана, пред мен изскача нещо, което ми напомня глава на щраус, ни повече, ни по-малко, но в розов цвят. Добре, че не мога да припадна, защото доста ме стресна. Не мога да видя къде му е тялото, защото то така бързо се стрелка около мен, че изобщо не мога да му хвана очертанията. Симпатично същество. То ли е обитателя на тази планета? И как е построило колибите? И тогава ги виждам. От колибите излизат жени. Най- обикновени жени! Като мен. Но по-високи, защото аз съм доста ниска. Тези всичките са високи, с дълги черни коси, със същите зелени очи, като моите и жълто- кафяв цвят на кожата. Ако порасна с 20 сантиметра и си пусна косата и малко ме хване слънцето, мога да се строя до тях. Те ме усещат, защото присядат до камъка и ме приканват “да създам тялото си и да кажа символите си”. Явно ме канят на гости. С тялото- ще се справим. Ще се материализирам. Но какви са “символите” ми? Какво значи това? Досега не ми се е случвало да ме питат за тях.

Да пренесеш една от мисъл- формите си, която сам си създал и да я материализираш е обучение, което на пръв поглед изглежда лесно. Но не е. И не трябва всеки да се опитва до го прави. Особено- без учител. Ако го направиш погрешно, последиците може да са зловещи.

               Влади и вампирите въобще могат да пътуват в пространството с физическите си тела. Но не на такова огромно разстояние. Затова той винаги ми се е възхищавал и малко завиждал за далечните пътувания. А аз не мога да “кацна” на неговата тераса. Защото да пренеса мисъл- форма на малко разстояние, за дреболия от рода на “здрасти, как си?”, при условие, че това отнема огромна енергия, е ужасно глупаво. И неефективно. И безсмислено. За него е лесно. За мене- трудно. И аз му завиждам.

               Материализирам се. Те виждат моето тяло и са изненадани, както бях аз, виждайки тях. Сетивата ми казват да довърша материализацията до край, няма опасност. Сядам до тях. Но не съм облечена подходящо. Адски е горещо. И задушно. Те продължават да ме оглеждат удивени, но усещам енергийно влияние. О, стига! Това го учихме в детската градина! Нали съм ви на гости? Усмихвам се до ушите и... в следващия миг заспивам. И още по-бързо се събуждам. Чапи! Тук съм заради него, а за малко да се превърна в пленник. Те се отдръпват, а аз излизам от тялото си и отново ставам невидима за тях. Спускам се към колибите, докато те се суетят около бездиханната физическа кукла- мое тяло и мое копие. Намирам само земна книга и в нея- кичур русолява коса. Супер! Но не и Чапи. Измъквам се от колибите тъкмо на време, преди да ме нападнат “щраусите”, за които явно няма никакво значение, че нямам физическа форма- те явно ме “виждат” всякак. И ме погват. Брей, че лоши зверчета! И докато аз се опитвам как ли не да се измъкна от тях, дамите кротко си седят, втренчени в камъка. Нещо сякаш ме дръпна към тоя камък, защото ми се прииска да го обърна. И мисълта ми полетя към него, камъка се преобърна, а жриците около него се разлетяха на всички посоки, сякаш някой ги издуха.

               Време беше да се връщам. Чапи е бил тук. Но не сега. Тези биха могли много неща да ми кажат и са добрички, но аз нямам време за сладки приказки. Не сега. Съжалявам. А те не разбират от отказ. Пък и аз съм малко грубичка. Извинявайте, момичета!

               Отворям очи. Влади пак е в стаята ми. Поглежда ме и се ухилва до ушите:

-        Направила си някоя глупост, нали?

-        Не!

-        Какво стана?

-        Чапи си е правил разходки. Той се интересуваше от определено място. Явно е това. Общество от жени с високи познания, които по определени причини не допускат мъже- така ми го беше обяснил той.

-        Матриархат?

-        Нещо такова. Но не е точно така и не е толкова просто. Дори не мога да ти го обясня- не мисля, че ще е вярно. Те само изглеждат като жени. В същност нямат пол. Те са духовни личности на много високо ниво. И не е вярно, че не допускат там мъже- просто правят нещо като “изпит”- за всички , за мене също. Човешките същества, в частност мъжете, обикновено мислят логично и не са много сетивни. Те не се доверяват на дълбоката вътрешна чувствителност, на своя вътрешен глас, на своята интуиция, те обикновено търсят логика в нещата. Жените по се вслушват в сетивата си. А всички човешки същества имат една и съща сетивност, просто жените ѝ вярват и я използват. Затова, когато говорихме с Чапи, той ми каза, че там не допускат мъже. Не е така, те са готови да отговорят на всеки, който разгадае гатанките им. Да знаеш какво означава “кажи ни символите си?”

-        Предполагам- нещо като- представи се.

-        И аз така си помислих. Но как точно?

-        Ами- ти си била там. Като си видяла техния свят, би трябвало да си разбрала какво те питат.

-        Аха. Много ми помогна. Събуди ме след 2 часа. Уморена съм.

Аз уж спя, но “виждам” как Влади се разхожда по улиците на гр. N. Той е красив мъж. Вързал е невероятно гъстата си руса коса на опашка, а жълто- кафявите му очи не пропускат нищо. Има меланхолично- замечтана усмивка, която разкрива леко издадените му кучешки зъби. Абе- “абсолютен” вампир. Стига да знаеш, че е такъв. Иначе е един много красив мъж, по който всички жени се заглеждат. А той търси определена жена, и затова отива в парка. Прилича на куче, надушило следа. Върви бързо и целеустремено, но изведнъж спира. Вижда Муса. И Полковника. За неговия слух не представлява трудност да чуе разговора им, макар че разстоянието е голямо.

-        Обади се на Лизи, Муса. Нищо не откриваме, а не искам втора нощ да не зная какво става. Това не е случайно.

-        Защо ти не говориш с нея?

-        Тя на мен не ми ги казва тези неща. Има си един приятел, Влади, те са стари приятели... Познават се от хиляда години и с него споделя подобни неща...

“Е, чак пък хиляда...”

-        Той винаги ѝ помага. Сигурен съм, че и сега е с нея. Обади и се, сигурен съм, че тя ще намери Чапи. Знаеш, че те имаха някаква странна връзка. Наш син е, но са много близки с Лизи.

Виждам Влади да приближава към Муса. Тя продължава да стои неподвижна там, където я остави Полковника. И изведнъж всичко изчезва. Как така? Защо? После се досещам- Влади просто не иска да видя останалото. Ще го убия!

Влади знаеше, че Лизи е ядосана, но щеше да е още по-ядосана, ако знаеше, какво точно се разиграва тук. Надяваше се да не усеща всичко и малко я лъжеше в информацията, като по този начин се надяваше да ѝ спести болка. И гняв. И много отрицателни емоции. И без това беше преживяла твърде много от тях в живота си.

В град N, цареше жалка организирана паника. Някой даваше команди, други се втурваха да ги изпълняват, но резултати нямаше, защото не знаеха какво точно търсеха. Истината им убягваше. Влади се съсредоточи върху Муса, внуши ѝ да влезе в парка и макар че наближаваше нощта, тя се поддаде на неговите внушения. Отдели се от хората и бързо и безшумно пое по пътеките . Парка бе доста оскъдно осветен. Това не бе проблем за Влади. Той неусетно се “включи” в мислите на Муса и я поведе все по-навътре. Искаше да я отдели от хората. Не беше трудно. Когато се отделиха достатъчно, я остави почти бездиханна да седи до една от къщичките. Тя едва ли щеше да си спомни колко време е минало, докато е седяла там и че е седяла изобщо. А на него му бе нужно време да потърси в парка между дърветата и къщичките, в гората наоколо, със своите сетива на вампир; да развие своята скорост, (но без тя да го види) и да потърси сина ѝ. Само миг след като тя се отпусна, Влади разтърси мощно рамене, очите му пожълтяха и около него въздухът странно затрептя. Скоростно се придвижваше из парка и из гората наоколо, сетивата му бяха изострени до краен предел. Обходи го. Не, нямаше и следа от Чапи. Усети само странни вибрации до един храст, като фонтан. И настойчивия повик на Лизи. Усещаше още нещо, все едно, че някой го следи, но не разбираше какво е това. Не познаваше лично Чапи, не познаваше енергията му. Историята ставаше все по-странна, защото Лизи и Чапи бяха близки, усещаха се изцяло и би трябвало щом усеща Лизи, да усети и Чапи. А той щеше да подмине дори Муса, макар че я виждаше. Нещо не беше на ред. Сетивата му пропускаха съвсем явни неща. Защо? Когато стана отново само Влади и се изправи до Муса, той усети миризмата на зелена трева, на влага, на студ. Докосна я и тя започна да идва на себе си, а после бавно и дълго се връщаха към началото на алеята, а той ѝ обясняваше, че я търсел, а тя се заблудила в тъмното.... Муса бе сложена на топло да спи, а той се върна при Лизи. За малко да изяде шамар, но Лизи спря ръката си- опасно е да удряш вампир. Дори, когато ти е приятел.

- Няма го в парка, Лизи.

- Напротив, там беше. В началото на алеята, сред храстите. Почти сред тълпата. Твърде умен е за да се отдели- кучетата веднага ще го надушат. Макар че би трябвало и така да го усетят... Стоеше сред другите, гледаше към собствената си къща и преценяваше нещо. После си тръгна. Явно е излязъл по моста към пътя и към хората, защото го загубих, смесил се е с тълпата, вече не можех да го усещам. Но сега го усещам ясно- той пак е в началото на алеята и пак се връща в парка. Вече няма кучета, полиция и хеликоптери, Муса не е там, не е заплашен от разпознаване. Какво става? Той се крие и от своите? Държи се странно, като дрогиран. Намислил е нещо, трябва да отида.

- Ще пътуваш?

- Ти, вампире, пътувай, аз ще отида по моя си начин.

               Чапи не ме оставя дори да се докажа. Усещам го и го “виждам”- той влиза в тунел- един от онези тунели, които водят отвъд. Може да се мине. Може да се продължи. Но не съм сигурна, че Чапи знае какво прави. Скоростта на движение е огромна. Той рязко преминава в друг тунел. От този тунел се отива на съвсем друго място- в друга Вселена. Явно знае какво прави. Пътят е дълъг. Но скоростта се увеличава. И тунелът сякаш се нагъва. Скоростта намалява- знак, че пътуването завършва. За мен. За Чапи свършило, защото аз него гоня. Той е доста по-бърз. Е, от много бързане го виждам къде е попаднал.

               Пътувала съм много пъти. Пък и вече съм стара. Свикнах да бъда предпазлива. И сега се оглеждам внимателно. Първото, което виждам е едно огромно, черно “торнадо”, което се върти и от време на време от него като пипала се протягат някакви черни “гумени” неща. Взимат си каквото им попадне и си го прибират там. И са доста бързи. Така са прибрали и Чапи. И той се върти там, горе, почти на върха на фунията, добре притиснат от две такива пипала. Изглежда безжизнен, главата му е клюмнала, има някаква рана на ръката, дългата му коса е разпиляна. Зад това торнадо има едно невероятно красиво синьо небе. И там някъде свети една- единствена звезда. С такова очарование и такъв невероятен блясък, и така те примамва, че забравяш за торнадото и ти се иска да тръгнеш към звездата... Май това е начина да попаднеш право в пипалата. Чудесен капан! Само че сега трябва да измъкна Чапи. Виждала съм го аз някъде това, тази грозна черна фуния. Познато ми е. И тръгвам право срещу тая грозотия, преди да помисля какво ще стане, ако и мене лепне там. Но не ме лепва, а се отдръпва. Като живо. Аз пак тръгвам към него, вече ядосана, искам си детето, да ми го пусне, защото... И пипалата, за моя изненада се отпускат, едва успявам да хвана Чапи и да го понеса към тунела. Бутам го пред себе си по тунела нагоре и си мисля, понеже съм реалистка, че това- торнадо ли е, центрофуга ли е, каквото и да е- много бързо ми го пусна. Не вярвам аз на тия неща, които стават без бой. Знам, че трябва да бързам, а той въобще не ми помага. Бутам го, после започвам да го влача след себе си, няколко пъти го удрям по “стените” на тунела и знам, че така го наранявам, но нямам време да мисля за това. Просто трябва да стигна до изхода. И когато стигам, виждам, че прохода вече се затваря и има само малък отвор, колкото да мине човек. Аз пак го избутвам пред себе си и в бързината му удрям краката, но успявам да го изхвърля през отвора, а после да промуша и себе си.

Краката му са черни, от онази чернилка там, за която беше залепен, има ги още раните по ръцете, черно е и лицето му, трябва да махна тази гадост- някаква смес- като гумена, разтеглива маса, да може да диша, да освободя очите му. С учудване забелязвам, че сме отново до онзи храст, с форма на фонтан... Усещам, че скоро вторичното ми тяло ще се разпадне и бързам да свърша всичко.....

Прибирам се вкъщи. Влади ме гледа удивен.

-        И сега какво?

-        Нищо. Никой сега няма да го търси. Трябва да оцелее да утре. Утре ще го намерят, ако той иска.

-        Защо да не иска?

-        Още ли не си разбрал? Той ПЪТУВА. Търси СЕБЕ си. В ДРУГИТЕ СВЕТОВЕ. Просто е.

-        Сигурно е просто за теб. Аз нищо не разбрах.

-        Влади, уморена съм. Искам да спя. Ако има нещо ново- събуди ме.

Имаше ново- Чапи не беше там, където го оставих. Влади беше завел Муса в парка, “да потърсят пак”, надявайки се да го намерят, “случайно”, но Чапи не беше там. Влади ясно усещаше силната миризма на човек и още нещо- студено. Много студено. Нещо, от което му настръхнаха всички сетива. Докато обикаляше храста, целия започна да трепери от студ. Тук нещо му изпиваше енергията. Стига бе, вампира не беше ли той? Усети повика на Елиза. “Той спи в една от къщичките. На пода. Виждам под- дървен. Няма постелки, килим или нещо такова. Лежи на пода, завит с някаква дреха. Къщичката е обрасла с някакъв мъх от едната страна, изглежда сива. Там, до нея има насип и храсти. Там е. Не го притискайте. Остави Муса да го търси. Ако той пожелае, ще се свърже с вас. Мисля, че е заплашен от нещо. Не разбирам от какво. Внимавай! Пази го!”

Муса обиколи къщичките. Бяха много, но тя не спря. Намери къщичката, обрасла с мъх и с насипа до нея. А Влади чу ехидното: “Хе-хе! Той ви гледаше! Усети ви и се прибра или изчезна някъде, но видя Муса. Не иска да се обади, това е ясно. Горе на насипа има следи от нещо”. Влади имаше чувството, че ще се задуши, защото наистина видя следите от Чапи. Докато Муса обикаляше около къщичката като луда, той едва ли не започна да вие. Изръмжа към Лизи: ”Твоя любимец ни разиграва. Иска ми се да го удуша! Като гледам майка му, точно това ми се иска да направя. Тази жена страда, боли я! Защо го прави?”

“Не зная, Влади. Може би търси нещо. Може би отговори. Може би наказва някого, дори себе си. Може и да е просто объркан. Аз винаги ще бъда до него, каквото и да направи.”

“Защо имам чувството, че се забавляваш, Лизи?”

“До известна степен- да. Много е находчив и бърз. Добър ученик и направо съм горда с него.... Ами- той пътува. Вече. Стига сте се въртели в парка като мухи. Там някъде има спирка, автобус, тролей- не знам. Пътува в обществен транспорт.” “Шегуваш се! Да, знам я!”

Влади се спусна към края на алеята, видя автобуса, той точно завиваше покрай него, но не видя добре пътниците. “Лизи, не го видях.”

“Влади, аз ще спя. Всичко е наред. Спокойна съм за него.”

Влади искаше да говори с нея, нали дойде е гр. N вместо нея за да ѝ помогне, а тя просто го отблъсна. За първи път. Защо? Почувства се изолиран. Помогна на Муса да се прибере и остана на пейка в парка, от която виждаше прозорците на жилището на Чапи.

След около час пред домът им спря полицейска кола. Служителите влязоха и след по-малко от 10 мин. всички се върнаха- смееха се и доста високо говореха. Влади ясно чу- Чапи е намерен и настанен в болница.

“Лизи- повика я той- Лизи!”

“Чувам те, Влади.”

“Чапи е в болница.”

“Така ли? На съседната пейка до теб кой седи? Я го огледай!”

Влади се обърна. Мъж, на около 30 години, с черна тениска с къси ръкави и черен панталон с много джобове и странни сандали- в тоя мартенски студ- определено изглеждаше шокиращо. Но мъжът му се усмихваше. Черна- или по-скоро- много тъмно- кестенява коса и особени кафяво- зелени очи, които сякаш приковават. Косата е до раменете и се развява от вятър, който в същност не съществува- в парка е тихо и сравнително топло- като за март топло, затова той, Влади, си седи на пейката, макар и със зимните дрехи... Мъжът му се усмихна, стана и навлезе в парка- спокойно, уверено, а Влади усети как настръхва всеки негов нерв и се стяга всеки негов мускул.

“Лизи, какво е ТОВА?”

“Мисъл- форма, създадена от Чапи и отдавна излязла от неговия контрол. Абсолютно прилича на него, има неговата енергия и се е хранил с неговата енергия- досега. Сега се намесих аз. И мисля да си го взема. Защото през цялото време този и Чапи водиха битка. Не е сигурно кой е победителя.” “Не го взимай! Признавам- страх ме е от него!”

“Защо? Просто не трябва да му даваш да се храни от теб. Ти си вампир все пак- нещата трябва да са ти ясни. Искам да разбера дали е само той. Колко в същност е създал Чапи. Той доста си е поиграл, без да знае какво твори и колко са опасни. Или е мислел, че ще може да наложи контрол. Никак не е лесно.”

“Не ми казвай, че има още! Ако те дойдат при теб, аз оставам тук!” “Ти си добър приятел, аз знам. Сега ли да ти се изсмея или да изчакам? Прибирай се!”

Беше вече нощ, когато Влади се материализира на Лизината тераса. Бутна вратата и влезе. Лизи спеше. Направо ѝ се ядоса.

-        Ставай, Лизи! Лизи! Трябва да ми обясниш! Какви са тия двойници?- Влади се тръшна на леглото до нея и я бутна с лакът- събуждай се!

Лизи го гледаше с големи, много сериозни очи. Едва тогава Влади го усети. От тъмния фотьол, придърпан до леглото се изправи фигура- висока, тъмна, широкоплещеста. Влади се отпусна. От мрака го гледаха тъмните очи на Полковника. По-добре той, отколкото онзи, двойника.

-        Все се чудех, защо си най-добрият приятел на Лизи. Ти си различен, като нея. Ще ми я вземеш ли?

Влади се ухили:

-        Не! Тя ми е другарче.

-        Добре. Аз ще тръгвам. Оставям я в сигурни ръце. Благодаря за помощта- знам какво направи за Чапи. Сигурно още ще направиш- Лизи няма да те остави на мира. И двамата я познаваме. Нали?- после се наведе към Лизи, целуна я по челото- Аз тръгвам- и излезе.

-        Лизи, ще те убия!- прошепна Влади- В очите му имаше болка.

-        Имаше тъга. Ще премисли нещата и ще разбере. Не може да ме затвори в кафез. Аз трябва да съм свободна. Това е. И той го знае.

-        Добре. Както кажеш, макар че... Тогава- да помислим за двойника.

Ще мислим за двойника, но.... После. Когато се успокоим. Защото- животът продължава. Нашият живот- моя, на Влади и на всички същества. Ние с Влади сме различни. Но ни има. И живеем тук. На тази планета. С хората.

Малко са тези, които ни разбират. Малко са и тези, които ни обичат. Такива, каквито сме. Аз съм щастливка, че изобщо има НЯКОЙ, който ме обича. Благодаря, Полковник!

Сега просто ще се наспя, а утре отново ще бъда аз- Лизи- онази, която много се смее, много говори, има много тайни и... която има приятел- вампир.

Поздрави от Лизи.

Утре е нов ден.